Дан Браун
Шифърът на Леонардо (55)

54

Движеха се по лъкатушната, засадена от двете страни с тополи алея към замъка. Софи усещаше, че мускулите й вече се отпускат. Изпитваше облекчение, че вече не са на магистралата, и в момента не се сещаше за по-безопасно място от това частно имение, собственост на добродушен чужденец.

Завиха по кръглата отбивка и отдясно се появи Шато Вилет. Триетажната, дълга най-малко шестдесет метра сграда имаше сива каменна фасада, осветена от прожектори, и рязко контрастираше на безупречно оформените градини и гладките езера.

Прозорците на двореца тъкмо започваха един по един да светват. Вместо да се насочи към входа, Лангдън спря на паркинга, скрит сред вечнозелените храсти.

— Не искам да рискувам да забележат камиона от шосето — поясни той. — Нито Лий да се чуди защо сме дошли с очукан брониран камион.

Софи кимна.

— Какво ще правим с криптекса? Определено не бива да го оставяме тук, но ако го види, сър Лий сигурно ще се поинтересува какво е това.

— Не се безпокой — отвърна Лангдън, слезе от колата и си съблече сакото. Уви с него ковчежето и го понесе на ръце като бебе.

Софи го изгледа със съмнение.

— Много фино.

— Тибинг никога не отваря вратата лично. Предпочита да се появи тържествено. Ще намеря къде да го оставя преди да се срещнем с него. — Робърт замълча за миг. — Всъщност сигурно трябва да те предупредя за нещо. Сър Лий има чувство за хумор, което хората често намират за малко… странно.

Софи се съмняваше, че тази нощ нещо може да й се стори странно.

Алеята до главния вход бе настлана с павета и водеше до врата от резбован дъб и череша с месингово чукало, голямо колкото грейпфрут. Преди младата жена да успее да почука, вратата се отвори. На прага застана елегантен иконом, който в движение дооправяше бялата си вратовръзка и смокинг. Изглеждаше петдесетинагодишен, имаше фино лице и строго изражение, което не оставяше съмнение, че не се радва на присъствието им.

— Сър Лий скоро ще слезе — със силен френски акцент съобщи той. — В момента се облича. Предпочита да не посреща гостите си по нощница. Може ли да взема сакото ви? — Икономът намръщено погледна вързопа в ръцете на Лангдън.

— Благодаря, няма нужда.

— Както желаете. Насам, моля.

Французинът ги поведе през разкошно мраморно фоайе към изящна дневна, меко осветена от викториански лампи с висящи пискюли. Някак царствено миришеше на тютюн от лула, чай, шери и каменна сграда. Между две лъскави ризници до отсрещната стена имаше грубо изсечена камина, достатъчно голяма, за да изпекат вътре вол. Икономът отиде при камината, приклекна и драсна клечка кибрит. Подпалките, наредени между дъбовите дънери, запращяха.

Мъжът се изправи и изпъна сакото си.

— Господарят ви моли да се чувствате като у дома си. — И с тези думи излезе и остави Лангдън и Софи сами.

Софи се чудеше на коя от антиките край камината да седне — на ренесансовия кадифен диван, на люлеещия се стол или на един от двата каменни стола, които сякаш бяха донесени от византийски храм.

Лангдън разви криптекса, отиде при дивана и пъхна дървеното сандъче под него. После изтупа сакото си, облече го, приглади реверите, усмихна се на Софи и седна точно върху скритото съкровище.

„Нека е диванът“ — помисли си тя и се настани до него.

Докато се взираше в огъня и се наслаждаваше на топлината, Софи имаше усещането, че дядо й би харесал тази стая. По тъмната дървена ламперия висяха творби на стари майстори, в една от които разпозна Пусен, най-любимия художник на дядо й след Леонардо. От плочата над камината бдеше алабастров бюст на Изида.

В самата камина под египетската богиня имаше две каменни готически чудовища, служещи за подпори на дървата. Устите им зееха и разкриваха заплашително кухи гърла. Готическите водоливници винаги бяха ужасявали Софи като малка — поне докато дядо й не я беше излекувал от страха й, като я бе завел на върха на катедралата Нотър Дам по време на буря. „Виж тези глупави същества, принцесо — беше й казал той, посочвайки бликащите от устите им водни струи. — Чуваш ли смешното клокочене в гърлата им? — Момиченцето бе кимнало и се беше усмихнало. — Все едно правят гаргара — беше продължил старецът. — Затова носят това глупаво име — гаргойли.“ Оттогава Софи бе престанала да се страхува от тях.

Милият спомен я прободе като нож. Едва сега осъзнаваше реалността на убийството. „Grand-pére вече го няма. — Тя си представи криптекса под дивана и се зачуди дали Лий Тибинг ще има представа как да го отвори. — Ако изобщо го попитаме. — В последните си думи дядо й поръчваше да намери Робърт Лангдън. Не споменаваше за никой друг. — Трябваше да се скрием някъде“ — каза си Софи и реши да се довери на преценката на американеца.

— Сър Робърт! — изрева иззад тях мощен глас. — Виждам, че пътуваш с девица.

Лангдън се изправи. Софи също скочи на крака. Гласът идваше от горния край на вито стълбище, което се издигаше към сенките на втория етаж. Там се движеше някаква фигура, все още само неясен силует.

— Добър вечер — провикна се Лангдън. — Сър Лий, позволи ми да ти представя Софи Нево.

— За мен е чест. — Тибинг най-после излезе на светло.

— Благодаря, че ни приехте — каза Софи. Мъжът вървеше с метални патерици и слизаше стъпало по стъпало. — Наясно сме, че е доста късно.

— Толкова е късно, мила моя, че чак е рано — засмя се той. — Vous n’est pas américaine?

Софи поклати глава.

— Parisienne.^[1]

— Отлично говорите английски.

— Благодаря, учила съм в Роял Хелоуей.

— Това обяснява всичко. Може би Робърт ви е казал, че съм учил точно оттатък пътя, в Оксфорд. — Тибинг прати дяволита усмивка на Лангдън. — Естествено за всеки случай кандидатствах и в Харвард.

Домакинът им докуцука до тях. На Софи не й приличаше на рицар повече от сър Елтън Джон. Набит и румен, сър Лий Тибинг имаше рошава рижа коса и весели кафяви очи, които сякаш искряха. Носеше широка копринена риза и мека жилетка. Въпреки алуминиевите патерици, се държеше с достойнство, което изглеждаше по-скоро вторичен продукт на благородно наследство, отколкото на съзнателно усилие.

Тибинг протегна ръка на професора.

— Измършавял си, Робърт.

Лангдън се ухили.

— Ти пък си понапълнял.

Англичанинът весело се засмя и се потупа по шкембето.

— Признавам. Напоследък единствените ми плътски удоволствия са кулинарни. — Той се обърна към Софи, изящно хвана ръката й, леко наклони глава, дъхна върху пръстите й и извърна очи; — Милейди.

Софи погледна към Лангдън, неуверена дали се е върнала в миналото, или е попаднала в лудница. Икономът, който им бе отворил вратата, влезе с чаен сервиз и почна да сервира на масата пред камината.

— Това е Реми Легалудек, моят прислужник — представи го Тибинг.

Слабият французин сковано кимна и отново изчезна.

— Реми е от Лион — прошепна Тибинг, като че ли това беше фатална болест. — Но прави великолепни сосове.

Лангдън се засмя.

— Мислех, че си внасяш всичко от Англия.

— Божичко, не! Не бих пожелал британски готвач на никой друг освен на френските данъчни власти. — Той хвърли поглед към Софи. — Pardonnez-moi^[2], мадмоазел Нево. Уверявам ви, че антипатията ми към французите се отнася само за политиците и футболистите. Вашето правителство ми краде парите, а националният ви отбор наскоро ни унижи.

Софи спокойно му се усмихна.

Тибинг я погледна, после се обърна към Лангдън.

— Нещо се е случило. И двамата имате потресен вид.

Американецът кимна.

— Преживяхме интересна нощ, Лий.

— Несъмнено. Без предизвестие пристигате на прага ми посред нощ и говорите за Граала. Кажи ми, наистина ли се отнася за Граала, или просто си го използвал, защото знаеш, че това е единствената тема, заради която ще се надигна от леглото?

„По малко и от двете“ — помисли си Софи и си представи скрития под дивана криптекс.

— Лий — отвърна Лангдън. — Искаме да поговорим с теб за Ордена на Сион.

Тибинг заинтригувано повдигна гъстите си вежди.

— Пазителите. Значи наистина се отнася за Граала. Казваш, че си открил някаква информация, така ли? Нещо ново ли, Робърт?

— Може би. Не сме съвсем сигурни. Може би е по-добре първо да получим някои сведения от теб.

Тибинг насочи показалец към него.

— Все същият лукав американец. Танто за танто. Добре. На вашите услуги съм. Какво ви интересува?

Професорът въздъхна.

— Надявах се, че ще си така любезен да обясниш на госпожица Нево истинския характер на Светия Граал.

Тибинг се смая.

— Тя не знае ли?

Лангдън поклати глава.

Усмивката на лицето на домакина им стана почти неприлична.

— Значи наистина си ми довел девственица, Робърт.

Американецът малко сепнато се обърна към Софи и каза:

— Любителите на легендата за Граала наричат „девственик“ всеки, който никога не е чувал истинската история.

Тибинг с готовност се обърна към нея.

— Какво ви е известно, мила моя?

Тя набързо очерта онова, което вече й бе разказал Лангдън — Ордена на Сион, рицарите тамплиери, документите от Сангреала и Светия Граал, който според мнозина не бил чаша… а нещо много по-могъщо.

— Това ли е всичко? — Тибинг скандализирано погледна приятеля си. — Смятах те за джентълмен, Робърт. Ти си я лишил от кулминацията!

— Знам. Помислих си, че двамата с теб можем… — Лангдън очевидно реши, че неприличната метафора е отишла прекалено далеч.

Англичанинът вече бе вперил искрящия си поглед в Софи.

— Вие сте Граалова девственица. И повярвайте ми, никога няма да забравите първия път.