Дан Браун
Шифърът на Леонардо (102)

101

Робърт Лангдън стоеше под високия купол на пустия Катедрален съвет и се взираше в дулото на револвера на Лий Тибинг.

„Et tu, Робърт? С мен ли си, или си против мен?“ Думите на кралския историк отекваха в тишината на ума му. Както и да отговореше, щеше да изгуби, знаеше го. Ако отговореше положително, щеше да предаде Софи. А иначе Тибинг нямаше да има друг избор, освен да убие и двамата.

Дългогодишният му опит от университетските аудитории с нищо не му помагаше да намери изход от такива ситуации, ала го бе научил на нещо за отговорите на парадоксални въпроси. „Когато един въпрос няма вярно решение, отговорът е само един.“ Сивата зона между „да“ и „не“. „Мълчанието.“

Втренчен в криптекса в ръцете си, Лангдън просто реши да се оттегли.

Без да вдига очи, той заотстъпва назад, извън огромната пуста зала. „На неутрална земя.“ Надяваше се съсредоточеността му върху каменния цилиндър да загатне на Тибинг, че е възможно да му окаже съдействие, а мълчанието да покаже на Софи, че не я е изоставил.

„И междувременно печеля време за мислене.“

Предполагаше, че Тибинг иска от него точно това — да разсъждава. „Затова ми даде криптекса. За да усетя тежестта на решението си.“ Британският историк се надяваше допирът до криптекса на великия магистър да накара Лангдън напълно да осъзнае мащабите на неговото съдържание, научното му любопитство да вземе връх над всичко останало, да го принуди да разбере, че ако не отворят ключовия камък, ще изгуби самата история.

Докато Софи продължаваше да е под прицел в отсрещния край на залата, Робърт се боеше, че откриването на паролата е последната му надежда да я спаси. „Ако извадя картата, Тибинг ще преговаря.“ Той насочи мислите си към тази задача и бавно се приближи към далечните прозорци… като извика пред очите си образа на Нютоновата гробница.

Кълбото там го няма, що за плод,

в утроба ни мълви, за Роза, плът и род.

Професорът се обърна с гръб към тях и закрачи към високите прозорци — търсеше вдъхновение в мозайката на витражите. Нищо.

„Постави се на мястото на Сониер — наложи си той и отправи поглед навън към Колидж Гардън. — Какво според него е кълбото, което липсва от гроба на Нютон? — Под дъжда заискриха образи на звезди, комети и планети, ала Лангдън не им обърна внимание. Той бе човек на хуманитарните науки, на историята на изкуството. — Свещената женственост… потирът… Розата… прогонената Мария Магдалина… упадъкът на Богинята-майка… Светият Граал.“

Легендите винаги бяха представяли Граала като жестока любима, танцуваща в сенките, нашепваща в ухото на човек, примамваща го да направи още една крачка и сетне потъваща в мъглата.

Загледан в поклащащите се дървета на Колидж Гардън, Лангдън усещаше игривото й присъствие. Признаците бяха навсякъде. Подобно на мамещ силует, материализиращ се от дъжда, клоните на най-старата ябълка във Великобритания, бяха осеяни с петолистни цветове, всички лъщящи като Венера. Богинята-майка беше в градината. Тя танцуваше под дъжда, пееше песни за вековете, надничаше иззад покритите с пъпки клони, сякаш за да напомни на Робърт, че плодът на знанието расте точно извън обсега му.

От отсрещния край на залата сър Лий Тибинг уверено наблюдаваше Лангдън, който като омагьосан гледаше през прозореца.

„Точно както се надявах — помисли си англичанинът. — Ще успее.“

От известно време Тибинг подозираше, че ключът за Граала е Лангдън. Кралският историк не случайно започна осъществяването на плана си в същата нощ, в която Лангдън трябваше да се срещне с Жак Сониер. Подслушвайки уредника, Тибинг се убеди, че желанието му да се запознае лично с Лангдън може да означава само едно. „Загадъчният ръкопис на Лангдън засяга нещо важно за Ордена. Лангдън се е натъкнал на някаква истина и Сониер се страхува да не бъде разкрита.“ Тибинг беше сигурен, че великият магистър вика Лангдън, за да му запуши устата.

„Достатъчно дълго запушват устата на истината!“

Знаеше, че трябва да действа бързо. Ударът на Сила щеше да постигне две цели. Щеше да попречи на Сониер да убеди Лангдън да запази тайната и да задържи американеца в Париж в случай, че има нужда от него. Вместо това Лангдън сам дойде в Шато Вилет. „Още един признак, че Граалът копнее да го открият.“ Почти прекалено лесно уреди фаталната среща между Сониер и Сила. „Имах вътрешна информация за най-съкровените страхове на уредника.“ Предишния следобед Сила телефонира на Сониер и се представи като смутен свещеник.

— Простете ми, мосю Сониер, трябва веднага да разговарям с вас. Току-що ми се изповяда човек, който твърди, че е убил ваши близки роднини.

Сониер отговори сепнато, но предпазливо.

— Близките ми загинаха в катастрофа. Полицейското следствие категорично го доказа.

— Да, в автомобилна катастрофа — хвърли въдицата Сила. — Човекът, който ми се изповяда, каза, че изблъскал колата им от пътя в някаква река.

Сониер мълчеше.

— Мосю Сониер, изобщо нямаше да ви се обадя, ако този човек не каза нещо, което ме кара да се боя за вашата безопасност. — Сила направи драматична пауза. — Спомена също и за внучка ви Софи.

Името на Софи беше катализаторът. Уредникът отговори на Сила веднага да отиде при него на най-сигурното място, за което се сещаше — кабинета му в Лувъра. После телефонира на Софи, за да я предупреди, че е в опасност. И съвсем забрави за срещата с Робърт Лангдън… И сега, когато американецът стоеше сам в отсрещния край на залата, Тибинг разбираше, че успешно е разделил двамата спътници. Софи Нево продължаваше да е непокорна, но Лангдън очевидно виждаше цялата картина. Опитваше се да разгадае паролата. „Ясно му е, че трябва да намерим Граала и да го освободим от оковите му.“

— Той няма да го отвори заради вас — студено заяви Софи. — Даже да открие паролата.

Тибинг наблюдаваше Лангдън и продължаваше да държи под прицел Софи. Вече бе съвсем сигурен, че ще се наложи да стреля. Макар че тази мисъл го смущаваше, знаеше, че няма да се поколебае. „Дадох й всички възможности да постъпи както трябва. Граалът е по-важен от всички нас.“

В този момент Лангдън се обърна към тях.

— Гробницата… — внезапно каза той и ги погледна със слаб проблясък на надежда в очите си. — Знам къде да търся. Да, мисля, че мога да разгадая паролата.

Сърцето на Тибинг ликуваше.

— Къде, Робърт? Кажи ми!

— Недей, Робърт! — ужасено възкликна Софи. — Няма да му помогнеш, нали?

Понесъл затворения криптекс пред себе си, професорът се приближи с решителна крачка.

— Не — рече той и се обърна към Лий. — Не и преди да я пуснеш.

Оптимизмът на Тибинг угасна.

— Съвсем близо сме, Робърт. Не смей да си играеш с мен!

— Това не е игра — отвърна американецът. — Пусни я. После ще те заведа при гробницата на Нютон. Заедно ще отворим криптекса.

— Никъде не отивам — заяви Софи и зелените й очи гневно се присвиха. — Криптексът беше оставен на мен. Той не е ваш.

Лангдън уплашено я изгледа.

— Моля те. Софи! В опасност си. Опитвам се да ти помогна!

— Как? Като разкриеш тайната, която дядо ми е умрял, за да запази ли? Той ти се довери, Робърт. Аз ти се доверих.

В сините очи на Лангдън ясно се долавяше паника и Тибинг не можеше да не се усмихне при мисълта, че двамата действат един срещу друг. Рицарските усилия на американеца бяха смешни. „Предстои му да разкрие една от най-големите тайни в историята, а той се тревожи за жена, която доказа, че не е достойна за откритието.“

— Софи — каза Робърт. — Моля те… трябва да си тръгнеш.

Тя поклати глава.

— Не и докато не ми дадеш криптекса или не го разбиеш в пода.

— Какво? — ахна Лангдън.

— Робърт, дядо ми би предпочел тайната завинаги да се изгуби, вместо да попадне в ръцете на неговия убиец.

— Откъде знаете? — оскърбено изсумтя Тибинг. — Вие десет години не сте поддържали връзка с него. Изобщо познавали ли сте го? Наистина ли смятате, че е умрял снощи? Не, не. Той е умрял преди години — когато Църквата му е отнела семейството и после единствената му внучка му е обърнала гръб, отказала е да се среща с него и дори да чете писмата му.

— Лий! — извика Лангдън. — Престани!

— Не, Робърт, няма да престана! Госпожице Нево, именно вашият инат е направил Ордена заложник през всички тези години. Вашият инат е попречил на дядо ви да ви обясни в какво положение се намира. Достатъчно време стоите на пътя на истината и аз няма да допусна това нито секунда повече! Ако можехте да си отворите очите дори само за миг, щяхте да разберете, че в момента дядо ви ни гледа отгоре и иска да ни помогнете да изпълним задачата, която той не е успял да довърши!

Очите на Софи заблестяха, сякаш сълзите й всеки момент щяха да рукнат, ала тя не се разплака.

— Застреляйте ме, ако трябва — отвърна на Тибинг младата жена. — Няма да оставя наследството на дядо си във ваши ръце.

„Добре.“ Кралският историк се прицели.

— Не! — извика Лангдън, вдигна ръка и се приготви да разбие криптекса в каменния под. — Ако дори само си помислиш за това, Лий, ще го хвърля.

Тибинг се засмя.

— Реми повярва на блъфа ти, но не и аз. Добре те познавам.

— Нима?

„Да. Трябва да поработиш върху изражението си, приятелю. Сега виждам, че лъжеш. Нямаш представа къде е отговорът на загадката.“

— Наистина ли, Робърт? Знаеш ли къде да търсиш паролата?

— Да.

Колебанието в очите на Лангдън бе мимолетно, но Лий го забеляза. Там имаше лъжа. Отчаян, смехотворен опит да спаси Софи. Тибинг изпита дълбоко разочарование от Робърт Лангдън.

„Аз съм самотен рицар, заобиколен от недостойни личности. И ще трябва сам да разшифровам ключовия камък.“ Сега Лангдън и Нево бяха заплаха за него… и за Гра ала. Колкото и мъчително да беше решението, той знаеше, че може да го вземе с чиста съвест. Единственият проблем бе да убеди американеца да остави ключовия камък на пода, за да приключат с тази игра.

— Знак за доверие — каза Тибинг и отпусна револвера. — Остави ключовия камък и ще поговорим.

Лангдън знаеше, че лъжата му е разкрита. Виждаше мрачната решителност на лицето на Тибинг и бе наясно, че времето им изтича. „Когато оставя криптекса, той ще убие и двама ни.“ Дори без да погледне Софи, можеше да усети, че сърцето й го умолява в безмълвно отчаяние. „Този човек не е достоен за Граала, Робърт. Моля те, не му давай ключовия камък. Каквото и да струва това.“

Професорът още преди няколко минути беше взел решение — докато бе стоял пред прозореца. „Спаси Софи. Спаси Граала.“ Едва не беше извикал: „Но не знам как!“

Минутите на обезверение бяха донесли със себе си яснота, каквато не бе изпитвал никога. „Истината е пред очите ти, Робърт. — Не знаеше откъде е дошло това откровение. — Граалът не те заблуждава, той зове само достойните.“

Той приклекна на няколко метра пред Лий Тибинг и внимателно отпусна криптекса на сантиметри от каменния под.

— Да, Робърт — прошепна Тибинг и се прицели в него. — Остави го.

Лангдън вдигна поглед към огромния купол, после сведе очи към насочения към него револвер.

— Съжалявам, Лий.

И с плавно движение скочи нагоре, замахна и хвърли криптекса към купола.

Лий Тибинг не усети как показалецът му натиска спусъка, ала револверът стреля с оглушителен гърмеж. Лангдън беше във въздуха и куршумът улучи пода в краката му. Разярен, англичанинът понечи да вдигне оръжието и да стреля пак, но разумът му го накара да вдигне поглед към купола.

„Ключовият камък!“

Времето сякаш замръзна, движенията се забавиха и целият свят на Тибинг се сви до летящия цилиндър. Той достигна върха на издигането си… за миг остана неподвижен… и се запремята надолу към каменния под.

Всички надежди и мечти на Лий с бясна скорост се приближаваха към края си. „Не бива да падне на пода! Мога да го хвана!“ Тялото му реагира инстинктивно. Пусна револвера, метна се напред, захвърли патериците си, протегна нагоре меките си гледани ръце и улови ключовия камък във въздуха.

Победоносно стиснал цилиндъра, Тибинг полетя към пода — ала падаше прекалено бързо. Протегнатите му ръце първи се удариха в каменните плочи и криптексът силно се блъсна в студения под. Чу се ужасяващо хрущене на стъкло.

Цяла безкрайна секунда Лий не можа да си поеме дъх. Проснат на земята, вперил поглед в мраморния цилиндър, той целият изстина. Разнесе се остра миризма на оцет и Тибинг усети, че по дланите му се стича студена течност.

Обзе го дива паника. „НЕ!“ Представи си разтварящия се вътре папирус. „Робърт, глупак такъв! Тайната е изгубена!“

Тибинг неудържимо се разрида. „С Граала е свършено. Всичко се провали.“ Смаян от постъпката на Лангдън, той се опита да отвори цилиндъра, да зърне поне за миг историята преди тя да бъде унищожена. За негово огромно удивление, когато завъртя краищата му, криптексът поддаде.

Англичанинът ахна и погледна. Вътре имаше само парчета мокро стъкло. Нямаше разтварящ се папирус. Той се претърколи настрани и погледна. Софи стоеше до Лангдън, насочила револвера право към него.

Объркан, кралският историк сведе очи към ключовия камък… и тогава видя. Пръстените вече бяха подредени. И той видя думата.

— Да — спокойно каза Лангдън. — Плодът, от който отхапала Ева, предизвикал свещения гняв на Бог. Първородният грях. Символът на падението на свещената женственост. Ябълката^[1].

Истината се стовари върху Тибинг с мъчителната си простота. Кълбото, което липсваше от гроба на Нютон, не можеше да е нищо друго, освен розовата ябълка, която паднала от дървото, ударила великия учен по главата и го вдъхновила за откритието на живота му. „… трудът му свят… плод… Роза…“

— Робърт — смаяно запелтечи англичанинът. — Ти си го отворил. Къде.. е картата?

Без да мигне, Лангдън бръкна във вътрешния джоб на туидовото си сако и внимателно извади тънък навит на свитък папирус. Разви го и го погледна. На лицето му се изписа многозначителна усмивка.

„Той знае!“ Сърцето на Лий копнееше за това знание. Мечтата на живота му беше точно пред него.

— Кажи ми! Моля те! О, Господи, моля те! Още не е късно!

Чуха се тежки стъпки — приближаваха се. Лангдън бързо нави папируса и го прибра в джоба си.

— Не! — извика Тибинг и се опита да се изправни. Вратата с трясък се отвори, Безу Фаш влетя вътре като бик на арена и бесните му очи мигом откриха целта му — безпомощно проснатия на пода Лий Тибинг. Капитанът облекчено въздъхна, прибра оръжието си и се обърна към Софи.

— Радвам се, че с господин Лангдън сте в безопасност, агент Нево. Трябваше да изпълните заповедта ми.

Британските полицаи влязоха по петите на Фаш и сложиха белезници на Тибинг.

— В джоба му е! — крещеше като безумец той. — Картата на Светия Граал!

Докато го изнасяха от залата, англичанинът отметна глава и изрева:

— Робърт! Кажи ми къде е скрит!

Лангдън го погледна в очите.

— Само достойните откриват Граала, Лий. Ти ме научи на това.