Дан Браун
Шифърът на Леонардо (41)

40

Като се бореше със скоростния лост, Лангдън успя почти без проблеми да докара отвлеченото такси до другия край на Булонския лес. За нещастие, иначе смешната ситуация бе помрачавана от постоянните повиквания на таксиметровата диспечерка по радиостанцията:

— Voiture cinq-six-trois. Ou etes-vous? Respondez!^[1]

Когато стигнаха до изхода на парка, Лангдън преглътна и удари спирачки.

— По-добре карай ти.

Софи се намести зад волана и на лицето й се изписа облекчение. След секунди автомобилът уверено се носеше на запад по Але дьо Лоншам и се отдалечаваше от Градината на земните радости.

— Накъде е Рю Хаксо? — попита Лангдън, вторачен в спидометъра, който показваше над сто километра в час. Погледът на Софи беше прикован в пътя.

— Шофьорът каза, че улицата била близо до тенискортовете „Ролан Гарос“. Районът ми е познат.

Робърт извади златния ключ от джоба си и го претегли върху дланта си. Предчувстваше, че е предмет с огромно значение. Може би това беше ключът за неговата свобода.

Докато бе разказвал на Софи за рицарите тамплиери, беше осъзнал, че освен герба на Ордена, този ключ има още една, по-скрита връзка с братството. Кръстът с равни рамена бе символ на равновесието и хармонията, но и на тамплиерския орден. Всички бяха виждали картини на тамплиери, носещи бели туники с яркочервени кръстове. Естествено рамената на тамплиерския кръст бяха слабо разширени в краищата, но въпреки това бяха еднакви.

„Квадратен кръст. Точно като този на ключа.“ Въображението му заработи на бързи обороти — той си представяше какво може да открият. Светия Граал. Едва не се засмя гласно на това абсурдно хрумване. Смяташе се, че поне от 1500 година Граалът е някъде в Англия, скрит в тайно помещение под някоя от многобройните тамплиерски черкви.

„Епохата на великия магистър Леонардо да Винчи.“ За да запази важните си документи, през първите векове след погрома Орденът бил принуден многократно да ги мести. Днес историците предполагаха, че след донасянето му от Ерусалим в Европа Граалът е бил пазен на шест места. За Последен път го бяха „виждали“ през 1447 година — многобройни свидетели разказваха за пожар, който едва не унищожил документите преди пренасянето им в четири грамадни сандъка, носени от по шестима души. Това бяха последните сигурни сведения за него. Само от време на време се шушукаше, че бил скрит във Великобритания, земята на крал Артур и рицарите на Кръглата маса.

Където и да се намираше обаче, оставаха два важни факта.

„Леонардо е знаел къде се намира Граалът. Това скривалище сигурно е същото и до днес.“ Поради тази причина мнозина продължаваха да се занимават с картините и дневниците на великия италиански художник с надеждата да се натъкнат на скрити указания за местонахождението на Граала. Едни смятаха, че планинският фон на Мадоната на скалите отговарял на някакви осеяни с пещери хълмове в Шотландия. Други твърдяха, че разположението на апостолите в „Тайната вечеря“ било код. Трети настояваха, че според рентгеновите анализи Мона Лиза първоначално била нарисувана с лазуритен медальон на Изида, който по-късно да Винчи решил да скрие. Лангдън никога не бе виждал доказателства за този медальон, нито можеше да си представи каква е връзката със Светия Граал, и все пак любителите на историите за Граала все още до втръсване обсъждаха проблема в интернет клубове и чатруми. „Всеки си пада по заговорите.“

А заговорите бяха безкрайни. В последно време естествено това беше поразителното откритие, че под пластовете боя на знаменитото Леонардово „Поклонение на влъхвите“ се криела мрачна тайна. Италианският изкуствовед Маурицио Серацини бе установил смущаващата истина през април 2002 година и новината беше отекнала достатъчно силно, за да се появи още същата седмица в „Ню Йорк Таймс Магазин“ под заглавието „Прикритието на Леонардо“.

Серацини без съмнение бе открил, че докато сиво-зелената скица на „Поклонението“ наистина била дело на Леонардо, самата картина не била от него. Всъщност някакъв анонимен художник оцветил скицата на да Винчи години след неговата смърт. Много по-обезпокоително обаче било онова, което се криело под боята на самозванеца. Инфрачервената рефлектография и рентгетовият анализ показвали, че докато запълвал скицата на Леонардо, този измамник подозрително се отклонявал от оригинала… сякаш за да скрие истинското намерение на автора. Все още не бе известно какъв е бил действителният характер на скицата. Въпреки това засраменото ръководство на флорентинската галерия „Уфици“ незабавно беше пратило картината в склада оттатък улицата. Сега посетителите на Леонардовата зала в галерията намираха на предишното място на „Поклонението“ заблуждаваща и извинителна табела.

Леонардо да Винчи си оставаше голямата загадка на странния подземен свят на съвременните търсачи на Граала. Неговите произведения сякаш всеки момент щяха да разкрият някаква тайна, която обаче така и си оставаше скрита, може би под пласт боя, може би закодирана пред погледите на всички — ако наистина съществуваше. Многобройните мъчителни податки не бяха нищо друго, освен празно обещание, оставено, за да ядосва любопитните и да кара Мона Лиза многозначително да се подсмихва.

— Възможно ли е ключът да е за скривалището на Светия Граал? — попита Софи и въпросът й върна Лангдън в настоящето.

Смехът му прозвуча принудено, дори за самия него.

— Абсурд. Освен това се смята, че Граалът е скрит някъде в Британия, а не във Франция. — Той набързо й разказа историята.

— Обаче Граалът изглежда единственото рационално заключение — настоя Софи. — Имаме ключ, носещ герба на Ордена на Сион, оставен ни от член на братството. А както току-що ми обясни, братята са пазители на Светия Граал.

Робърт знаеше, че твърдението й е логично, и все пак интуитивно не можеше да го приеме. Носеха се слухове, че братята са се заклели някой ден да върнат Граала във Франция, ала не съществуваха исторически доказателства, които да предполагат, че това наистина се е случило. Даже Орденът наистина да бе успял да го направи, адресът Рю Хаксо 24 близо до тенискортовете не звучеше като последно скривалище на такава тайна.

— Наистина не виждам как този ключ може да има нещо общо с Граала, Софи.

— Защото Граалът трябва да се намира в Англия ли?

— Не само. Местонахождението на Светия Граал е една от най-добре пазените тайни в историята. Братята десетилетия наред доказват, че са достойни, за да бъдат издигнати до висшите ешелони на Ордена и да научат къде е Граалът. Създадена е сложна система за съхраняване на тайната и въпреки че братството е огромно, само четирима души едновременно знаят къде е скрит Граалът — великият магистър и неговите трима сенешали. Вероятността дядо ти да е бил един от тях е съвсем нищожна.

„Дядо ми е бил един от тях“ — помисли си Софи и още по-решително настъпи газта. Запечаталият се в паметта й образ категорично потвърждаваше положението на дядо й в братството.

— И даже дядо ти наистина да е бил от висшия ешелон, никога не биха му позволили да разкрие нищо на човек извън Ордена. Немислимо е да е имал намерение да те въведе във вътрешния кръг.

„Аз вече бях там.“ Софи си представи ритуала в подземието и се зачуди дали моментът е подходящ да разкаже на Лангдън на какво е присъствала онази нощ в планинската вила. Вече от десет години срамът не й позволяваше да разкрие тайната на никого. Дори самата мисъл за това я караше да настръхва. Някъде в далечината завиха сирени и тя усети, че я обгръща сгъстяваща се мъгла от умора.

— Ето го стадиона! — възкликна Лангдън, развълнуван от вида на огромния тенискомплекс „Ролан Гарос“.

Софи подкара натам. Скоро стигнаха до кръстовището с Рю Хаксо и завиха по нея.

„Трябва ни номер двайсет и четири — каза си Лангдън и осъзна, че тайно е оглеждал хоризонта за връх на черква. — Не бъди смешен. Тук не е възможно да има забравен тамплиерски храм.“

— Ето го — посочи с ръка Софи. Робърт проследи с поглед показалеца й. „Какво е това по дяволите?“

Сградата беше модерна. Квадратна цитадела с гигантски неонов кръст с равни рамена на фасадата. Под кръста светеха думите:

Лангдън се радваше, че не е споделил със Софи надеждите си да открият тамплиерска черква. Специалистите по история на символите страдаха от професионалната склонност да извличат скрит смисъл от места, където нямаше такъв. В този случай съвсем бе забравил, че мирният кръст с равни рамена е възприет за знамето на неутралната Швейцария.

Поне тази загадка беше разгадана.

Софи и Лангдън имаха ключ за депозитен сейф в швейцарска банка.