Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Лангдън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Da Vinci Code, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 360 гласа)

Информация

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

ШИФЪРЪТ НА ЛЕОНАРДО. 2003. Изд. Бард, София. Биб. Кралета на трилъра. Роман. Превод: [от англ.] Крум БЪЧВАРОВ [The Da Vinci Code / Dan BROWN]. Формат: 21 см. Страници: 464.

История

  1. — Корекция

67

Рейнджроувърът беше „Джава Блак Пърл“ четири по четири, стандартна предавка, с мощни полипропиленови фарове и десен волан. Лангдън се радваше, че не шофира.

По заповед на господаря си Реми страхотно се справяше с маневрирането по огрените от луната ниви зад Шато Билет. С изключени фарове той прекоси открития участък и сега се спускаше по дълъг склон в посока, противоположна на имението. Изглежда, се насочваше към очертаващата се в далечината гора.

Седнал на предната лява седалка и стиснал ключовия камък в ръце, професорът се обърна назад към Тибинг и Софи.

— Как ти е главата, Робърт? — все още потресена, попита младата жена.

Той се насили да се усмихне.

— По-добре, благодаря. — Черепът му се пръскаше. Тибинг държеше пистолета в скута си и приличаше на стара снимка на британец, завръщащ се от сафари с плячката си — погледна завързания монах, който лежеше със запушена уста в тесния багажник зад седалката.

— Страшно се радвам, че се отби, Робърт — ухили се историкът, като че ли за пръв път от години се забавляваше истински.

— Извинявай, че те забърках в тази каша, Лий.

— О, моля те, цял живот съм чакал да се забъркам в нея. — Тибинг се вгледа през предното стъкло към сянката на гората и потупа Реми по рамото. — Не забравяй, никакви стопове. Ако се наложи, използвай ръчната спирачка. Искам първо да понавлезем сред дърветата. Няма защо да рискуваме да ни видят от къщата.

Прислужникът намали скоростта и насочи рейндж-роувъра към една просека. Когато поеха по обраслата пътека, върхарите на дърветата незабавно скриха луната.

„Нищо не виждам“ — помисли си Лангдън, докато напрягаше очи да различи нещо пред тях. Цареше пълен мрак. Клоните жулеха лявата страна на колата и Реми леко зави в другата посока. Като държеше волана повече или по-малко неподвижно, той продължи още тридесетина метра напред.

— Отлично се справяш, Реми — похвали го Тибинг. — Би трябвало да сме се отдалечили достатъчно. Робърт, би ли натиснал онова синьо бутонче точно под вентилатора? Виждаш ли го?

Лангдън откри бутона и го натисна.

Приглушени жълти лъчи осветиха пътеката пред тях и гъстите храсталаци от двете им страни. Фарове за мъгла. Бяха достатъчни, за да се ориентират, но не можеха да се видят от къщата.

— Е, Реми, фаровете са включени — весело заяви Тибинг. — Животът ни е в твои ръце.

— Къде отиваме? — попита Софи.

— Тази пътека продължава около три километра навътре в гората — отвърна англичанинът. — Прекосява имението и после завива на север. Ако някое езеро или паднало дърво не ни прегради пътя, ще излезем невредими при шосе номер пет.

„Невредими.“ Лангдън сведе поглед към скута си, където лежеше дървената кутия с ключовия камък. Инкрустираната роза си беше на мястото и въпреки че мислите му не бяха съвсем ясни, той нямаше търпение отново да я извади и да разгледа надписа под нея по-внимателно. Професорът отключи капака и понечи да го вдигне, но Тибинг постави ръка на рамото му.

— Търпение, Робърт — каза англичанинът. — Пътят е неравен и е тъмно. Бог да ни е на помощ, ако счупим нещо. Щом на светло не си разпознал езика, на тъмно няма да се справиш по-добре. Нека първо се измъкнем читави, а? Съвсем скоро ще има време и за това.

Беше прав. Лангдън кимна и затвори капака. Монахът отзад започна да пъшка и да опъва въжетата си. После внезапно диво зарита. Тибинг се завъртя и насочи пистолета над облегалката.

— Нямам представа от какво се оплаквате, господине. Вие нахлухте в дома ми и ударихте по главата мой скъп приятел. Имам пълното право да ви застрелям на място и да ви оставя да изгниете в гората.

Монахът се укроти.

— Сигурен ли си, че трябваше да го вземем с нас? — попита Робърт.

— Абсолютно съм сигурен, по дяволите! — възкликна Тибинг. — Издирват те за убийство, Робърт. Този негодник е твоят билет за свободата. Полицията явно толкова много иска да те залови, че те е проследила до дома ми.

— Аз съм виновна — каза Софи. — Бронираният камион сигурно е имал предавател.

— Не е в това въпросът — отвърна англичанинът. — Не се изненадвам, че ви е открила полицията. Изненадвам се, че ви е намерил този тип от Opus Dei. От всичко, което ми разказахте, не мога да си представя как ви е проследил до дома ми, освен ако не е имал връзка или в криминалната полиция, или в Депозитната цюрихска банка.

Лангдън се замисли. Безу Фаш определено бе имал намерение да намери изкупителна жертва за четирите убийства. А президентът на банката Андре Верне съвсем неочаквано ги беше нападнал, макар че като се имаше предвид обвинението срещу професора, промяната в отношението на банкера изглеждаше разбираема.

— Този монах не действа сам, Робърт, и докато не научиш кой стои зад всичко това, ти си в опасност — продължи Тибинг. — Хубавото, приятелю, е, че сега ти си в позиция на силата. Това чудовище зад мен притежава тази информация и онзи, който му дърпа конците, в момента сигурно е доста нервен.

Реми увеличи скоростта. Прегазиха плитък поток, изкачиха ниско възвишение и пак започнаха да се спускат.

— Би ли ми подал телефона, Робърт? — Британският историк посочи автомобилния телефон на таблото. Лангдън му го подаде и Тибинг набра някакъв номер. Дълго чака и накрая му отговориха. — Ричард? Събудих ли те? Естествено, че съм те събудил. С Реми трябва да отскочим до вкъщи за моето лечение. Ами да, всъщност веднага. Извинявай за краткото предизвестие. Можете ли с Елизабет да се приготвите за двайсетина минути? Знам, но направи каквото можеш. До скоро. — И затвори.

— Коя е Елизабет? — попита Лангдън.

— Моят самолет. Струва ми цяло състояние.

Професорът рязко се обърна и го зяпна.

— Какво толкова? — попита Тибинг. — Вие двамата не можете да останете във Франция, след като цялата криминална полиция е по петите ви. В Лондон ще сте на много по-сигурно място.

Софи също се обърна към него.

— Мислите, че трябва да напуснем страната ли?

— Аз съм доста по-влиятелен в цивилизования свят, приятели, отколкото тук във Франция. Нещо повече, смята се, че Граалът е във Великобритания. Сигурен съм, че ако отворим ключовия камък, ще открием карта, която показва, че се движим в правилната посока.

— Поемате огромен риск, като ни помагате — каза Софи. — Това няма да ви донесе симпатиите на френската полиция.

Тибинг презрително махна с ръка.

— Приключих с Франция. Преместих се тук, за да намеря ключовия камък. Вече не ме интересува дали някога пак ще видя Шато Вилет.

Софи все още се колебаеше.

— Как ще минат през охраната на летището двама издирвани бегълци?

Англичанинът се подсмихва.

— Самолетът ми е на „Льо Бурже“, частно летище, недалеч оттук. Френските лекари ме дразнят, затова веднъж на две седмици отивам на север да си взема лекарствата в Англия. Плащам за някои специални привилегии и на двете страни. Щом излетим, можете да решите дали искате да ни посрещне някой от американското посолство.

Лангдън внезапно установи, че не желае да има нищо общо с посолството. Можеше да мисли единствено за ключовия камък, надписа и дали това ще ги отведе при Граала. Зачуди се дали Тибинг е прав за Великобритания. Естествено, повечето съвременни легенди пращаха Граала някъде в Обединеното кралство. Дори се смяташе, че митичният остров на крал Артур, Авалон, тясно свързан с легендата за Светия Граал, не е друг, а Гластънбъри. Където и да се намираше Граалът, Лангдън никога не беше предполагал, че наистина ще го търси. „Документите от Сангреала. Истинската история на Иисус Христос. Гробницата на Мария Магдалина.“ Изведнъж му се стори, че тази нощ живее в някаква друга реалност… в която истинският свят не може да го достигне.

— Сър? — обади се прислужникът. — Наистина ли мислите да се завърнете в Англия завинаги?

— Не се безпокой, Реми — успокои го Тибинг. — Това, че се завръщам във владенията на кралицата, не означава, че възнамерявам до края на дните си да подложа небцето си на наденици и пюре. Надявам се, че ще дойдеш с мен за постоянно. Ще купя прекрасна вила в Девъншир и ще уредим веднага да пратят целия ти багаж! Приключение, Реми. Истинско приключение!

Лангдън не можеше да не се усмихне. Докато Тибинг излагаше плановете си за триумфално завръщане във Великобритания, заразният му ентусиазъм увлече и професора.

Разсеяно загледан през прозореца, той зяпаше дърветата, призрачно бледи под жълтата светлина на фаровете за мъгла. Постоянните удари на клоните бяха завъртели страничното огледало навътре и Робърт зърна отражението на Софи, която тихо седеше отзад. Робърт дълго я наблюдава и изпита неочаквано удоволствие. Въпреки всички проблеми беше благодарен, че се е озовал в толкова приятна компания. След няколко минути, сякаш внезапно усетила погледа му, Софи се наведе напред, постави ръце на раменете му и леко го стисна.

— Как си?

— Горе-долу — отвърна Лангдън.

Тя се отпусна назад и професорът видя, че на устните й плъзва лека усмивка. Той усети, че също се усмихва.

Напъхан в багажника на рейнджроувъра, Сила едва дишаше. Ръцете му бяха извити назад и завързани за глезените му с канап и изолирбанд. Всяка неравност на пътя мъчително разтърсваше извитите му рамене. Похитителите му поне бяха свалили ремъка на бедрото му. Лепенката на устата му му позволяваше да диша само през носа. Ноздрите му постепенно се запушваха от праха в багажника. Албиносът се закашля.

— Струва ми се, че се задушава — загрижено рече шофьорът.

Британецът, който го беше ударил с патерицата си, се обърна, надникна, над облегалката и студено се намръщи на Сила.

— Имате късмет, че британците съдят за цивилизоваността на човек не по съчувствието му към приятелите, а към враговете. — Протегна ръка и с рязко движение отлепи изолирбанда от устата му.

Сякаш огън опари устните на Сила, но в гърдите му нахлу благословен въздух.

— За кого работите? — попита британецът.

— За Бог — въпреки болката в челюстта изсумтя Сила.

— Вие сте от Opus Dei — каза мъжът. Това не бе въпрос.

— Вие не знаете нищо за мен.

— Защо Opus Dei търси ключовия камък?

Сила нямаше намерение да отговаря. Ключовият камък беше ключът към Светия Граал, а Светият Граал бе ключът към запазването на вярата.

„Аз наистина работя за Бог. Пътят е в опасност.“

Наблъскан в багажника на рейнджроувъра, опънал въжетата си, той се страхуваше, че завинаги е провалил Учителя и епископа. Дори нямаше как да се свърже с тях и да им съобщи за ужасния обрат на събитията. „Ключовият камък е в моите похитители! Те ще стигнат до Светия Граал преди нас!“ Сила започна да се моли в душния мрак. И остави болките в тялото му да разпалят молитвите му. „Чудо, Господи. Трябва ми чудо.“ Нямаше откъде да знае, че след няколко часа наистина ще стане чудо.

— Робърт? — Софи все още го наблюдаваше. — Току-що на лицето ти се изписа странно изражение.

Лангдън се озърна назад и усети, че е стиснал зъби и сърцето му бясно тупти. Беше му хрумнала невероятна мисъл. „Възможно ли е обяснението наистина да е толкова елементарно?“

— Трябва ми мобифонът ти, Софи.

— Сега ли?

— Струва ми се, че току-що открих нещо.

— Какво?

— След малко ще ти кажа. Дай ми мобифона си.

Тя се колебаеше.

— Съмнявам се, че Фаш го подслушва, но за всеки случай внимавай. — Младата жена му подаде телефона.

— Как да набера Щатите?

— Трябва да поискаш номера от услуги. Моят мобилен оператор не поддържа трансатлантическа връзка.

Лангдън натисна нула. Знаеше, че следващите шестдесет секунди може би ще отговорят на много въпроси.