Любен Дилов
Многото имена на страха (35)

16

Белмонт пристигна, когато Владимир, скришом и от Клара, тъкмо бе погълнал едната от тайнствените сиво-бели таблетки и с нетърпение поглеждаше часовника си. Но по лицето на мнимия швейцарец не можеше да се прочете нищо повече от вечната му любезност и стигаща до саможертва готовност за приятелски услуги.

— Как е, приятелю? — разбъбри се той още от вратата. — Успяхте ли да забравите тоя неприятен инцидент? Аз много мислих и все повече се убеждавам, че имаме основание само за радост, че това ваше откритие наистина е едно велико, освобождаващо човека средство… Впрочем готови ли сте с опровержението? Аз разказах на колегите си и те също така се възмутиха, ще ни подкрепят с всички средства…

Владимир беше готов, но не бързаше да му го даде, макар да не виждаше нищо подозрително нито сега, нито чрез паметта си в държанието на своя безкрайно гостоприемен домакин. Повече нямаше основание да отлага, отиде и го донесе.

Белмонт го прочете, шумно изрази одобрението си. Той беше извадил коняк и предложи да пият по чашка, но Владимир отказа заради таблетката, която бе погълнал. Поглеждаше с безпокойство часовника си, защото наближаваше четири. А Белмонт пиеше коняк и бъбреше за какво ли не, само не за бележката с неговия почерк и неговия подпис. Повика Клара да му прави компания на коняка и тогава Владимир се реши:

— Доктор Белмонт, защо не ни пускат да излизаме навън от парка?

Домакинът не трепна с нито един мускул на лицето си; очевидно отговорът му беше готов и тоя отговор изглеждаше убедителен:

— Ах, приятелю Зенгинов, тая неприятна история ще трае още мъничко. Щяла да дойде следствена комисия да установи действително ли е убит Самюел в момент на самоотбрана, да ни разпитва. Бях помолил да не ви безпокоят излишно и ето, те решили сами да дойдат. И са издали такова решение. Полиция, какво да ги правиш! Държавата беше го осъдила на смърт, но иска тя да си го убие, не дава на други…

Владимир се задоволи с това обяснение, изправи се малко неучтиво насред смеха му:

— Моля да ме извините за половин час, приятели. Имам малко работа.

Беше станало четири. И той влезе в стаята си, сподирен от два твърде различни погледа — боязливо-знаещия на Клара и изпитателния съсредоточено-преценяващ, който сякаш дебнеше зад очилата със странната форма, на Жан Белмонт.

— Какво става? — запита той.

— Не знам — отвърна уклончиво младата жена. — Станал е малко странен. Все още не може да го преживее. Но… ще го преживее.

— Споменава ли нещо за оставането?

— Не — излъга Клара.

А неврохирургът седеше зад писалищната маса и усещаше как някаква сила изпъваше до пръсване челната част на черепа му, прогонваше всякаква мисъл, опитваща се да замъждука някъде из съзнанието му. Седеше, а моливът като че ли от само себе си, без каквото и да е насочващо усилие на ръката му, рисуваше черепи с кръстосани под тях пилешки кости. Изведнъж той се отказа от това си смешно-натрапчиво занятие и нарисува една дълга, извита, леко криволичеща линия. Като че ли се поколеба, но все пак нарисува втора такава линия на половин сантиметър от първата и точно копираща нейните извивки. После се взря в нея и тя му заприлича на река или на шосе. Той попритвори очи, но все още не се случваше нищо с него и реши в очакване на важното все пак да донарисува започнатата картина. Ала и това решение беше взето някак съвсем инстинктивно, като че ли без намеса на съзнанието му, което така и не можеше да се съсредоточи в нещо. И Владимир удивено гледаше ръката си, която рисуваше дървета покрай шосето, телеграфни стълбове, километражни камъни и далечни планински вериги. Нарисува и един мост след първия завой, а под него мъничко поточе. Сетне, неочаквано и за него, прекъсна рисуването, написвайки, кой знае защо, цифрата четири. И още една четворка, и още една, а после, съвсем изненадващо — двадесет и четири. Второто двадесет и четири той го огради в кръгче, което постепенно заприлича от надебеляването на чертите на рамка. Украси я с няколко винетки и цифрата съвсем комично се укроти в своята рамка. Владимир се засрами от глупавите шеги на молива и отмести връхчето му, но като не знаеше какво друго да нарисува, изписа още едно двадесет и четири, вече съвсем небрежно, а после една лека кола на шосето, което му се видя много празно.

На вратата плахо се почука и гласът на Белмонт каза през нея:

— Доктор Зенгинов, приятелю, извинете, че прекъсвам занятията ви.

Неврохирургът светкавично прибра в джоба си писменото свидетелство за своите повече от странни занимания. Моливът се търкулна на земята.

— … Но трябва да вървя. Дългът ме зове, както се казва — продължи Белмонт, подал вече глава в стаята, а погледът му, в пълно противоречие с неговата шеговитост, шареше с пронизваща сериозност над писалищната маса, над канапето, по лицето на българина.

Владимир направи опит да се усмихне приветливо, но опитът не излезе съвсем сполучлив, защото над мозъка му продължаваше да тегне тая безволна празнота, обзела го преди десетина минути.

— Ще си вървите ли? Защо? Аз, простете, простете…

— Разбирам, внезапно вдъхновение! — засмя се Белмонт, подавайки му ръка. — И така, до утре вечер. Ще взема вечерния самолет за Париж и още тая нощ ще им натрия мутрите на тия проклети журналисти! Не се безпокойте, всичко ще бъде наред. Получих вече утвърдителен отговор за втория човек, щом кажете, веднага ще го докараме.

— Не, не — рече Владимир полуунесено. — Аз ще си замина. Трябва да си замина. Веднага…

Той правеше върховни усилия да се съсредоточи, за да не изтърве нещо издаващо го и все пак изтърси това, което бе решил да не казва още.

— Решихте ли? Е, жалко, много жалко! — натъжи се домакинът и някак подозрително бързо се отказа дори от задължителната за такива случаи, макар и неискрена, любезна настоятелност за продължаване на гостуването. — Тогава утре вечер ще ви взема със себе си, ако не сте размислили. Но вие още веднъж помислете, доктор Зенгинов, наистина има за какво да се помисли!

— Добре, добре… — смотолеви неврохирургът и с облекчение пое за втори път сърдечно подадената му ръка, веднага заключи вратата.

Седна пред писалището, вдигна молива от килима. Но като че ли изведнъж бе почнал да мисли отново. Отначало плахо, несигурно, с яд по адрес на тоя, който бе прекъснал сеанса. Вече бе твърдо убеден, че това е сеанс, беше си спомнил и думите на Витан, който веднъж му довери, че неговите психо-фармаколози изпробвали успешно някакво химическо средство, което повишавало хипнотичната и телепатична възприемчивост на мозъка. Той се опита отново да изпразни главата си, да я разтвори за ново възприемане, но вече не можеше и все повече се ядосваше, загдето не бе взел таблетката още сутринта. Започна да рисува черепи, черепи, черепи и усещаше как се насилва да ги рисува, премина към човечета, към дървета, къщи, нарисува дори един пистолет и неочаквано край пистолета се появи часовник. Това го сепна, защото до пистолета той напълно бе съзнал какво рисува. Взря се в часовника продължително, замислено, сякаш се чудеше отгде бе изскочил пък този разкривен циферблат на някакъв нарисуван като от детска ръка будилник. И внезапно рипна от мястото си, трескаво потърси в джоба първото листче. Разстла го върху масата, огледа го. Всичко си беше на мястото, на своето съвсем случайно, произволно избрано място в тая примитивна рисунка. И рекичката, и мостът над нея, и автомобилът, който се готвеше да мине през него, и дърветата, и големите почти колкото тях километражни стълбове край шосето, и щъркеловите крака на четворките — те наистина приличаха на краката на щъркел, застанал върху един крак, — и комичното двадесет и четири, което се перчеше в своята рамка от винетки. Владимир сподави едно възклицание, надигнало се внезапно в гърлото му, и недоверчиво се усмихна. После и недоверието му изчезна също така внезапно, стопи се в някаква решимост. Постави листчетата в задния джоб на панталона си, закопча го, пое няколко пъти дълбоко въздух за успокояване и излезе.

Клара го чакаше едва ли не пред вратата на стаята му и по всичко личеше, че твърде дълго бе го чакала.

— Нищо — каза й той. — Този път нищо. Сигурно Белмонт ми попречи.

Тя отмести втренчения си поглед от лицето му, отвърна с тъжна и малко скептична усмивка, която може би говореше, че бе доловила недоверието му.

— Ще закусиш ли нещо?

— Благодаря — каза той. — Ще се поразходя из парка.

— Без мен, така ли? — запита тя с насилено кокетство.

Той можа да отговори в същия тон:

— Предполагам, че вече доста съм ти досадил с прищевките си. Всъщност искам без твоето очароващо присъствие да си помисля още веднъж върху предложението на Белмонт. А като се върна, ще закусваме. И ще пием коняк.

Но не се върна толкова весел, както излезе. И съвсем не успяваше да скрие безпокойството си. Беше обходил целия парк, метър по метър бе огледал триметровата стена и никъде не видя пролука в нея или възможността да се прескочи от някое по-близкостоящо дърво. Пък и съвсем не знаеше какво има оттатък, защото бе пристигнал в клиниката вечер, с кола. А по време на единствената разходка из околностите й вниманието му изцяло бе погълнато от Клара, от пламенния изгрев на чувствата му към нея.

Клара присмехулно го наблюдаваше, наливайки кафето в чашите. Ала той не забелязваше това, мислеше с все по-нарастваща тревога за сигналната система, за която бе го предупредил Белмонт.

— За какво ще пием? — запита го тя и той съзря чашката с коняк между пръстите й, но не посегна към своята, а въздъхна почти отчаяно:

— Клара, ще ми помогнеш ли да изляза?

Тя върна чашата, без да я допре до устните си. Насмешката й беше остра и студена:

— Защо не помоли Белмонт?

— Клара, мила, трябва да ми помогнеш! — издума той в пълно отчаяние. — Никога, никога не бе попадал в подобна обстановка, никога не бе му се налагало да бяга от нещо.

— Би ли ми казал как? Виждаш, има охрана, електрическа сигнализация…

— Не може да не знаеш някакъв изход!

— А ето, че не знам.

— Значи… не искаш да ми помогнеш?

— Владимир — каза тя вече без насмешка, предпазливо, — аз прекалено много ти помогнах.

— Какво искаш да кажеш? — наостри се той.

— Амии… например с бележката. Нямах право да ти давам бележката и все пак ти я дадох. Макар добре да знаех, че не е от Белмонт. Брюнинг може би щеше да се заблуди от тоя почерк, но все едно, тя нямаше да ни я даде, ако беше попаднала в ръцете й.

Той напрегнато се мъчеше да съобрази нещо и тя се изсмя в лицето му:

— Хайде, Владимир, не мисли за глупости! Горе главата и горе чашките! Бъди спокоен, едва ли съществува по-сигурно място от тая клиника! Я виж само каква охрана си имаме, косъм не може да падне от главите ни!

Той вдигна чашата си и ръката му потрепера, едва не я разля. Беше изтръпнал от съзнанието, че няма вече никакъв изход, че трябва да седи и да чака със скръстени ръце, докато го връхлети онова, ужасното, предчувствието, за което продължаваше да бушува в гърдите му още от сутринта. Отказът на Клара бе повече от решителен. Тя не желаеше дори да го слуша и до вечерта не правеше нищо друго освен безуспешни опити да го развеселява. До вечерта, когато се случи нещо, вече съвсем надхвърлящо способностите на неврохирурга да възприема и разбира.

Беше малко след вечерята, която премина за Зенгинов под знака на окончателното рухване на надеждите му. Клара бе отишла да занесе съдовете в кухнята, а той се изтягаше в креслото, прималял в своята безнадеждност, със затворени очи. Стресна го един неочаквано любезен глас:

— Господин докторе — беше Елфриде Брюнинг, влязла по обикновеному безшумно в трапезарията, но по съвсем необикновеному усмихната, така че постното й лице с индиански закривения нос бе станало неузнаваемо, — извинете! Доктор Белмонт ми каза, че скоро сте щели да ни напуснете. Може ли така, за спомен? Аз, знаете, държа да имам спомени от хората, с които съм работила. Особено когато са такива забележителни учени…

Костеливите й пръсти вече нагаждаха обектива на някаква старомодна като притежателката си теснолентова кинокамера. Владимир се изправи от креслото, неловко и объркано се усмихна, но изведнъж видя през главата на Брюнинг застаналата в рамката на вратата Клара и усмивката му се изпари. Лицето на младата жена също бе станало неузнаваемо. Сестрата вдигна своята камера малко несръчно, като пушка. И тогава трапезарията гръмна от внезапния вик на Клара.

— Владимир!

В следващия миг той видя белите й пръсти сключени изотзад върху дългата старческа шия на Брюнинг. Сестрата се виеше като змия, опитваше се да замахне с камерата, но лаборантката беше по-младата, по-силната, неимоверно силна сега, та Владимир също изкрещя:

— Клара! Какво правиш! — и се спусна да откопчи ръцете й.

Но още преди да стигне до двете, те вече се въргаляха на пода в смъртна хватка и той чуваше само хъркането на Брюнинг, а после, докато той се бореше с Клара, мъчейки се да я вдигне, да я откъсне, а младата жена съскаше нещо като обезумяла, престана и това страшно хъркане.

Той едва сега успя, събрал всичките си мъжки сили, да отхвърли Клара от жертвата й. Наведе се над сестрата, шепнейки слисано:

— Какво направи? Какво направи? Та ти я уби!

Брюнинг лежеше, просната възнак на пода до своята старомодно голяма камера, и не даваше признак на живот. Сухата й шия бързо се обагряше в лилаво там, където бяха я стискали пръстите на Клара. Владимир трескаво хвана пулса й, не дочака да го усети, пък и навярно нямаше вече какво да се усеща, сграбчи дългите й, костеливи ръце, запъшка в ритъма на изкуственото дишане.

И не забеляза, че Клара бе отишла някъде, че отново беше се върнала. Спря го нейният страшен шепот:

— Махни се!

— Клара!

— Не викай! Махни се, ти казвам!

Тя бе насочила някакъв пистолет с много дълга и твърде широка цев към гърдите на удушената.

— Дръпни се!

Наведе се, а нещо изрече два пъти с дългите уста на оръжието:

— Шшшът, шшшът! — сякаш предупреждаваше някого да не вика.

Владимир седна на пода до главата на удушената и на… вече застреляната. Подпря се с ръце, за да не падне, но те се огънаха. Нямаше вече сили и да шепне своето „Клара, Клара“. Само я гледаше с разширени от ужас очи.

Клара пъхна пистолета в дълбокия джоб на пеньоара си, но странната му цев пречеше да се прибере. Тя го извади, бързо отвинти цевта, която умееше така да шътка, отново го пусна в джоба си. Наведе се, хвана кокалестите глезени на убитата, рече гневно:

— Ставай! Да я махнем оттука!

Той още нямаше сили да се изправи от пода и тя затътри трупа по килима към другата врата. Главата му се въртеше върху смазаната шия и меко потупваше по килима. Владимир не издържа на гледката, скочи, вдигна раменете и тая глава от пода.

— Къде?

— Все едно — отвърна, пъшкайки от тежестта, Клара. — Във фото стаичката. Ще я заключим…

Всичко по-нататък се извърши за Владимир в някаква абсолютна недействителност. Но нереалността на нещата не идеше от това, че за два дни той бе станал свидетел на две убийства, а на мълниеносното преобразяване на хора, за които имаше определени представи, недопускащи такива постъпки. Той влачеше убитата с почти мистичния ужас на дете, за пръв път докосващо труп, макар да бе работил в дисекционните над стотици трупове. Защото имаше чувството, че докосва тая нова Клара, която се движеше пред очите му с хладнокръвието на закоравял убиец.

— Съвземи се, Владимир! — каза му тя, когато се върнаха в трапезарията. — Чуваш ли, съвземи се! — И глухо се изсмя — Сега вече наистина трябва да бягаме!

Той направи опит да се съвземе, но вътрешно си остана все така парализиран от нейния вид. Отиде в стаята си, Клара бе го пратила да си вземе само научните документи, постоя там, забравил за какво бе влязъл, та тя трябваше да дойде и да го изведе, като преди това събра всички книжа от чекмеджето на писалищната маса и ги натъпка в джобовете му:

— Владимир — каза тя пак с това нереално спокойствие, — ако ти е мил животът, съвземи се! Трябва да бързаме. Имаш ли някакъв план? Нали искаше сам да бягаш?

Той я гледаше — беше облякла шлифера си и сръчно завинти дългия шумозаглушител върху късата цев на пистолета, преди да го постави в десния джоб. Левият джоб беше силно издут от единствения навярно багаж, който тя бе се приготвила да вземе със себе си. Владимир усети в ръката си чудатото желание да пипне този джоб, да се увери дали наистина е толкова издут или само така му се струва. Но трябваше да мисли и той се насили да мисли. Изричаше в ума си някакви съждения, както едно третокласниче би сричало условията на първата си словесна задача по аритметика: къде съм попаднал, тук е опасно, много опасно, тази жена е също опасна, някаква чужда жена, която аз не познавам и която може спокойно да стреля в хората с безшумен пистолет. Трябва да бягам, но аз не знам нито накъде, нито как да избягам от тия хора. А тази жена единствена може да ме изведе. Да, тя ще ме изведе, защото тя извърши нещо, заради което също трябва да бяга, а аз съм свидетел и тя трябва или да ме убие, или да ми помогне да избягам. Не, тя, макар и на първо време, ще е мой съюзник, а аз нямам друг изход. Тя може да ме изведе навън и там на скрито място да ме убие, да се върне и да хвърли вината за убийството на Брюнинг върху мене…

— Владимир — подканяше го Клара. — Владимир! Чуваш ли ме, бъди мъж!

И той извади листчето с пейзажа. Не веднага можа да обясни съдържанието му, защото гласът му беше се схванал, а после звучеше така, като че ли някой се опитваше да хване на радиоапарат с голям фадинг някаква далечна станция, която ту заглъхва, ту се усилва, защото вълната й непрекъснато се измества по скалата.

Клара запита учудено:

— Владимир, възможна ли е такава телепатия? Такова сложно съобщение?

Той кимна убедено и тя отново се взря в листчето, като съобразяваше на глас:

— Да, по шосето има едно поточе, трябва наистина да е на около четири километра. Да, горе-долу там е мостът. Значи, според теб това означава, че при мостчето, на четири километра от клиниката, в двайсет и четири часа ще те чакат с кола? Добре, да идем при мостчето. Ще рискуваме, все едно, пеша далеч няма да стигнем, най-близкото населено място, е на двайсет километра.

Той погледна кой знае защо към краката й и видя, че тя бе обула ниски спортни обувки. С тях изглеждаше значително по-дребничка, но това не го изпълни както други път с умиление, а още повече засили страха му от нея — Тази жена дори в такъв момент не бе забравила, че трябва да обуе подходящи обувки.

А Клара действително нищо не забравяше, защото действуваше спокойно и обмислено. Отиде в хола, пусна радиолата така, че трябваше после да я надвиква. Върна се едва ли не развеселена:

— Владимир, бягай в операционната и вземи длето и чук. Трябва да разбиеш стената на едно място — нямаше намерение да му обяснява, но той не помръдна, гледайки я неразбиращо. — Сигнализацията трябва да прекъснем. Знам откъде минава главният й проводник.

— Не може ли да отвинтим бушоните? — опита се той да помогне с нещо, след като бе избрал от шкафчето с инструменти най-голямото хирургическо длето.

— Тя не се подхранва от мрежата, а от акумулатори, които са в зазидан сейф. Ела!

И го поведе из някакви тъмни коридори, по които той досега не бе минавал. Посочи му някакво място на една от стените, намери отнякъде и стол, който се наложи да придържа, защото се клатеше под тежестта и неловките движения на неврохирурга.

— А при прорязването на проводника?… — сети се той да запита.

— Бъди спокоен! — изсмя се тя за втори път. — Проучила съм добре. Това е подхранващият проводник, не тоя, който води към сигналната апаратура. А токът не е силен.

Тръбата с проводника лежеше под недълбокия лепеж и в друго състояние Владимир би си поколебал да постави върху нея острието на длетото, чиято дръжка нямаше изолация, да замахне с чука, но сега бе забравил за всички други опасности. Една единствена опасност чувствуваше край себе си й това беше Клара. А тя извика с тихо удовлетворение „Браво!“, когато той се дръпна, ужилен от електрическия ток; но не изтърва блестящото хромирано операционно длето, което доста силно блъсна ръката му. Една слаба искра бе лъснала, в черната, дупка на стената.

— Време е, Владимир — каза Клара. — Белмонт ще дойде чак утре, но всичко се случва. Не знам какво е скроила гестаповката. Тихо сега, чуваш ли, знам откъде да минем и… без разговори!

Излязоха в парка. Тя го хвана подръка и го застави да върви бавно, като на разходка, макар да беше съвсем тъмно и жива душа да не се усещаше наоколо. А когато на едно място трябваше да напуснат алеята, тя улови пръстите му и го поведе след себе си между храстите. През деня Владимир беше идвал и тука, но не бе забелязал малката желязна вратичка, пред която неочаквано се изправиха. Клара извади от издутия си джоб нещо и ключалката тихо изчегърта. А навън, след като бе заключила отново, след като се отдалечиха на петдесетина метра от оградата, спъвайки се в някакви буци и трапища, тя за трети път тихо се изсмя:

— Представям си каква физиономия ще направи, като разбере, че съм имала ключ от тая врата.

Владимир не запита кой и каква физиономия ще направи, защото се готвеше вече да чуе зловещото шъткане на безшумния пистолет.