Дан Браун
Шифърът на Леонардо (106)

105

Над „Рослин“ се спусна нощ. Робърт Лангдън стоеше сам на верандата на каменната къща и се наслаждаваше на смеха, който се чуваше през мрежата на вратата. Чашата силно шотландско кафе в ръката му го бе избавила от умората му, и все пак той усещаше, че това няма да продължи много. Чувстваше се изтощен до мозъка на костите си.

— Измъкнахте се, без да ви усетим — разнесе се зад него тих глас.

Професорът се обърна. Сребърната коса на бабата на Софи искреше в нощта. През последните тридесет години тя се беше казвала Мари Шовел. Лангдън уморено се усмихна.

— Реших за малко да ви оставя сами. — През прозореца виждаше, че Софи разговаря с брат си.

Мари се приближи и седна до него.

— Когато чух за убийството на Жак, господин Лангдън, бях ужасена за Софи. Когато тази вечер я видях на прага, изпитах най-голямото облекчение в живота си. Не мога да изразя благодарността си към вас.

Той нямаше представа какво да й отговори. Въпреки че бе предложил да остави Софи и баба й да си поговорят насаме, Мари го беше помолила да остане. „Съпругът ми очевидно ви е имал доверие, господин Лангдън, затова и аз ще ви се доверя.“

Историята, която разказа за покойните родители на Софи, бе удивителна. И двамата били Меровинги — преки потомци на Мария Магдалина и Иисус Христос. Децата им бяха от кралска кръв — и затова били грижливо пазени от Ордена. Когато родителите на Софи загинали в автомобилна катастрофа, чиято причина така и не успели да установят, Орденът се уплашил, че кралският род е разкрит.

— Ние с дядо ти трябваше да вземем тежко решение още в момента, в който ни се обадиха — със задавен от мъка глас обясни Мари. — Току-що бяха открили колата на родителите ти в реката. — Тя избърса сълзите от очите си. — Онази вечер трябваше да пътуваме шестимата заедно. За щастие в последния момент бяхме променили плановете си и майка ти и баща ти заминаха сами. Когато научихме за катастрофата, с Жак не знаехме какво се е случило… дали наистина е било катастрофа. — Възрастната жена погледна Софи. — Знаехме, че трябва да защитим внуците си, и постъпихме така, както сметнахме за най-добре. Жак съобщи в полицията, че ние с брат ти сме били в колата… Помислиха си, че течението е отнесло телата ни. После с брат ти се скрихме в Ордена. Жак беше известна личност и не можеше да си позволи лукса да изчезне. Ти трябваше да останеш в Париж и да бъдеш отгледана от него под закрилата на Ордена. — Гласът й се сниши до шепот. — Раздялата на семейството беше най-трудното нещо, което сме правили. С Жак се виждахме от време на време и винаги в пълна тайна. Под закрилата на Ордена. Братството има някои свои церемонии.

Лангдън усещаше, че тази история е по-дълбока, но съзнаваше, че не е предназначена за неговите уши. Затова излезе навън. И сега, загледан в кулите на „Рослин“, той не можеше да се избави от гризящата го загадка на черквата. „Наистина ли Граалът е в «Рослин»? И в такъв случай къде са острието и потирът, за които споменава в стихотворението си Сониер?“

— Дайте — каза тя.

— А, благодаря. — Робърт й подаде празната чаша. Жената го погледна втренчено.

— Имах предвид другата ви ръка, господин Лангдън.

Професорът сведе очи и видя, че държи папируса на Сониер. Беше го извадил от криптексас надеждата да го осени нещо, което е пропуснал.

— О, извинете.

Мари се усмихна.

— Познавам един парижки банкер, който сигурно изгаря от нетърпение да си върне палисандровото ковчеже. Андре Верне беше скъп приятел на Жак и съпругът ми му имаше пълно доверие. Андре би направил всичко, за да изпълни желанието на Жак да се грижи за ковчежето.

„Даже да ме застреля“ — спомни си Робърт и реши да не споменава, че сигурно му е строшил носа. Замисли се за Париж и тримата сенешали, които бяха убити предишната нощ.

— Ами Орденът? Какво ще стане сега?

— Колелата се завъртяха, господин Лангдън. Братството съществува от векове и ще преодолее тази трагедия. Винаги има хора, които са готови да продължат и да възстановят разрушеното.

Лангдън през цялата вечер подозираше, че бабата на Софи е тясно свързана с дейността на Ордена. В края на краищата в него винаги бяха участвали жени. Жени бяха четирима велики магистри. Сенешалите традиционно бяха мъже — пазителите — и все пак жените имаха много по-почетно положение и можеха да заемат високи постове от всякакво равнище.

Той се замисли за Лий Тибинг и Уестминстърското абатство. Струваше му се преди цяла вечност.

— Църквата оказваше ли натиск на съпруга ви да не разкрива документите от Сангреала в Края на дните?

— Небеса, не. Краят на дните е легенда, измислена от параноици. Нищо в доктрината на Ордена не посочва конкретна дата, в която да бъде разкрит Граалът. Всъщност Орденът винаги е поддържал тезата, че Граалът никога не бива да се разкрива.

— Никога ли? — смая се Лангдън.

— Душите ни имат нужда от тайнството и чудото, а не от самия Граал. Красотата на Розата се състои в нейната неземна природа. — Мари Шовел погледна към „Рослин“. — За някои Граалът е потирът, който ще им донесе вечен живот. За други е търсенето на изчезнали документи и тайна история. А предполагам, че за повечето Светият Граал просто е една велика идея… възхитително непостижимо съкровище, което някак си, дори в днешния свят на хаос, ни вдъхновява.

— Но ако документите на Сангреала останат скрити, истината за Мария Магдалина завинаги ще остане в тайна.

— Нима? Огледайте се наоколо. Нейната история се разкрива с произведения на изкуството, музика и книги. Все повече с всеки изминал ден. Махалото се люлее. Започваме да усещаме опасностите на нашата история… и пагубните си пътища. Започваме да изпитваме потребността да възстановим свещената женственост. — Тя замълча за миг. — Споменахте, че пишете книга за символите на свещената женственост, нали?

— Да.

Жената се усмихна.

— Довършете я, господин Лангдън. Светът има нужда от трубадури.

Професорът замълча, усетил тежестта на отправеното му послание. Над дърветата изгряваше тънкият сърп на луната. Той погледна към „Рослин“ и изпита момчешки копнеж да узнае тайните й. „Не питай — каза си Робърт. — Сега не е моментът.“ После сведе очи към папируса в ръката на Мари и отново се обърна към черквата.

— Задайте въпроса, господин Лангдън — весело рече старицата. — Заслужили сте си това право.

Лангдън усети, че се изчервява.

— Искате да знаете дали Граалът е в „Рослин“.

— Можете ли да ми кажете?

— Защо хората просто не оставят Граала на мира? — престорено ядосана, въздъхна тя и се засмя. — Защо смятате, че е тук?

Робърт посочи папируса в ръката й.

— В стихотворението на съпруга ви конкретно се споменава „Рослин“, само че се споменава и за острие и потир, които вардят Граала. А аз не забелязах такива символи.

— Острието и потирът ли? — попита Мари. — Как точно изглеждат те?

Лангдън разбираше, че тя си играе с него, но прие играта и с показалец начерта символите на дланта си.

— Това е острието — каза той и нарисува най-простата му „затворена“ форма. — Символизира мъжкото начало.

— И обратно — Лангдън нарисува втория символ. — Това е потирът, който представлява женското начало.

— Интересно — отвърна Мари. — И казвате, че сред стотиците символи в „Рослин“ не се срещат тези два триъгълника, така ли?

— Поне аз не ги видях.

— Ако ви ги покажа, ще поспите ли малко?

И преди Робърт да успее да отговори, Мари Шовел слезе от верандата и тръгна към черквата. Лангдън забърза след нея. Възрастната жена влезе в древната сграда, включи осветлението и посочи центъра на пода.

— Ето — острието и потира.

Професорът се втренчи в каменния под. Там нямаше нищо.

— Къде…

Мари въздъхна и тръгна по прочутата изтъркана в камъка пътека, същата, по която привечер Лангдън бе видял да минават туристите. Макар че видя гигантския символ, той все още не разбираше.

— Но това е само Соломоновият пе..

После онемя.

Острието и потирът.

Съчетани в едно.

Соломоновият печат… съвършеният съюз на мъжкото и женското начало… символът на светая светих… където се смятало, че живеят мъжкото и женското божество Яхве и Шекина.

Трябваше му малко време, за да успее да отвори уста.

— Значи стихотворението наистина сочи към „Рослин“. Идеално.

Мари се усмихна.

— Очевидно.

Значението на всичко това го вледени.

— Значи Светият Граал е в подземието, така ли?

Тя се засмя.

— Само духом. Една от най-древните задачи на Ордена беше някой ден да върне Розата в родната й Франция, където да намери вечен покой. Векове наред я влачеха из страната, за да е в безопасност. Абсолютно недостойно. Когато Жак стана велик магистър, целта му беше да я върне във Франция и да й построи гробница, достойна за царица.

— И успя ли?

Лицето й стана сериозно.

— Като имам предвид какво направихте за мен днес, господин Лангдън, и като уредник на тръста „Рослин“, мога да ви кажа, че Граалът вече не е тук.

Той реши да не отстъпва.

— Но ключовият камък трябва да води до мястото, където е скрит Светият Граал. Защо води в „Рослин“?

— Може да не разбирате значението му. Не забравяйте, че Граалът понякога е измамен. Както и покойният ми съпруг.

— Нима може да е по-ясен? Намираме се над подземие, белязано с острието и потира, под таван със звезди, заобиколени от чудесата на майсторите зидари. Всичко предполага „Рослин“.

— Добре, дайте да видя това загадъчно стихотворение. — Мари разви свитъка и решително прочете стиховете на глас:

— Под Розлин тя е скрита най-подир, над нея варди острие с потир. От майстори покрита с чудеса, почива тя под звездни небеса.

Тя помълча няколко секунди, после на устните й се изписа многозначителна усмивка.

— Ах, Жак.

Лангдън я наблюдаваше въпросително.

— Вие разбирате ли го?

— Както свидетелства подът на черквата, господин Лангдън, има много начини да виждаш прости неща.

Той се замисли. При Жак Сониер всичко беше двусмислено, и все пак не можеше да се сети за друго значение. Мари уморено се прозя.

— Ще ви призная нещо, господин Лангдън. Официално никога не са ми съобщавали местонахождението на Граала. Но все пак аз бях омъжена за човек с огромно влияние… и моята женска интуиция е много силна. — Лангдън понечи да каже нещо, но тя продължи: — Съжалявам, че след толкова много усилия ще трябва да си тръгнете от „Рослин“, без да узнаете отговора. И все пак нещо ми подсказва, че накрая ще намерите онова, което търсите. Някой ден ще ви осени. — Възрастната жена се усмихна. — И вярвам, че можете да пазите тайна.

На прага се чуха стъпки.

— Изчезнахте — каза Софи.

— Тъкмо се прибирах — отвърна баба й и се приближи към нея. — Лека нощ, принцесо. — Целуна я по челото. — Не дръж господин Лангдън до много късно.

Робърт и Софи я проследиха с поглед, докато се отдалечаваше към каменната къща. Софи се обърна към него. Очите й плуваха в сълзи.

— Не очаквах точно такъв край.

„Значи ставаме двама“ — помисли си той. Виждаше, че младата жена е развълнувана. Тази нощ животът й се беше променил.

— Добре ли си? Май че ти дойде много. Тя кротко се усмихна.

— Имам семейство. Оттам ще започна. Ще ми трябва повече време, за да свикна с това кои сме и откъде сме дошли.

Лангдън не отговори.

— Ще поостанеш ли с нас? — попита Софи. — Поне за няколко дни?

Той въздъхна.

— Трябва да свикнеш със семейството си, Софи. Утре сутрин се връщам в Париж.

Младата жена изглеждаше разочарована, ала явно разбираше, че така трябва. Дълго време и двамата мълчаха. Накрая тя посегна, хвана го за ръка и го изведе от черквата. Отидоха до малко възвишение на скалата. Пред тях се простираше шотландският пейзаж, окъпан от бледата лунна светлина, която се процеждаше през тънките облаци. Мълчаливо застанаха там, хванати за ръце, борещи се с обгръщащия ги саван на умората.

Звездите тъкмо изгряваха, но на хоризонта блестеше ярка точка. Лангдън се усмихна. Венера. Древната богиня сияеше със своята могъща и търпелива светлина. Захлаждаше се, от равнината духаше студен вятър. След малко Робърт погледна Софи. Очите й бяха затворени, устните й бяха отпуснати в доволна усмивка. Неговите клепачи също натежаваха. Той неохотно стисна ръката й.

— Софи?

Тя бавно отвори очи и се обърна към него. Лицето й беше прекрасно на лунната светлина. Софи сънено му се усмихна.

— Здрасти.

Обзе го неочаквана тъга, че ще се върне в Париж без нея.

— Може да замина преди да се събудиш. — В гърлото му заседна буца и той замълча за миг. — Извинявай, не ме бива много в…

Софи протегна ръка и нежно притисна длан към лицето му. После се наведе и го целуна по бузата.

— Кога ще те видя пак?

За миг му се зави свят, за миг се изгуби в очите й.

— Кога ли? — Лангдън се зачуди дали тя се досеща, че си е задавал същия въпрос. — Ами, другия месец изнасям две лекции във Флоренция. Ще остана там седмица и няма да съм много зает.

— Това покана ли е?

— Ще живеем в разкош. Дават ми стая в „Брунелески“.

Софи игриво се усмихна.

— Много си въобразявате, господин Лангдън.

Той се сепна.

— Исках да кажа…

— С най-голямо удоволствие ще дойда при теб във Флоренция, Робърт. Но само при едно условие. — Гласът й стана сериозен. — Никакви музеи, черкви, гробници, картини и реликви.

— Във Флоренция ли? Цяла седмица? Там няма какво друго да се прави.

Софи се наведе и пак го целуна, този път по устните. Телата им се притиснаха едно към друго, отначало леко, после напълно. Когато тя се отдръпна, в очите й се четеше обещание.

— Добре — успя да промълви Лангдън. — Уговорихме се.