Любен Дилов
Многото имена на страха (15)

15

Слънцето заливаше тенис корта с полегати лъчи и той грееше с топлата червенина на току-що валирания си терен. Твърдата и бяла като речен камък топка чертаеше над мрежата светкавични параболи между двете опитни ракети. Майор Велев притичваше спокойно и равно към нея с дългите си мускулести крака на маратонец и при всеки удар съумяваше, леко задъхан, да прехвърли през мрежата заедно с топката и някоя весела шега. Но Елза беше оглушала за шегите му. Тя се бореше с хладно настървение, решила навярно този път да покаже най-после истинските си възможности. От трите игри беше успяла да вземе едната и в четвъртата водеше вече с две точки, подпомогната от слънцето, което блестеше срещу Велев. И от това, че ярката хубост на спортната й фигура не по-слабо от слънцето заслепяваше очите на партньора й.

— Елза! — викна пак майорът. — На всяка цена ли искате да ме биете тъкмо тази сутрин? Пощадете мъжкото ми самочувствие! Днес ще ми бъде много нужно.

Той очакваше отговор, но вместо това получи такова връщане, че възхитено отпусна ракетата, съзнал невъзможността да отбие удара. Топката се заби чак в най-отдалечения ъгъл на неговото поле.

Елза щастливо се засмя, а той извика:

— Ако живеехме в древна Гърция, щяха да ви обявят за богиня на тениса.

— Пък аз сигурно бих си помислила дали да ви взема за жрец в храма си — отвърна германката.

— Жрец? За това не бих посмял и да мечтая — рече той и тръгна да събира топките. А като се върна, добави: — Най-многото, за което бих помолил, е да бъда момчето, което ще си носи ракетата. Този ли сте определили за жрец?

— Кой? — обърна се момичето по посока на погледа му. При входа на корта стоеше един прекалено изящно облечен за ранния утринен час мъж на средна възраст и пушеше снизходително усмихнат. Всеки път, когато поднесеше цигарата към устните си, от показалеца му светваше като сигнална лампичка пламъчето на едър рубинов пръстен.

— Халло, доктор! — извика Елза, зарадвана от неочакваната му поява и от това, че бе имала свидетел на победата си.

— Добро утро! — отвърна мъжът с лек поклон от мястото си. — Може ли да погледам?

— Разбира се. Аз ей сега бия този млад човек и после…

— Да направим една малка почивка! — предложи майорът. — Вие така разстроихте играта ми, че ако не се посъвзема за минутка, сигурно много лесно ще ме биете. Просто няма да ви е приятно.

— Добре — съгласи се великодушно Елза. — Макар че и това няма да ви помогне. Днес непременно ще ви бия. Вие какво си въобразихте? Тия дни само проучвах играта ви. — Тя говореше, както бяха си разговаряли досега, на немски, а на края рече на български: — Доктор, елате да представя вас на мой партнер.

И тя тръгна към пейката до високата металическа мрежа на корта, където лежаха дрехите им. По разбираеми причини майорът не оставяше дрехите си на гардероба и Елза от солидарност и по негово настояване също вземаше на корта една жилетка, с която да намята голите си рамене по време на почивките.

Мъжете се насочиха от двете страни към пейката и пристигнаха почти едновременно. Неочакваният зрител, когото германката назоваваше „доктор“, бе захвърлил цигарата и сега се наведе да целуне ръка.

— Как вие тука? — запита момичето. — Също играете тенис?

— А, не! Правех утринната си разходка и съвсем случайно се отбих.

— Случайно? Доктор, доктор, вие съвсем мене забравили!

— Как може да помислите такова нещо! Търсих ви няколко пъти по телефона през последните дни, но все не успявах да се свържа с вас.

— Да, да! — не отстъпваше Елза в кокетирането си. — Все така вие, мъже, оправдавате се. Все телефон зает или пък много работа. Но аз разбирам, разбирам. Запознайте се, това мой приятел на тенис. Това доктор…

— Жаклинов — каза вместо нея майор Велев с лъчезарната си усмивка. — Валери Жаклинов, нали? А как е истинското ви име?

Кръвта бе изтекла до капчица от артистично-изтънченото лице на доктора. Устните му в миг изсъхнали и станали по старчески синкави, затрепераха, сякаш искаха да кажат нещо, а очите му, повече подвластни на инстинкта, мълниеносно обходиха високата ограда на корта. Зад нея не се мярваше никакъв човек. Само в най-отдалечения корт двама възрастни мъже лениво разхождаха шкембетата си от двете страни на мрежата.

— Не ви разбирам — успя да каже най-после Жаклинов, отстъпвайки крачка назад.

— А пък аз ви разбирам — рече все така весело майорът. — Вие не очаквахте да ме срещнете тука и затова сте изненадан. Пък аз отдавна ви чакам да се появите. Хайде, кажете си истинското име или ми дайте паспорта си! Както виждате, играта е загубена за вас.

Жаклинов, който беше отстъпил още две крачки назад, бръкна в джоба си, но вместо паспорта измъкна пистолет, насочи го с разтреперана ръка към гърдите на майора и тръгна гърбом към изхода на корта.

Майорът беше се изпънал като за разстрел. Стоеше в своите къси панталони и тенис фланелка, а могъщите му плещи, потни от играта, блестяха на слънцето като бронзова статуя на древен атлет.

— Жаклинов! — извика гръмко той. — Свалете пистолета! Лицето му бе станало също така бронзово-твърдо, а сиво-зелените очи излъчваха една необикновена, пронизваща светлина.

— Свалете пистолета! — повтори той заповедта си, която не звучеше нито гневно, нито изплашено, а с някаква вразумителна настойчивост.

Черният метал още по-силно затрепера в ръката на престъпника, очите му правеха опит да се откъснат от режещия лъч на приковаващия го поглед, но изведнъж се изпепелиха и се предадоха. Той сякаш рухна вътрешно, наведе пистолета към земята и сам се наведе, сякаш внезапна болка бе го срязала в стомаха.

— Хвърлете пистолета, той не ви е нужен, не е зареден — нареждаше властният глас на майора и престъпникът щеше да изпълни заповедта, ако Елза не беше се спуснала към него, хващайки ръката му над китката.

В следващия миг той лежеше по гръб, жалък и безпомощен, в червения прах на терена. От великолепната му осанка на светски лъв не бе останала и следа.

Велев се засмя:

— Елза, ама вие и джудо ли знаете? Опасна жена сте наистина! Само че не беше нужно.

Момичето не отговори, защото тъкмо извиваше китката на падналия, освобождавайки пистолета от пръстите му.

— Станете Жаклинов! — заповяда майорът. — Седнете на пейката. Така! Хванете се за сърцето! То ви боли. Силно ви боли! Имате спазми на сърдечния мускул. Трябва да го разтриете! Така!

Престъпникът изпълняваше нарежданията като безотказен автомат. Дотътри се до пейката, седна, облегна се, пъхна ръка под ревера на сакото си и предпазливо, с болезнена гримаса заразтрива лявата страна на гърдите си. Очите му, безпомощни и меки, бяха неизменно отправени към устните на майора, сякаш се бояха да не изпуснат следващата заповед. Дрехите му бяха силно пострадали от керемиденочервения прах.

— Жаклинов — продължи майорът някак добродушно-нравоучително. — Не мислете за съпротива! Нито за бягство! Знаете, че е безнадеждно, сам знаете, че е безнадеждно. Всички вече са хванати. Цялата мрежа е разкрита. Жалко за вашите усилия! Такава хубава мрежа. Тъкмо щеше да почне сериозна работа! Но ви издадоха. И погубиха всичко. На вас ви е мъчно, Жаклинов. Много ви е мъчно. Поплачете си. Плачете, Жаклинов, плачете!

По обезкървените, спаружили се като попарени от слана листа бузи на престъпника потекоха сълзи.

— Престанете, Велев! — викна гневно Елза на родния си език и сякаш бе готова да насочи към него пистолета, който все още държеше в ръка. — Чувате ли! Престанете с тая комедия!

Майорът трепна, усмихна се неловко, измърмори:

— Простете, Елза! — и се наведе към чантата си.

До този момент той не бе направил нито едно движение и наистина приличаше на могъща и красива статуя, която умееше да дава странни, омагьосващи заповеди. Сега измъкна с бързи движения един по-малък от кутия за шоколадови бонбони радиопредавател, изтегли антената му, поднесе го към устните си, завъртя някакво копче. Чу се тихо изпукване, плискане на вълни, сякаш далечен прибой се разбиваше в крайбрежни скали, после всичко утихна и един глас се обади:

— Слуша „Момчил“, слуша „Момчил“…

— Говори Велев — каза майорът, — говори майор Велев: Изпратете веднага кола с двама души на тенис корта в парка „Христо Смирненски“! Спешно!

— Една кола с двама души на тенис корта в парк „Христо Смирненски“ — повтори механично гласът. — Спешно!

— Край! — рече Велев и сгъна антената, прибра апарата в чантата си.

Жаклинов продължаваше да масажира сърдечната си област, да рони своите жалки сълзи. Майорът се усмихна, каза:

— Елза, оставете това желязо и се облечете. Ще настинете. Германката беше насочила пистолета по-скоро несъзнателно, отколкото от страх, към престъпника, но мислеше, изглежда, за съвсем друго и не реагира на съвета. Мислеше много напрегнато, като че ли все още не разбираше нещо, а искаше непременно да го проумее.

Велев се приближи до нея, внимателно й отне оръжието, насочи го към небето, изтегли пълнителя, дръпна затвора, погледна в празната цев — той наистина се оказа незареден — и все така, сякаш си търсеше някакво занимание, го завъртя на пръста си, гледайки към отдалечения корт. Двамата дебелаци, които напразно се опитваха да смъкнат излишните си тлъстини, очевидно не бяха забелязали произшествието. Майорът отиде при дрехите си, запали цигара, застана след това пред престъпника и духна силна струя дим в лицето му:

— Стига Жаклинов!

Престъпникът потрепера, закашля се и сякаш се събуди от дълбок сън. Понечи да се изправи, но майорът властно го спря:

— Останете на мястото си! Слушайте сега! Ще дойде една кола да ви прибере… Стига, казах ви! — повиши той глас, защото очите на престъпника отново бяха започнали да шарят по оградата на корта, търсейки навярно изход от капана, в който той бе попаднал. — Безсмислено е. Следобед ще дойда да ви видя. Дотогава имате време да премислите всичко и да решите какво ще ми кажете. Знаете добре, че от поведението ви ще зависи отчасти и наказанието. Не се опитвайте да хитрувате! Виждате, че всичко ни е известно. Разбрахме ли се?

— Аз… аз… не съм Жаклинов — промълви престъпникът.

— Знам. Ще ни обясните и защо сте се представяли под това име. Припомнете си какво знаете и за Ваклин Жабарски!

— Жабарски?… Не го познавам.

— Добре. Тогава…

Зад домакинската сграда на игрището свирна клаксон и двама млади мъже в цивилно облекло почти тичешком се появиха на асфалтовата алея, която водеше към кортовете.

— Станете! — заповяда майорът.

Жаклинов колебливо се изправи, а когато тръгна към двамата си посрещачи, беше се съвсем прегърбил и приличаше едва ли не на старец.

— Белезници! — каза Велев.

Единият от мъжете мигновено събра ръцете на престъпника в стоманената прегръдка на лъскавите железа. Другият отупа дрехите му за оръжие, но Велев му подаде пистолета и пълнителя.

— Това е оръжието му — после тихо добави някакви нареждания.

— Слушам, другарю майор! — отвърна по войнишки момъкът, след което побутна престъпника в гърба. — Хайде, размърдай се!

Майорът ги проследи с поглед, докато изчезнаха зад домакинската сграда. После бавно се върна при партньорката си; тя продължаваше да стои, бяла и красива, но като окаменяла край пейката. Подвикна на немски с обичайната си веселост:

— Ще продължим ли играта, Елза? Както виждате, не съм толкова подъл, та да използувам произшествието и да ви отнема възможността да ме биете. Хайде, грабвайте своята вълшебна ракета! И не мислете за станалото! То не ви засяга, най-многото като свидетелка…

— Значи вие… за това! Да? От този един се интересували, да? Затова играехте с мен, да? — заекна момичето и внезапно му зашлеви една силна плесница. — Затова значи!…

И втора плесница, от другата страна — преди да грабне жилетката си от пейката.

Майорът слисано се хвана за бузата, върху която цъфнаха розовите отпечатъци на моминските пръсти. Очевидно не такъв бой бе очаквал и като не знаеше как да реагира, само възбудено се изсмя. Сетне сграбчи момичето за лакътя, защото то се готвеше да побегне към изхода.

— Елза, Елза, златни ръчички имаш! Щом сега биеш така, какво остава, когато…

— Махай се! — викна момичето, почервеняло от гняв, също заговорило му неочаквано на „ти“, и отскубна ръката си. — Подлец такъв! Фокусник! Хипнотизатор!

Последната дума тя изстреля с едно убийствено презрение, но той отново й препречи пътя, разпери ръце като за прегръдка, вече необикновено сериозен:

— Елза, повярвай! Аз наистина не за това! Или… не само за това. Нали ти казах, един само ни пречи! То не е шега! А за… сеанса… Е, на мъжа винаги му се ще да се поперчи пред… пред… Нима не можеш да ми простиш?

Тя го изгледа в колебание, после решително заобиколи разперените му ръце. Каза:

— Сбогом! И да не си посмял да ме хипнотизираш!

— Не. Само ще те арестувам! — викна той подире й и си беше предишният Стойко Велев. — За цял живот, Елзхен!