Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Лангдън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Da Vinci Code, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 360 гласа)

Информация

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

ШИФЪРЪТ НА ЛЕОНАРДО. 2003. Изд. Бард, София. Биб. Кралета на трилъра. Роман. Превод: [от англ.] Крум БЪЧВАРОВ [The Da Vinci Code / Dan BROWN]. Формат: 21 см. Страници: 464.

История

  1. — Корекция

28

Застанал в Salle des Etats, Лангдън удивено зяпаше четирите думи, които сияеха върху плексигласа. Текстът сякаш висеше във въздуха и хвърляше неравна сянка върху загадъчната усмивка на Мона Лиза.

— Орденът — промълви той. — Това доказва, че дядо ти е бил член на братството!

Софи го погледна объркано.

— Нима разбираш надписа?

— Абсолютно — отвърна Робърт. Мислите му препускаха. — Това е завоалиран израз на една от основните философии на Ордена!

Софи озадачено се вторачи в светещото послание, написано върху лицето на Джокондата. НА НАС КАТО ДИЛЕМАТА

— Софи, традицията на Ордена за увековечаване на култа към Богинята-майка се основава на вярването, че могъщите мъже в ранната християнска църква измамили света, като разпространявали лъжи против женското начало, наклонили везните в полза на мъжкото и така решили дилемата на вярващите.

Младата жена мълчаливо се взираше в думите.

— Орденът вярва, че папа Константин и неговите наследници успешно покръстили света в патриархалното християнство за сметка на матриархалното езичество с помощта на пропагандна война, която демонизирала свещената женственост и завинаги прогонила Богинята-майка от съвременната религия.

Изражението на Софи продължаваше да е неуверено.

— Дядо ми ме е пратил тук, за да прочета този надпис. Сигурно се е опитвал да ми каже нещо повече.

Лангдън я разбра. „Тя си мисли, че това е друг код.“ Не можеше веднага да определи дали в посланието има скрит смисъл. Все още го вълнуваше дръзката яснота на първото му значение.

„На нас като дилемата — помисли си той. — Каква дилема, наистина!“

Никой не можеше да отрече огромните добрини, които вършеше в днешния размирен свят Църквата, ала никой не можеше да отрече и нейната измамна и жестока история. Бруталната й борба за „превъзпитание“ на религиите, почитащи природата и женствеността, бе продължила три века и прилаганите методи бяха колкото вдъхновени, толкова и ужасяващи.

Инквизицията беше публикувала най-кървавата книга в човешкото минало. „Malleus maleficarura“ — „Чук на вещиците“ — учеше света за „опасностите от свободомислещите жени“ и наставляваше свещениците да ги откриват, измъчват и унищожават. Към категорията „вещици“ Църквата отнасяше всички учени жени, жрици, гадателки, мистички, поклоннички на природата, билкарки и онези, които проявяваха „подозрителна склонност към света на природата“. Бяха убивани и акушерки заради еретично прилагане на медицински средства за облекчаване на родилните мъки — мъки, твърдеше Църквата, които били справедливото Божие наказание за това, че Ева отхапала от ябълката на знанието. По време на тривековния лов на вещици Църквата бе изгорила на клада пет милиона жени.

Пропагандата и кръвопролитията бяха постигнали своето. Доказваше го днешният свят.

Някога почитани като същностна половина на духовното просветление, жените бяха прогонени от храмовете в света. Нямаше жени равини, християнски свещеници и ислямски имами. Някога свещеният акт на хиерогамия — естественият сексуален съюз между мъжа и жената, при който те влизаха в духовно единство — беше обявен за срамен и дяволски. Светите мъже, които някога бяха влизали в сексуално сношение със своите партньорки, за да общуват с Бога, днес се бояха от естествените си сексуални желания и ги смятаха за внушени от дявола чрез неговата любима съучастница… жената.

Дори връзката между жената и лявата страна не бе убягнала църковните клевети. Във Франция и Италия думите за „ляв“ — „gauche“ и „sinistra“ — бяха придобили дълбоко отрицателно звучене, докато десните им аналози изразяваха праведност и сръчност. До ден днешен радикалното мислене се смяташе за „ляво“.

Дните на Богинята-майка бяха изтекли. Махалото се бе залюляло. Майката земя беше станала мъжки свят и боговете на разрушението и войната взимаха своето. В продължение на две хилядолетия мъжкото его бе съществувало независимо от женския си аналог. Орденът на Сион вярваше, че именно потъпкването на свещената женственост в съвременния живот е довело до онова, което индианците хопи наричаха „кояанискаци“, „живот, излязъл от равновесие“, нестабилност, белязана от войни, разгаряни от тестостерон, женомразки общества и растящо неуважение към Майката земя.

— Робърт! — повика го Софи и дрезгавият й шепот го върна в настоящето. — Някой идва!

Той чу стъпки, които се приближаваха по коридора.

— Насам! — Софи изключи фенерчето и сякаш се изпари пред очите му.

За миг той напълно ослепя. „Накъде?!“ Постепенно силуетът на младата жена се очерта в мрака и Лангдън я видя да тича към средата на залата. Софи се хвърли зад осмоъгълната кушетка и се скри. Тъкмо се канеше да се втурне след нея, когато един кънтящ глас го накара да се закове на място.

— Arrêtez![1] — заповяда му някакъв мъж от прага. Служителят от охраната на Лувъра влезе в залата.

Държеше пистолет и се целеше в главата на Робърт. Професорът инстинктивно вдигна ръце.

— Couchez-vous! — нареди пазачът. — Легни! Лангдън се просна по очи на пода. Мъжът бързо се приближи и го накара да се разкрачи и да разпери ръце.

— Mauvaise idée, Monsieur Langdon[2] — каза той и силно притисна дулото на оръжието си в гърба му. — Mauvaise idée.

Легнал по корем на паркета, Лангдън не намираше нищо смешно в позата си. „Витрувианският човек — помисли си той. — По очи.“

Бележки

[1] Стой (фр.). — Б. пр.

[2] Лоша идея, господин Лангдън (фр.) — Б. пр.