Дан Браун
Шифърът на Леонардо (9)

8

Лангдън не можеше да откъсне очи от надраскания на паркета сияещ лилав текст. Не можеше да си представи по-невероятни прощални думи от последното послание на Жак Сониер:

13-3-2-21-1-1-8-5

И древна ода лично…

за лимона!

Въпреки че изобщо нямаше представа какво означава това, Робърт разбираше инстинктивното усещане на Фаш, че пентаграмата е свързана с древен култ.

„И древна ода лично… за лимона!“

Сониер споменаваше за нещо древно. Също толкова странни бяха цифрите.

— Прилича на числов код.

— Да — съгласи се капитанът. — Нашите криптографи вече работят по него. Според нас цифрите може да са ключ към самоличността на убийците. Може би телефонен номер или някакво социално обозначение. Мислите ли, че имат символично значение?

Лангдън ги погледна пак. Щяха да му трябват часове, за да извлече от тях някакъв символичен смисъл. „Ако Сониер изобщо е заложил такъв.“ Цифрите му се струваха съвсем случайни. Беше свикнал със символични комбинации, които имаха някакво подобие на смисъл, но тук всичко — пентаграмата, текстът, цифрите — се различаваше принципно.

— Казахте, че с всичките си действия Сониер е имал за цел да прати някакво послание… — рече Фаш. — Култ към Богинята-майка или нещо подобно. Как се вписва този надпис в него?

Робърт знаеше, че въпросът е реторичен. Странният надпис очевидно изобщо не се вписваше в Лангдъновата версия за култа към Богинята-майка.

„И древна ода лично… за лимона!“

— Текстът може да е някакво обвинение — продължи капитанът. — Не сте ли съгласен?

Лангдън се опита да си представи последните мигове на уредника, затворен сам в Голямата галерия, умиращ… Стори му се логично.

— Обвинение срещу убиеца, предполагам.

— Моята работа, естествено, е да дам име на тази личност. Ще ви попитам нещо, господин Лангдън. Според вас, освен цифрите, какво ви се струва най-странно в това послание?

„Най-странно ли?“ Един умиращ се беше заключил в галерията, бе нарисувал пентаграма на корема си и беше написал загадъчно обвинение на пода. Имаше ли изобщо нещо, което да не е странно?

— Може би думата „лимон“ — каза той първото, което му дойде наум. Един умиращ едва ли щеще да се сети точно за лимон. — Изразът „лично за лимона“ ми се струва странен.

— „Лимон“ ли? — В гласа на Фаш прозвучаха нетърпеливи нотки. — Какво значение имат думите на Сониер?

Лангдън не беше сигурен какво има предвид капитанът, ала започваше да подозира, че между характера на Фаш и лимона от посланието определено има нещо общо.

— Сониер е бил французин — безизразно заяви полицаят. — Живял е в Париж. И все пак е решил да напише това послание…

— На английски — довърши изречението Лангдън. Фаш кимна.

— Précisément^[1]. Имате ли представа защо?

Професорът си спомняше, че Сониер перфектно бе знаел английски — и все пак му убягваше причината, поради която е решил да напише последните си думи на този език. Той сви рамене. Капитанът отново посочи пентаграмата на корема на жертвата.

— Не е ли свързано с култа към дявола? Все още ли сте сигурен?

Робърт вече не беше сигурен в нищо.

— Между символиката и текста като че ли няма нищо общо. Съжалявам, но не мога да ви помогна.

— Може би това ще ви изясни нещата. — Фаш отстъпи назад и вдигна ултравиолетовата лампа. Лъчът освети по-голяма площ. — А сега?

За удивление на Лангдън, около трупа на уредника се появи кръг. Очевидно Сониер бе легнал на пода и беше описал няколко дълги дъги около себе си, затваряйки се в окръжност. След миг значението му стана ясно.

— Витрувианският човек! — Робърт ахна. Сониер беше създал копие на най-прочутата скица на Леонардо да Винчи в естествен ръст.

Смятана за най-точната в анатомично отношение рисунка на времето си, Витрувианският човек на Леонардо се беше превърнал в съвременен символ на културата и се срещаше по плакати, подложки за компютърни мишки и тениски по целия свят. Известната скица се състоеше от идеален кръг, в който беше вписан гол мъж… с разперени ръце и крака.

„Да Винчи“. Лангдън потръпна от удивление. Намерението на Сониер бе очевидно. В последните мигове от живота си уредникът се беше съблякъл и бе заел такава поза, че да имитира Леонардовия „Витрувиански човек“. Кръгът беше липсващият елемент. Женски символ на закрилата, който довършваше посланието на да Винчи — хармонията на мъжкото и женското начало. Въпросът сега обаче бе защо Сониер е имитирал тази прочута рисунка.

— Господин Лангдън, човек като вас сигурно знае, че Леонардо да Винчи е имал склонност към по-тъмните изкуства — каза Фаш.

Информираността на полицая изненада Робърт, макар че обясняваше подозренията на капитана за култа към дявола. Историците на изкуството винаги бяха смятали да Винчи за неудобна тема, особено в християнската традиция. Той може да беше гениален, но беше екстравагантен хомосексуалист и поклонник на божествения ред в Природата, което го правеше грешник по отношение на Бога. Нещо повече, странностите на художника определено имаха демоничен характер: той беше ексхумирал трупове, за да изучава човешката анатомия, бе водил тайнствени дневници с непонятно, обърнато наопаки писмо, беше вярвал, че притежава алхимичната способност да превръща оловото в злато и дори да измами Господ и да отложи смъртта с помощта на чудотворен еликсир. Сред изобретенията му имаше ужасяващи, невиждани дотогава оръжия и уреди за мъчение.

„Непонятното води до недоверие“ — помисли си професорът.

Дори огромната колекция на да Винчи от поразителни християнски произведения на изкуството още повече бе допринесла за репутацията му на духовен лицемер.

Приемайки стотици доходни поръчки от Ватикана, творецът беше рисувал християнски теми не като израз на собствените си вярвания, а по-скоро като търговски компромис — средство за осигуряване на разкошен живот. За нещастие, да Винчи често се бе забавлявал, скришом гризейки ръката, която го храни. В много от християнските му платна имаше скрити символи, които бяха всичко друго, но не и християнски — дан на собствените му разбирания и фино натриване на носа на Църквата. Лангдън дори бе чел лекция в Националната галерия в Лондон, озаглавена „Тайният живот на Леонардо: езическа символика в християнското изкуство“.

— Разбирам загрижеността ви, но да Винчи всъщност никога не е упражнявал каквито и да било тъмни изкуства — отвърна Робърт. — Бил е изключително духовен човек, макар да се е намирал в постоянен конфликт с Църквата.

В този момент му хрумна странна мисъл. Той отново погледна посланието на пода: „И древна ода лично… за лимона!“.

— Да? — попита Фаш.

Лангдън внимателно претегли думите си.

— Просто си помислих, че Сониер е имал обща идеология с да Винчи, например отрицателното му отношение към елиминирането на свещената женственост от съвременната наука. Може би като имитира прочутата рисунка на Леонардо, Сониер просто отразява част от общото им негодувание срещу демонизирането на богинята от страна на днешната Църква.

Фаш го прониза с поглед.

— Да не би да искате да кажете, че под „лимон“ Сониер разбира Църквата?

Професорът трябваше да признае, че звучи невероятно, и все пак пентаграмата в известен смисъл потвърждаваше това предположение.

— Искам да кажа само, че господин Сониер е посветил живота си на историята на богинята и че католическата църква е положила всички усилия да унищожи тази история. Струва ми се логично Сониер да е решил да изрази разочарованието си със своите прощални думи.

— Разочарование ли? — враждебно попита полицаят. — Това послание ми звучи по-скоро смешно, отколкото разочаровано, не сте ли съгласен?

Търпението на Лангдън се изчерпваше.

— Вижте, господин капитан, вие ме попитахте какво според мен се е опитал да каже Сониер. Това и направих.

— Според вас той обвинява Църквата, така ли? — процеди французинът през зъби. — Господин Лангдън, работата ми е такава, че виждам много смърт. Ще ви кажа нещо. Когато някой умира, последните му мисли едва ли са някакви мъгляви, непонятни за никого духовни съждения. — Тихият глас на Фаш режеше въздуха като нож. — Le vengeance^[2]. Аз смятам, че Сониер е написал тези думи, за да ни разкрие кой го е убил.

Лангдън го зяпна.

— Но в това няма абсолютно никаква логика.

— Нима?

— Не — уморен и ядосан, заяви професорът. — Вие ми казахте, че Сониер е бил нападнат в кабинета си от човек, когото очевидно е поканил да влезе.

— Да.

— Струва ми се логично да заключа, че уредникът е познавал убиеца.

Фаш кимна.

— Продължавайте.

— Щом Фаш е познавал човека, който го е убил, що за обвинение е това? — Той посочи към пода. — Числови кодове? Древни оди? Лимони? Пентаграми върху корема. Прекалено е тайнствено.

Полицаят се намръщи, сякаш тази мисъл изобщо не му беше хрумвала.

— Прав сте.

— Като се имат предвид обстоятелствата, предполагам, че ако е искал да ви разкрие убиеца, Сониер е щял да напише името му.

На лицето на Фаш за пръв път плъзна доволна усмивка.

— Précisément — каза той. — Précisément.

„Присъствам на майсторско изпълнение“ — помисли си лейтенант Коле и намести слушалките си, докато слушаше гласа на Фаш. Старшият агент знаеше, че тъкмо такива моменти са издигнали Бика на върха на френската законоохранителна система.

„Фаш прави онова, което не смее да направи никой друг.“

Деликатното изкуство на ласкателя бе забравено умение в модерните органи на реда. То изискваше изключително самообладание при екстремно напрежение. Малцина притежаваха необходимото хладнокръвие, но Фаш изглеждаше роден за такава работа. Неговата невъзмутимост и търпение направо не бяха човешки. Единственото чувство на капитана тази нощ беше абсолютната решителност, като че ли виждаше в този арест нещо лично. Проведеният преди нас инструктаж на агентите беше необичайно кратък. „Знам кой е убил Жак Сониер — беше казал Фаш. — Наясно сте какво да правите. Не искам никакви грешки.“

И до този момент не бяха допуснати никакви грешки.

Коле все още не бе запознат с доказателствата, затвърдили увереността на Фаш във вината на заподозрения, ала лейтенантът знаеше, че не бива да оспорва инстинкта на Бика. Интуицията на шефа му понякога граничеше със свръхестественото. „Бог шепне в ухото му“ — след особено внушителна проява на шестото чувство на Фаш беше заявил един агент. Коле трябваше да признае, че ако има Бог, Безу Фаш е сред първите в Неговия списък. Капитанът с фанатична упоритост ходеше на служба и изповед — много по-често от задължителната неделна меса, посещавана от служителите в името на доброто впечатление. Когато преди няколко години папата беше посетил Париж, Фаш бе използвал всичките си връзки, за да си осигури аудиенция. И сега в кабинета му висеше снимката му с Йоан Павел II.

Лейтенантът намираше странна ирония във факта, че една от редките публични прояви на Фаш през последните години бе откритата му реакция към скандала с католиците педофили. „Тия свещеници трябва да бъдат обесени два пъти! — беше заявил капитанът. — Веднъж заради престъпленията си срещу децата. И втори път, задето посрамиха доброто име на Църквата.“ Коле бе останал с впечатлението, че последното повече е разгневило началника му.

Той включи лаптопа си и се зае с втората половина от тазвечерната си задача — глобалната проследяваща система. На екрана се появи подробен хоризонтален план на крилото „Денон“, строителна схема, качена от компютърната мрежа на охраната на Лувъра. Лейтенантът плъзна поглед по лабиринта от галерии и коридори и откри каквото търсеше.

Дълбоко в сърцето на Голямата галерия мигаше червена точица.

„La marque.“^[3]

Тази нощ Фаш водеше жертвата си на съвсем къса каишка. Разумно. Робърт Лангдън се беше оказал хладнокръвен клиент.