Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

8

От тъмния вход на кооперацията, в която живееше д-р Владимир Зенгинов, изплува една малка тънка фигурка. Владимир я позна, но не можеше, пък и като че ли не биваше вече да избяга.

— Здравей! Чаках те… — каза Яна.

Владимир вдигна неволно поглед към горните етажи на сградата. Всички прозорци бяха тъмни и той разбра, че Яна отдавна стои на улицата. Запита:

— Защо така късно бе, момиче? Толкова ли е важно?

— Би ли ме изпратил? Наистина стана много късно! Но като няма вече друг начин да се говори с теб?

— Янче, повярвай ми, страшно много работа…

— Не лъжи, Владо! — извика тя, а решителността й сякаш бе отвеяна от вятъра, който настървено ги блъскаше в гърдите. Сега тя повече молеше. — Не те чаках, за да ме лъжеш. Искам да разбера най-после какво става с теб. Защо всъщност ти така…

— Нищо не става с мен! — грубо я прекъсна той. — Само ми е дотегнало от разни партийни секретари, агитатори и доброжелатели. Не знам Витан ли ви праща?

— Владко, аз… не за това — разтрепера се гласчето на Яна. — Аз… за нашето приятелство. Нима то трябва да бъде погубено? След толкова години? Това приятелство, в което бяхме вложили нашите сърца, което бяхме споили с най-хубавите си мечти?…

— Остави сантименталностите! Поостаряхме вече за тях.

— Добре, няма! Но аз съм убедена, че ти още държиш на нашето приятелство, пък дори да не вярваш в сантименталната му страна. И затова те питам: трябва ли то да загине заради някакви спорове, в които именно се ражда истината, които са нещо обикновено в живота ни на научни работници?

Зенгинов вдигна ръка, сякаш поиска да спре вятъра пред себе си:

— Какви научни спорове? Аз бях готов да споря и щях да споря. Както винаги сме спорили. А той какво направи? Отговаря ми с речи. С даскалски нравоучения. Изкара ме невежа, политически слепец и какво ли не. — Той мрачно се изсмя, изпъна се и влезе в осанката си на хирург. — Не ме ли нарече едва ли не враг на човечеството? Мене, чиито мускули и чиито клетки в мозъка, откакто съм почнал да мисля, работят за тоя човек! Не, това не мога да му простя!

— Значи… край? — запита Яна беззвучно.

Владимир рязко се извърна към нея, но последната дума като че ли бе го смутила:

— Така изглежда. Не знам. Не, ние пак ще се срещнем с него. Ще имаме още един разговор! Тогава, когато ще му тропна под носа резултатите от работата си.

Те повървяха известно време мълчаливи, борейки се с напора на вятъра и може би със себе си.

— А аз? Аз къде ще остана? — продума Яна, посъбрала най-после малките остатъци от предишната си решителност. — Или съм била само някакъв придатък, един незначителен придатък на вашите отношения?

— Ще избираш — отвърна той с тон, който говореше, че му е безразлично кого ще избере.

— Аз… много мислех. Говорих и с него — рече тя боязливо. — Струва ми се, че той има известно право, но…

Владимир се спря на тротоара, издума сурово:

— Тогава изборът ти е направен и няма какво повече да разискваме!

— Владко! — извика момичето. — Аз пак… не за това! Аз…

— Как е майка ти? Има ли някакви промени? — прекъсна я той с показно равнодушие и дълго щрака със запалката, докато успя да издебне една мигновена почивка на вятъра и да запали цигарата си.

Момичето не отговори. Вървеше до него, сгушило се в тънкото си шлиферче, и изглеждаше съвсем премръзнало. А по едно време се обади все така с поглед в мокрия черен тротоар и с някаква много дълбоко затаена, но все пак доловима тревога зад изкуствената игривост на гласа:

— Може ли да те помоля за един, така да се каже, последен приятелски съвет? Какво мислиш за Белмонт? Ние напоследък се сближихме и… струва ми се… Добре, ще ти кажа: разбрахме, че не сме си чужди един на друг.

Владимир смукна дълбоко от цигарата, после с един замах я захвърли, наведе се, обгърна раменете на момичето нежно, съчувствено.

— Янче, радвам се много, защото е хубаво нещо да обича човек. Аз имам само най-добри впечатления от него. Но… — той се поколеба, ала прямотата му надделя. — И не бих искал да засягам чувствата ти. Но все пак той е чужденец и при това от Запада. Други хора са те, не знам как после… Не искам да кажа, разбира се, че не би могъл да ти бъде другар, но… Дявол да го вземе! — избухна внезапно Зенгинов. — Толкова ли не се намери един българин за тебе! Аз винаги съм мислил, че Витан например… Ето, такъв като него рядко човек среща в живота си!…

Момичето потрепера и бурно освободи раменете си. Рече:

— Благодаря! Не е нужно повече… няма нужда да ме изпращаш повече. Лека нощ!

И неочаквано побягна, така че Владимир я загуби от погледа си, преди да се бе опомнил. Тъмнината на улицата и вятърът — мокър, отблъскващо хладен — бяха я погълнали.

А тя тичаше срещу вятъра и може би той изсушаваше или възпираше сълзите, които после бликнаха толкова буйно от очите й, когато тя, прекосявайки кварталната градинка, се спря да поеме дъх. Седна на една пейка, захлупи лице в дланите си за втори път през този ден и заплака на глас високо, неудържимо, като мъничко момиченце. И плака, докато нечия ръка се сложи предпазливо покровителствено на рамото й.

— Защо плачете, другарко? Какво се е случило?

Тя сепнато вдигна глава и срещна участливия поглед на две млади кръгли очи под сянката на униформена фуражка. Отвърна предрезгавяло:

— Благодаря, другарю! Тук милицията с нищо не може да помогне.

— Сърдечни мъки сигурно? — каза милиционерът. — Е, там не се мешаме. Ще минат, няма защо толкова да им плачете. Но на пейката не трябва да седите, щото е мокра и ще настинете. Хайде, прощавайте!

Той вдигна ръка към козирката си и очевидно още му се щеше да поразговаря, но после ботушите му меко проскърцаха в пясъка, отнасяйки го в самотната разходка из нощните улици.

— Ще мине, разбира се. Глупачка такава! — изхлипа момичето в полусмях, полуплач и стана от пейката.

А пътьом обърса с ръкав очите си.