Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Лангдън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Da Vinci Code, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 360 гласа)

Информация

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

ШИФЪРЪТ НА ЛЕОНАРДО. 2003. Изд. Бард, София. Биб. Кралета на трилъра. Роман. Превод: [от англ.] Крум БЪЧВАРОВ [The Da Vinci Code / Dan BROWN]. Формат: 21 см. Страници: 464.

История

  1. — Корекция

26

Въпреки невероятната си слава, Мона Лиза бе само седемдесет и девет на петдесет и три сантиметра — по-малка от плакатите с нейната репродукция, които се продаваха в сувенирния магазин на Лувъра. Картината висеше на северозападната стена на Salle des Etats зад петсантиметрова плексигласова плоскост. Бе нарисувана върху чамова дъска и въздушната й, мъглява атмосфера се приписваше на майсторското изпълнение на Леонардовия стил сфумато, в който формите сякаш преливаха една в друга.

Откакто я бяха изложили в Лувъра, Мона Лиза — или Джокондата, както я наричаха във Франция, — беше крадена два пъти, последно през 1911 г., когато бе изчезнала от лувърската „salle impénétrable“[1] — Le salon le carré. Парижаните бяха плакали по улиците и бяха писали до вестниците, умолявайки крадците да я върнат. След две години необяснимо я бяха открили да виси в хотелска стая във Флоренция.

След като ясно даде на Софи да разбере, че няма намерение да си тръгне, Лангдън я последва в Salle des Etats. Младата жена включи ултравиолетовото фенерче и синкавият полумесец на лъча заигра по пода пред тях. Тя го местеше назад-напред като минотърсачка и внимаваше за следи от луминесцентно мастило.

Професорът вече предвкусваше усещането, което придружаваше личните му срещи с велики произведения на изкуството. Той напрягаше очи във възлилавата светлина, струяща от фенерчето в ръката на Софи. Наляво се появи осмоъгълната кушетка — приличаше на тъмен остров насред пустото паркетно море.

После Лангдън започна да различава тъмното стъкло на дясната стена. Знаеше, че зад него виси най-прочутата картина на света.

Известността на Мона Лиза нямаше нищо общо с нейната загадъчна усмивка. Славата й не се дължеше и на мистериозните интерпретации на множество изкуствоведи и любители на теориите за заговорите. Мона Лиза чисто и просто бе прочута, тъй като Леонардо да Винчи я беше обявил за най-голямото си постижение. Той я бе носил навсякъде със себе си и когато го бяха питали защо, беше отвръщал, че не може да се раздели с най-върховния си израз на женската красота.

Въпреки това мнозина изкуствоведи подозираха, че преклонението на Леонардо пред Мона Лиза не е свързано с нейното художествено съвършенство. Всъщност тя представляваше изненадващо обикновен портрет в стил сфумато. Почитта на художника към тази творба, твърдяха някои, произлизала от нещо много по-дълбоко: послание, скрито под пластовете боя. Мона Лиза бе една от най-големите художествени шеги. Нейните многобройни двусмислици и закачливи алюзии бяха разкрити в повечето истории на изкуството и все пак, колкото и да беше невероятно, публиката продължаваше да смята усмивката й за голяма загадка.

„Абсолютно никаква загадка — докато се приближаваше и наблюдаваше изплуващите бледи очертания на картината, си помисли Лангдън. — Абсолютно никаква загадка.“

Съвсем наскоро Робърт бе споделил тайната на Мона Лиза с доста необичайна група — десетина затворници от окръжния затвор в Есекс. Малкият му семинар се провеждаше в рамките на харвардската програма за образоване на затворниците — „Култура за осъдени“, както обичаха да я наричат неговите колеги.

Изправен до шрайбпроектора в тъмната затворническа библиотека, Лангдън беше разкрил тайната на Мона Лиза пред групата изненадващо заинтригувани мъже — необразовани, но интелигентни.

— Може би забелязвате, че фонът зад лицето й не е равен — като се приближи до прожектираната на стената репродукция на картината, каза професорът й посочи явното несъответствие. — Леонардо е нарисувал линията на хоризонта отляво по-ниско, отколкото отдясно.

— Преебал ли се е? — попита един от затворниците. Лангдън се подсмихна.

— Не. Това не му се е случвало често. Всъщност така Леонардо е изиграл един трик. Като е нарисувал пейзажа отляво по-нисък, той е направил Мона Лиза да изглежда много по-едра отляво, отколкото отдясно. Исторически концепциите за мъжкото и женското начало имат свои страни — лявата е женска, дясната е мъжка. Тъй като бил голям почитател на женското начало, Леонардо направил Мона Лиза да изглежда по-величествена отляво, отколкото отдясно.

— Чувал съм, че е бил педеруга — обади се един дребен мъж с брада катинарче.

Лангдън потръпна.

— Историците обикновено не се изразяват точно така, но да, Леонардо е бил хомосексуалист.

— Затуй ли се е занимавал с всичките тия женски истории?

— Всъщност Леонардо търсел равновесието между мъжкото и женското. Вярвал, че човешката душа не може да е просветена, ако не притежава едновременно мъжки и женски елементи.

— Искаш да кажеш мацета с пишки! — подвикна някой.

 

Това предизвика бурен смях. Лангдън си помисли дали да не обясни етимологията на думата „хермафродит“ и нейните връзки с Хермес и Афродита, ала нещо му подсказа, че тази публика няма да реагира нормално.

— Ей, доктор Лангфорд — обади се един мускулест мъжага. — Вярно ли е, че Мона Лиза била картина на Леонардо в женски дрехи? Чувал съм, че било така.

— Напълно е възможно — отвърна професорът. — Леонардо е бил шегаджия и компютърният анализ на Мона Лиза и автопортретите на художника потвърждава някои изненадващи прилики в лицата им. Каквото и да е целял Леонардо, Мона Лиза не е нито мъж, нито жена. Тя носи скрито послание за двуполовост. Някой от вас чувал ли е за египетския бог Амон?

— Да, по дяволите! — каза здравенякът. — Богът на мъжката плодовитост!

Лангдън се смая.

— Така пише на всяка кутия с кондоми „АМОН“ — ухили се мъжагата. — Отпред е нарисуван човек с глава на коч и пише, че бил египетският бог на плодородието.

Професорът не познаваше тази марка презервативи, но точността на производителите го зарадва.

— Браво. Амон наистина е бил изобразяван като мъж с глава на овен. И знаете ли коя е неговата партньорка? Египетската богиня на плодородието?

Въпросът бе посрещнат с няколко секунди мълчание.

— Изида — каза Лангдън и взе маркера за фолио. — Имаме бога на мъжкото начало Амон. — Той написа името. — И богинята Изида. Сега ще ви транслитерирам нейната пиктограма… а тя е… Л’ИЗА.

Лангдън престана да пише и се отдръпна назад от шрайбпроектора.

АМОН Л’ИЗА

— Да ви говори нещо? — попита той.

— Мона Лиза… мама му стара — ахна някой. Робърт кимна.

— Господа, лицето на Мона Лиза не само изглежда двуполово, но и името й е анаграма на божествения съюз между мъжкото и женското начало. И тъкмо това, приятели, е малката тайна на Леонардо, причина за многозначителната усмивка на Джокондата.

— Дядо ми е бил тук — каза Софи, приклекна на няма и три метра от Мона Лиза и насочи ултравиолетовото фенерче към паркета.

Лангдън отначало не забеляза нищо. Когато се наведе до нея, видя капчици засъхнала течност, която луминесцираше. „Мастило?“ Внезапно си спомни за какво се използва ултравиолетовата светлина. „Кръв.“ Целият настръхна. Софи имаше право. Преди да умре Жак Сониер наистина бе идвал при Мона Лиза.

— Не може да е дошъл без причина — промълви младата жена и се изправи. — Сигурна съм, че ми е оставил тук съобщение. — Тя бързо направи оставащите няколко крачки до портрета, насочи лъча на фенерчето към пода и го раздвижи насам-натам.

— Тук няма нищо!

В този момент Лангдън зърна бледолилаво сияние върху предпазното стъкло пред Мона Лиза. Хвана Софи за китката и бавно вдигна фенерчето към самата картина.

И двамата се вцепениха.

На стъклото се появиха четири думи, написани точно върху лицето на Джокондата.

Бележки

[1] Непристъпна зала (фр.). — Б. пр.