Дан Браун
Шифърът на Леонардо (1)

Пролог
Лувърът, Париж 22:46

Известният уредник Жак Сониер с олюляване мина през сводестия вход на Голямата галерия и се хвърли към първата картина, която му попадна пред очите, платно на Караваджо. Седемдесет и три годишният старец хвана позлатената рамка и задърпа шедьовъра към себе си, докато той не се откъсна от стената. Уредникът се строполи по гръб под картината.

Както очакваше, наблизо с грохот падна желязна решетка и прегради входа. Паркетът на пода се разтърси. В далечината зазвъня аларма.

Задъхан, старецът за миг остана на земята и прецени обстановката. „Още съм жив.“ После изпълзя изпод платното и огледа просторното помещение в търсене на място, където да се скрие.

— Не мърдай — вледеняващо близо се разнесе нечий глас.

Застанал на четири крака Сониер се вцепени и бавно завъртя глава. Исполинският му преследвач го наблюдаваше иззад решетките само на четири-пет метра от него. Беше широкоплещест и висок, с призрачно бледа кожа и оредяваща бяла коса. Ирисите му бяха розови, зениците — тъмночервени. Албиносът извади пистолет от палтото си и насочи дългия заглушител през решетките право към уредника.

— Не биваше да бягаш. — Говореше с чужд акцент, ала Сониер не можеше да определи произхода му. — А сега ми кажи къде е.

— Вече ви казах — безпомощно коленичил на пода на галерията, запелтечи уредникът. — Нямам представа за какво говорите!

— Лъжеш! — Мъжът се взираше в него, съвсем неподвижен; само призрачните му очи блестяха. — Ти и твоите братя имате нещо, което не е ваше.

Старецът изтръпна. „Откъде може да знае?“

— Тази нощ то ще се върне при законните си пазители. Кажи ми къде е скрито и ще останеш жив. — Албиносът насочи пистолета към главата на уредника. — Готов ли си да умреш заради тази тайна?

Сониер се задушаваше. Мъжът наклони глава, затвори едното си око и се прицели. Уредникът вдигна ръце.

— Почакайте — бавно каза той. — Ще ви кажа каквото искате. — Старецът предпазливо изрече следващите си думи. Многократно беше репетирал тази лъжа… и всеки път се молеше никога да не се наложи да я използва. Когато свърши, албиносът се усмихна доволно.

— Да. Същото ми казаха и другите.

Сониер потръпна. „И другите ли?“

— Открих и тях — насмешливо рече гигантът. — И тримата. И сега ти потвърждаваш техните думи.

„Невъзможно!“ Истинската самоличност на уредника и неговите трима сенешали беше почти също толкова свещена, колкото древната тайна, която пазеха. Сониер разбираше, че преди да умрат, тримата му сенешали са изпълнили строгата процедура и са изрекли същата лъжа.

Албиносът отново се прицели.

— Когато умреш, аз ще съм единственият, който знае истината.

„Истината. — За миг уредникът осъзна абсолютния ужас на ситуацията. — Ако аз умра, истината завинаги ще бъде изгубена.“ Той инстинктивно се опита да се скрие.

Заглушителят глухо изтрака и старецът усети пронизваща болка в корема. Строполи се по очи… и се помъчи да овладее болката. Бавно се претърколи и отново се вторачи през решетките.

Мъжът се целеше в главата му. Уредникът затвори очи. Мислите му представляваха вихър от страх и разкаяние. В коридора отекна изщракване на празен затвор. Сониер рязко отвори очи.

Сякаш развеселен, албиносът погледна към оръжието си и се пресегна за резервен пълнител, но после, изглежда, размисли и присмехулно кимна към корема на жертвата си.

— Аз си свърших работата.

Уредникът сведе очи и видя дупката от куршум в бялата си ленена риза. Около нея тъмнееше малък кървав кръг. „Коремът ми.“ Куршумът не беше улучил сърцето. Като ветеран от La grande guerre^[1]. Сониер бе виждал тази ужасна смърт. Оставаха му петнадесет минути, през които стомашните киселини щяха да се просмукват в гръдната му кухина и бавно да го отравят.

— Болката е добра, мосю — каза албиносът. И си тръгна.

Останал сам, Жак Сониер отново насочи очи към желязната решетка. Беше в капан. Вратите можеха да се отворят чак след двадесет минути. Докато го намереха, щеше да е мъртъв. Въпреки това не се страхуваше от смъртта.

„Трябва да предам тайната.“

Докато с мъка се изправяше на крака, си представи тримата си убити братя. Помисли си за поколенията преди тях… за задачата, която им бяха поверили. „Непрекъсната верига от знание.“

Изведнъж, въпреки всички предпазни мерки… въпреки всички механизми за сигурност… Жак Сониер бе единствената оцеляла брънка, единственият пазител на една от най-могъщите тайни.

„Трябва да измисля нещо…“

Беше затворен в Голямата галерия и имаше само един човек, на когото можеше да предаде факела. Старецът вдигна поглед към стените на разкошния си затвор. Лицата от колекцията от най-прочутите картини на света сякаш му се усмихваха като стари приятели.

Тойпотръпна от болка и призова на помощ всичките си сили. Знаеше, че отчаяната задача, която му предстоеше, ще изисква и последната му останала секунда живот.