Дан Браун
Шифърът на Леонардо (66)

65

Въпреки че работеше в органите на реда, до тази нощ Софи Нево никога не се бе озовавала под прицел. Насоченият срещу нея пистолет беше в ръката на грамаден албинос с дълга бяла коса. Той я гледаше с червените си очи, които излъчваха някакъв страшен безплътен блясък. Облечен във вълнено расо с въже на кръста, мъжът приличаше на средновековен свещеник. Софи нямаше представа кой е, и все пак започваше да вярва в подозренията на Тибинг, че зад всичко това стои Църквата.

— Знаете за какво съм дошъл — с кух глас каза монахът.

Софи и Тибинг седяха на дивана с вдигнати по заповед на албиноса ръце. Лангдън пъшкаше на пода. Когато монахът заобиколи дивана и застана срещу тях, погледът му веднага попадна върху ключовия камък в скута на англичанина.

— Няма да можете да го отворите — предизвикателно заяви историкът.

— Моят Учител е мъдър човек — отвърна албиносът и се приближи, без да отпуска пистолета.

Софи се зачуди къде е прислужникът на Тибинг. „Дали е чул падането на Робърт?“

— Кой е учителят ви? — попита британецът. — Навярно бихме могли да сключим сделка.

— Граалът е безценен. — Монахът направи още крачка напред.

— Тече ви кръв — спокойно отбеляза Тибинг и кимна към десния му глезен. — И куцате.

— Вие също — отвърна албиносът и посочи подпрените до него метални патерици. — А сега ми дайте ключовия камък.

— Знаете за ключовия камък?! — изненадано възкликна Тибинг.

— Няма значение какво знам. Бавно се изправете и ми го дайте.

— Изправянето ми е трудно.

— Тъкмо затова. Предпочитам никой да не прави резки движения.

Тибинг хвана с дясната си ръка едната от патериците си и с лявата стисна ключовия камък. С усилие стана и нестабилно се наведе напред.

Като се целеше право в главата му, монахът още повече се приближи. Пред безпомощния поглед на Софи той се пресегна за цилиндъра.

— Няма да успеете — рече Тибинг. — Само достойните могат да го отключат.

„Само бог посочва достойните“ — помисли си Сила.

— Доста е тежък — каза мъжът с патериците. Ръката му трепереше. — Ако не го вземете, ще го изпусна! — И опасно се олюля.

Сила бързо пристъпи напред да вземе камъка и в този момент мъжът изгуби равновесие. Патерицата му се плъзна по пода и той политна надясно. „Не!“ Албиносът се хвърли да спаси камъка и отпусна оръжието си. Ала ключовият камък се отдалечаваше от него. Докато мъжът падаше надясно, лявата му ръка замахна назад и цилиндърът се изхлузи от дланта му върху дивана. В същия миг металната патерица се стрелна в широка дъга към крака на Сила.

Патерицата улучи кожения ремък на бедрото му и заби шиповете в и без това разранената му плът. Прониза го ужасяваща болка. Сила се преви надве, свлече се на колене и ремъкът се заби още по-дълбоко. Пистолетът оглушително изгърмя и куршумът се заби в дъските на пода. Преди да успее да го вдигне и да стреля повторно, кракът на жената го улучи точно в брадичката.

Коле чу приглушения изстрел. Обзе го паника. След разговора с капитана вече бе изгубил всяка надежда сам да залови Лангдън. Ала нямаше да допусне самолюбието на Фаш да го изправи пред министерската вътрешна комисия за небрежно изпълнение на полицейските процедури.

„В частен дом е бил произведен изстрел! А вие сте чакали на алеята?“

Лейтенантът знаеше, че моментът за незабелязано приближаване отдавна е отминал. Освен това беше наясно, че ако продължи да виси със скръстени ръце, до сутринта ще се прости с кариерата си. Вперил поглед в желязната порта, той взе решение.

— Вържете я и я съборете.

Макар и почти в безсъзнание, Робърт Лангдън чу изстрела. Чу и мъчителен вик. Неговият ли? Сякаш пробиваха дупка в черепа му с тежък чук. Някъде наблизо разговаряха хора.

— Къде беше, по дяволите? — викаше Тибинг. Прислужникът припряно влезе в стаята.

— Какво стана? О, Господи! Кой е този? Ще повикам полиция!

— Мътните го взели! Не викай полиция. Свърши и ти някаква работа и донеси нещо да вържем това чудовище.

— И лед! — извика след него Софи.

Лангдън отново изгуби съзнание. Пак гласове: Движение. Сега седеше на дивана. Софи притискаше лед към главата му. Черепът му се пръскаше. Когато зрението му най-после започна да се прояснява, той видя тялото на пода. „Халюцинирам ли?“ Огромният монах албинос лежеше завързан и със залепена с изолирбанд уста. Брадичката му бе разцепена, расото върху дясното му бедро беше подгизнало от кръв. И той като че ли тъкмо идваше на себе си.

Робърт погледна Софи.

— Кой е този? Какво… стана?

Тибинг докуцука при него.

— Спаси те рицар, който размаха Екскалибур, изкован от „Акми Ортопидик“.

„А?“ Лангдън се опита да се изправи. Софи нежно го бутна обратно.

— Почини си, Робърт.

— Боя се, че току-що демонстрирах пред твоята приятелка злополучната полза от моето състояние — каза Тибинг. — Изглежда, че всеки ме подценява.

Лангдън погледна монаха и се опита да си представи какво се е случило.

— Той носеше ремък на бедрото си — поясни Тибинг.

— Какво?

Англичанинът посочи окървавения кожен ремък с шипове, който лежеше на пода.

— Ремък за умъртвяване на плътта. Носеше го на това бедро. Внимателно се прицелих.

Робърт разтри главата си. Беше чувал за тези ремъци.

— Но откъде… разбра?

Тибинг се ухили.

— Християнството е моята научна област, Робърт, и някои секти са ми ясни като бял ден. — Той посочи с патерицата кървавото расо.

— Предполагам, че е от Opus Dei — каза Лангдън. Напоследък по телевизията често коментираха ултраконсервативната католическа организация. Не особено благосклонно.

Тибинг се вторачи в окървавения ремък.

— Съгласен съм. Но защо Opus Dei търси Светия Граал?

Професорът беше прекалено изтощен, за да мисли за това.

— Какво е това, Робърт? — попита Софи, отиде до дървеното сандъче и вдигна малката роза, която бе паднала от капака.

— Инкрустацията скрива гравиран върху капака текст. Помислих си, че той може да ни подскаже как да отворим ключовия камък.

Преди Софи и Тибинг да успеят да отговорят, отвън завиха полицейски сирени и замигаха сини полицейски лампи.

Англичанинът се намръщи.

— Струва ми се, приятели, че трябва да вземем решение. При това бързо.