Любен Дилов
Многото имена на страха (17)

17

Никола Миладов умираше.

Беше ходил в Полша за погребението на един известен астрофизик — негов приятел от студентските години — слезе от самолета някак много разстроен: душевно заради ранната смърт на приятеля си и физически — в едно почти грипозно състояние с тъпи болки в гръдната мускулатура. Отвърна отпаднало на Антонов, който го чакаше на летището:

— Отиваме си вече, Антонов. Един по един си отиваме! Впрочем вие сте още млад! От какво е умрял ли? Дяволска история някаква! Нещо като полуакутна левкемия, полулъчева болест. Никой не можа да ми каже точно от какво. Не са установили ясна диагноза. Не, утре ще дойда. Карайте сега у дома!

Прибра се, но, както се казва, легна и вече не стана. До вечерта вдигна 40 градуса температура, но все още можеше да се шегува и да гълчи по телефона разпорежданията си. Пръв го прегледа Витан Велев, който бе дошъл да го навести, а академикът се засмя над неговото недоумение:

— Витанчо, Витанчо! Я по-добре извикай лекаря от кварталната поликлиника! Ти едва ли можеш да познаеш вече и една старческа пневмония.

Но Велев не се обади в поликлиниката, а в правителствената болница, откъдето само след няколко минути пристигнаха трима задъхани специалисти. Грабнаха академика въпреки бурните му възражения и го откараха със себе си.

На третия ден той започна да бълнува, да губи съзнание и само след преливане на кръв за около половин час възвръщаше яснотата на ума си, своята добродушна свадливост и едно трескаво желание за работа, което се изразяваше в множество разпореждания и съвети, които той чрез Антонов изпращаше на отделните научни групи в института. Не допускаше никого при себе си освен заместник-директора. На Велев, който по няколко пъти на ден се опитваше да се промъкне при него, каза:

— Не се сърди, момчето ми! Кажи и на другите! Страх ме е за вас, затова. Вие сте национален капитал, така да се каже, трябва да ви пазим. Ясно е, че моята история ще излезе като тая на Зелински. Крият от мене, но аз знам, че е така. Може да е нещо вирусно. Ех, ако не ми бяха толкоз малко силиците, аз бих се заел с нея, ама на! Та… затова е. А Антонов може да идва. Все едно, той не е никакъв учен. Добри администратори винаги ще се намерят. Ти не се смей, че така разсъждавам може вече да ме е хванала и старческата. Пък и нека ми се подмаже за последен път. Надява се, горкият, да ме замести, та затова се престарава.

Велев знаеше, че „историята“ е наистина същата като на поляка. Бяха поискали телеграфически болестната картина на починалия астрофизик и тя напълно покриваше симптомите у Миладов. А това още повече бе объркало лекарите, защото нищо не позволяваше да се предполага възможността от зараза. Край леглото на академика се събираха всички светила на медицинската наука у нас, пристигнаха и двамата професори от Варшава, които не бяха успели да спасят проф. Зелински, но от това положението на Миладов с нищо не се подобри. Болестта се развиваше с неотслабващо темпо към фаталния край въпреки всички възможни методи на лечение, ускорена навярно и от намалените поради възрастта съпротивителни сили в организма на болния.

Велев седеше от сутрин до късно вечерта в стаята на дежурния лекар и се взираше в анамнезата, в данните за хода на болестта, които пристигаха всеки час, сам правеше някои кръвни картини, повтаряше почти всички лабораторни изследвания, за да се увери в точността им, и напрегнато търсеше някакво противодействие, дразнейки професорите с вмешателството си. Те се опитаха да го прогонят:

— Колега, и правителството, и ние знаем не по-зле от вас кой е академик Миладов. Ето, утре свикваме и международен консулт, дойдоха вече хората от Москва, от Виена, от Париж, чакаме само специалистите по лъчева болест от Токио и това, което вие правите, направо прилича на недоверие.

— Простете! — отвърна Велев виновно. — Но аз трябва да правя нещо, разберете ме! Иначе… иначе…

И гласът му затрепера от нарастващото отчаяние.

Разбраха го и го оставиха, защото не само той бе потресен, целият институт се бореше в тия дни за живота на своя основател. Всички отделения, макар и отдалече, изучаваха посвоему хода на загадъчната болест, предлагаха свои методи на лечение, непрекъснато досаждаха със съвети на лекарите в болницата. Дори Ивановски денонощно правеше някакви изчисления на своите машини, които бе превърнал на бърза ръка в електронни диагностици, търсейки навярно алгоритъма на едно лечение.

На шестия ден късно вечерта дежурният лекар се втурна в стаята си, разтърси задрямалия на бюрото му Велев:

— Вървете при него! Вика ви. Струва ми се, че няма да издържи до утре. Неочаквано сам дойде в съзнание и… Е, вие знаете това състояние на проясненост преди… То ще е последното. Дяволски миелобласти! Пият кръвта като вампири. Хайде вървете! При него са сега министърът и двама от Централния комитет.

Велев срещна държавниците в коридора пред вратата на стаята. Министърът се спря, стисна му съчувствено ръка, каза:

— Страшно е, доктор Велев! Страшна загуба за нашата наука. Беше пълен със сили, а така изведнъж… Ужасно! Той вече се прости с нас. Велик човек, наистина велик човек! Дори сега не е паднал духом, не е загубил остроумието си. Направил е вече завещание, получихме и едно писмо с някои предложения за по-нататъшната съдба на института. Някои от тях засягат и вас, но затова допълнително ще разговаряме. Имайте предвид, доктор Велев, че правителството ще очаква сега от вас да доведете докрай пряката работа на Миладов…

— Да, да — отвърна нетърпеливо Витан и очевидно не разбираше как е възможно в тоя момент да се говори за такива неща.

Министърът тъжно се усмихна:

— Е, хайде, докторе! Пък да се видим при по-щастливи обстоятелства!

Двамата от централния комитет, чиито лица му се сториха познати навярно от вестниците, също му подадоха ръцете си, които той пое почти несъзнателно, но ги стисна с всичката болка, която се надигаше в гърдите му, сякаш търсеше опора в това съчувствено докосване.

Дежурната сестра отвори, пропусна го пред себе си и като му направи някакъв жест, на който той не обърна внимание, безшумно се измъкна покрай него. В стаята беше полутъмно. Светеше само една малка отдалечена от леглото нощна лампичка.

— Кой е? — запита Миладов, а гласът му беше също така тъмен и немощен.

— Аз съм, другарю академик.

— Аа, Витанчо! Значи, щом умирам, не съм вече „бай Кольо“ — така ли? Ела, ела!

Велев не беше виждал своя учител от два дни и сега въпреки оскъдната светлина изтръпна поразен. Лицето на „стареца“ беше се променило до неузнаваемост. Хартиено бяло и сухо, то беше се смалило, приличаше на лицето на детска мумия, сбръчкана от вековете и смолите. Почти детски размери бе добил и едрият му преди торс. Болестта беше изсмукала всичките сили и сокове от мускулите и кожата. Академикът едва-едва повдигна ръката си, а, изглежда, температурата отново се готвеше да го отнесе в безсъзнанието, защото беше много унесен:

— Седни до мен, че ми е трудно да говоря. После ще се дезинфекцираш целия, чуваш ли! — помълча, въздъхна. — Та така… Отива си вашият старец, Витане. Стига ви е тормозил. Щеше ми се още да поживея, но нямам и сили повече. Да, ако бяхме успели със стимулаторите!

— Ще успеем — каза Велев.

— Ще успеем, разбира се. И тогава човекът няма да бъде безсилен пред такива болести. Как ми се искаше да видя тоя човек! Той ще бъде не само по-здрав, ще бъде и по-красив, нали?

— Да — каза Велев. — Той ще израства по-едър, по-хармонично развит, жлезите ще функционират без задръжки, обмяната ще бъде съвършена, отровите ще се неутрализират в по-голяма степен, кръвотворният апарат ще работи по-интензивно и той наистина ще стане по-красив. Защото няма да има какво да го състарява и загрозява…

— А това ще се отрази и върху психиката му — пошепна унесено академикът. Те разговаряха за нещо, за което хиляди пъти бяха разговаряли, със същите думи дори, но сега всичко беше друго.

— Разбира се, физическата сила и красота се отразява благотворно и върху психиката. Ще живее два пъти по-дълго, ще бъде три пъти по-работоспособен, по-умен, по-бодър, винаги смел и великодушен, самоуверен и свободен и щедър в самораздаването си…

— И щастлив! — рече академикът.

— И щастлив — кимна Велев. — Защото щастието е в силата и красотата на човека.

Сълзите бяха нарисували две отвесни лъскави черти върху бузите му, но академикът не ги виждаше. В стаята беше полутъмно, пък и той не гледаше към него. Очите му бяха по-притворени и той дишаше тежко, запъхтяно, сякаш бе видял изведнъж сътворения от неговите стимулатори човек и не можеше да си поеме дъх от вълнение.

— Само такива хора трябва да има на земята — пошепна той.

— Само такива ще бъдат хората, бай Кольо!

— Но ти не бързай, момчето ми! Знам, че ти се ще да опиташ вече комбинацията върху хора, но не бързай! Неутрализаторът! Неутрализаторът трябва докрай… — Той се задъха, замълча и мълча дълго, после неочаквано се усмихна, съвсем по детски. — Знам, че хелиомицинът ти е замаял главата. Интересно животно се оказа, а?

Велев опита също да се усмихне, но брадичката му затрепера в тая отчаяна закачка:

— А ти пак си ме шпионирал, бай Кольо!

— Ами като криеш от стареца си! Вярно ли, че се каниш да го вмъкнеш в комбинацията? — Нещо сякаш неочаквано бе го ободрило и той говореше сега по-ясно, по-твърдо.

— Да. Тъкмо щях да ти докладвам. Той разкри уникални качества. Влияе се от ултравиолетовия край на спектъра и след облъчване съвсем се промени. Стана много послушен и кротък. Истинска рожба на слънцето! И като слънцето унищожава всичко хелиофобно в организма. А сега след селекцията придоби избирателност, но не е и това най-важното. Той показа съвършено неочаквано едно въздействие върху кръвотворния апарат, което още проучвам…

Велев говореше тихо, бавно, накъсано, като изричаше с болка всяка дума. Ръката на академика се раздвижи върху одеялото, сякаш търсеше нещо, и той я присрещна, пое я в дланите си. Тя гореше в пламъците на последната битка със смъртта и се вкопчи в неговите пръсти, като че ли търсеше там спасение.

— Витане — каза академикът, — в теб ми е надеждата. Не всеки баща умира с утехата да има такъв син. Аз вярвам в тебе, чуваш ли! Вярвам в тебе повече, отколкото съм вярвал в себе си. Затова няма какво да те съветвам, няма какво да ти завещавам…

— Ти всичко свое си ми завещал, бай Кольо. Ти ни създаде…

— Не ме прекъсвай! — начумери се академикът и за миг стана предишния обичан от всички „старец“. — Тъкмо щях да изрека великите си предсмъртни думи. А сега ги забравих. Е, нищо! Антонов ще ги съчини заради мене. Нали е психолог. Слушай сега! Какво исках да ти кажа? Е, по дяволите! Няма какво повече да се казва. Думите са си думи. В тях винаги се съдържа само краят на нещата. Началото е в работата. Затова не ми остава друго, освен да ви пожелая успешна работа. Впрочем… кажи на всички в института, които няма да видя, че много… че много съм ги обичал. И… че ми е мъчно, загдето се разделям с тях. Нека не ме споменават с лошо. Кажи им го. Но гледай да не излезе така сантиментално, знаеш, че не търпя сантименталностите…

Той пак намери сили да се усмихне, след това лицето му застина в една светла сериозност:

— Ще се наведеш ли да те целуна?

В гърлото на Велев нещо глухо изплака, но той успя да го сподави. Наведе се, усети сухото, парливо докосване върху челото си, вдигна импулсивно немощната ръка към устните си, сякаш да затисне с нея вика, който се надигаше в гърдите му.

— Върви сега, момчето ми — каза академикът. — Другите сигурно също вече чакат. Повиках ги да си кажем сбогом, а не знам дали ще ми останат силици. И веднага да се дезинфекцираш, чуваш ли!

Това беше последната му реплика. Пред вратата наистина беше се събрал вече целият ръководен научен съвет на института, но когато Велев им кимна да влязат и те пристъпиха на пръсти към леглото, Миладов беше отново обхванат от пламъците на силната температура, предизвикана от яростната битка между червените и белите кръвни телца — борба, в която милионите еритроцити гинеха като войници в една апокалиптична война. Той стенеше и пъшкаше, а после съвсем притихна, сякаш заслушан в победния вик на смъртта, който никой жив не може да чуе.