Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

3

Докладът на българската делегация бе насрочен за третия ден следобед. А това беше толкова неизгодно, че дори спокойният и самоуверен професор Добрев се развълнува. Защото сутринта проф. Белоусов изнесе втория съветски доклад, който се превърна в истинска сензация и завладя умовете на конгресистите. Белоусов докладва върху някои успешно разработени, гениално прости методи на консервиране и присаждане както на отделни нерви, така и на цели нервни участъци, нещо, което дотогава се смяташе едва ли не за невъзможно. Той придружи доклада си с един потресаващ филм за някои куриози из съветската експериментална неврохирургия, а на края асистентът му изведе на трибуната едно едро овчарско куче, на дебелия врат на което, отдясно, бе присадена втора глава от фокстериер. Тя също така въртеше уплашено очи и тракаше с челюстите си, смутена от бурното внимание на стотиците хора в залата. Кулминацията беше, когато асистентът поднесе на присадената глава парче салам и тя лакомо го сграбчи със зъбите си, усърдно го задъвка. Белоусов обясни: — Както виждате, в нея работят всички основни центрове. Макар главата да не е включена с хранопровода и стомаха на кучето, чувството за глад в нея е живо. Това още веднъж доказва, че то е локализирано изцяло в мозъка и че обратната връзка между центъра на глад и стомашните жлези не е определящата…

Френетичните овации, с които бе изпратен Белоусов, съвсем покрусиха Владимир, който до този миг бе изцяло погълнат от доклада му. Отново беше си спомнил, че в куфара му се съдържа едно не по-малко сензационно съобщение, което обаче беше обречено да си остане там до края и на този конгрес. Той се насилваше да мисли, че не завижда заради лично тщеславие, а заради това, че техният доклад съвсем ще избледнее в подножието на съветските постижения, а работата на българските неврохирурзи ще остане незабелязана и неоценена, мислеше отново, че това положение му дава правото да направи именно тук и сега своята първа публикация. Но отново го възпираше съзнанието, че работата му не е доведена докрай, че предоставяйки в тоя вид на научния свят откритието си, той като че ли ще бъде ограбен от своите колеги, от чужденците. И същевременно мислеше с болка за отношението, което срещна дори при най-близките си. На съветските хирурзи бе позволено да хабят средства и сили за опити, които нямат почти никакво или твърде далечно практическо приложение, като опита с това куче, а нему? Дори един чужденец, един полупрофан като Белмонт го разбираше и му съчувствуваше, а учен като Витан Велев отказваше да го разбере. Ех, изглежда, никой не е застрахован пред еснафската ограниченост!

А през това време д-р Жан Белмонт се мъчеше с шеги и сладки приказки да повдигне самочувствието на двамата българи. Той официално бе ги поканил на обед в качеството си на пребивавал в България дипломат. Вървяха пеша, за да се поразтъпчат след дългото заседание, а огромният понтиак бе хукнал напред да ги чака пред ресторанта. От двете страни на тесните улички се нижеха като пъстра броеница живописни къщи с островърхи готически покриви и стари барокови сгради. Техните позеленели покриви се сливаха с гъстата бръшлянова мрежа, която обвиваше фасадите на къщите. Тиха, сънлива романтика излъчваха тези улички, романтиката на един живот, над чийто покрив векове не бе минавала буря.

— Може би трябваше да ви заведа в някоя стара студентска кръчма, където още витае духът на Цвингли и на Първия интернационал — извини се Белмонт. — Но за съжаление там не готвят вече хубаво. Какво да правим, дори старият добър Базел трябва да върви в крак с времето.

И те влязоха в един грамаден ресторант в съвременен американски стил, чиято бляскава обстановка неприятно ги подразни след тихата зелена поезия на старите квартали.

Масата беше готова и Белмонт побърза да вдигне наздравица за успехите на българската наука и за приятелството, което най-после трябвало да възтържествува по света.

Когато връщаше чашата от устните си, Владимир неволно плъзна поглед към широките стъклени криле на входната врата, които плавно спираха своето въртене. Пред тях стоеше Клара Зайдел, стройна, красива, елегантна в своя подчертано скромен тоалет. Зенгинов усети сърцето си да се мята в едно горещо вълнение, но предпочете да наведе глава.

Клара постоя само един миг, през който обходи с очи масите, после колебливо прекоси салона. До тяхната маса тя се поспря, кимна, бегла усмивка оживи лицето й, но след това момичето решително се обърна към притичалия официант и го последва към една незаета маса.

— Защо не я поканихте при нас? — попита Владимир.

— О, трябваше ли? Помислих, че това ще наруши официалния характер на нашата мила среща — възкликна, сякаш наистина се чувствуваше сконфузен Белмонт. — Тая проклета дипломация, така ми е влязла вече в кръвта. Но щом желаете, аз веднага ще отида…

— Аз само така… — смути се Зенгинов. — Все пак наша обща позната е, а при това изглежда да е сама.

— Вие какво ще кажете, господин професоре? — обърна се домакинът към Добрев. — Да украсим ли нашата маса с едно хубаво цвете?

— Разбира се — позасмя се професорът и поглади малката си посивяла брадичка. — Не мислете, че тая брада е убила потребностите ми от красота.

Белмонт веднага се изправи и доведе своята лаборантка, като галантно я представи на професора. А след това чак я запита:

— Какво ви носи насам, Клара? Навярно ви е доскучало сама в клиниката?

— Доскуча ми. Пък и научих, че днес ще бъде докладът на българската делегация. Поиска ми се да го чуя.

Тя отправи към Владимир зеления блясък на очите си, който сияеше загадъчен като речен подмол под сянката на дългите й мигли, и младият хирург й отвърна с признателна усмивка.

Обедът не трая дълго, защото проф. Добрев го прекъсна с думите:

— Чака ни работа — а след това изказа обичайните любезности към гостоприемния домакин.

И понтиакът ги откара в хотела.

Присъствието на Клара още повече бе влошило настроението на Владимир и това не убегна на придирчивия старик. Той направо му се сопна:

— Слушайте, момко! Аз ви разбирам, на вашите години неведнъж съм изпитвал същото. Но разберете най-после, че не сме дошли да смайваме света, а да се поучим и сами да дадем на другите онова, което знаем и можем. А има какво да им дадем. Това е най-важното. Ние изпълняваме отговорна национална задача и аз ви моля да се стегнете, да овладеете нервите си.

С тия думи той сметна, че е изпълнил дълга си на ръководител на делегацията и като погали късата си брадичка, добродушно добави:

— А тая госпожичка наистина може да развали настроението на човека. Отгде ги пък намират такива, бе!

В този миг Владимир също мислеше за Клара и трепна, неприятно изненадан, като човек, комуто са отгадали мислите. За да се прикрие, той разтърка с длани слепоочията си и запали цигара.

— Простете, другарю професор. Не мислете, че подценявам нашия доклад. А вашите нови оперативни методи могат винаги да ни представят пред научния свят. Лошото ми настроение няма нищо общо с това. Аз съм готов за доклада.

Професорът кимна поласкано и се вдълбочи в страниците, които лежаха пръснати върху малкото хотелско бюро. А Владимир взе един чертеж и докато го разглеждаше разсеяно, с горчивина констатира, че за съжаление любезността действително върши все още повече работа от искреността.

Точно в три часа двамата се изправиха пред широката катедра в конгресната зала, която сега не беше така пълна, както сутринта. Немалко делегати отсъствуваха, задоволили се вероятно с раздадените предварително резюмета на българския доклад.

Зенгинов се стараеше да не гледа към залата, където под огромните полилеи лъщяха плешивите и жълти като пъпеши темета на учените, където стотици ръце прелистваха бележници или посягаха към преводаческите слушалки. Добрев спокойно можеше да изнесе доклада си на френски или английски, но сам бе решил да го чете на руски език, третия официален език на конгреса. В уводната част той разказа за общите големи успехи на здравното дело в България, даде сведения за ръста на профилактиката, за научноизследователската дейност, за броя на хирургическите клиники, а след това премина към прилаганите оригинални методи на хирургическа интервенция при някои мозъчни заболявания.

Владимир стана от мястото си и с тръпнеща ръка взе дървената палка, с която трябваше да показва на окачените големи чертежи хода на различните операции. В първата редица на ложата за слушатели той зърна бялото лице на Клара и окуражителната усмивка на Белмонт, а след това изведнъж се овладя и с твърде спокоен глас заизрича обясненията, с които той трябваше да допълва доклада в неговата конкретна част. И едва когато докладът свърши, едва когато затихнаха последните ръкопляскания, той усети ситните капки на челото си. Избърса ги с жест, който уж оправяше косите му, и отиде зад пулта. Бе дошъл неговият ред. Прочете вяло и безизразно няколкото съобщения на други теми, оживи се малко, когато премина към новите приложения на лъчевия нож в мозъчната хирургия, чийто автор бе той самият, и се изненада, чувайки аплодисментите. Макар и не толкова силни, те бяха задружни. Ясно беше, че работата им се прие от аудиторията топло и благосклонно. А когато двамата слязоха от трибуната, мнозина, и познати, и непознати, ги наобиколиха, за да им изкажат поздравленията си, да помолят за автограф върху чертежите, които бяха получили заедно с преведените на няколко езика конспекти на докладите.

Във фоайето Клара Зайдел и Белмонт успяха да се доберат до тях, сърдечно да им стиснат ръцете. Но Владимир не пожела да изслуша докрай пресилено възторжените словоизлияния на швейцареца, прекъсна го:

— Хайде да се поразходим, не ми се слуша сега още един доклад.

Белмонт се засмя съчувствено:

— Разбирам ви. На вас полските колеги няма да се разсърдят, ако не чуете доклада им, но мен ще трябва да извините. Госпожица Зайдел, струва ми се, няма да ви бъде лоша компания. Вземете колата ми, за да се придвижвате по-бързо. Клара, ако искате, може да освободите шофьора. И той има нужда от малко почивка.

Владимир погледна към младата жена, сконфузен от откровеността на това предложение, но тя беше спуснала клепки в знак на мълчаливо съгласие.

Белмонт ги придружи до колата, нареди на шофьора да им даде ключа и приветливо им махна за довиждане. Младата жена уверено промъкваше грамадната кола из тесните улици на стария град и сякаш не забелязваше възхищението, с което мъжът до нея я наблюдаваше. Беше запитала, с деловитостта на екскурзоводка:

— Искате ли да видите нашия Рейн? Тук, разбира се, той не е толкова голям, както в Германия, но не е по-малко красив. — А после замълча и това мълчание беше по-красноречиво от всичко, което би могло да се каже между двамата.

Владимир бе потънал в сладкото чувство на тая внезапна близост, създала се между тях само след няколкото погледа, няколкото ръкостискания и банални фрази, и не усети кога бяха излезли извън града, кога бяха стигнали легендарната река, която той за пръв път виждаше, макар и в горното й течение.

Следобедното слънце се размиваше и блестеше в пенестите й вълнички, които игриво се гонеха надолу към низината. Околовръст на хоризонта се издигаха като недействителни, като театрален декор, прекалено красиви искрящите върхове на Алпите. Двамата бяха оставили колата на шосето, бяха слезли по една пътечка до самия бряг и се чувствуваха съвсем сами край древната река, която беше единствен свидетел на обхваналото ги вълнение.

— Тече — каза Владимир. — Тече си спокойно, невъзмутимо и така… от хиляди години, от милиони години. Рейн! А около него човечетата се блъскат, гонят се, страдат и бързат, бързат… Да го преварят. А за какво? Закъде бързат?

— Мъчно ли ви е за нещо? — попита с напевния рейнски акцент на своя френски младата жена. — Защо говорите така?

— Мъчно ми е, Клара. Винаги ми става мъчно, когато се изправя сам срещу природата. Защото у нея всичко е неизмеримо по-мъдро и защото у нея има много спокойствие, а в душата ми никога няма тишина…

— Сега сам ли сте? — прекъсна го Клара, а той оцени способностите й да флиртува и това още по-силно го привлече към нея с магнетизма на красотата, която крие в себе си тайнственост и сила.

Посегна за ръката й и тя му я остави, но когато се опита да обхване тънката й снага, Клара внимателно се изплъзна с грациозната гъвкавост на змия.

— Това ще ви донесе ли спокойствие? Колко хиляди човечета са се целували край Рейн! А ето че и вие като тях, бързате, бързате…

— Вие сте умна жена, Клара! — предпочете той да се възхити, вместо да покаже смущението си.

— За съжаление също така не по-умна от природата.

Нейният смях беше ново обещание, но едновременно с него тя освободи ръката си и се дръпна крачка встрани. Владимир импулсивно я последва:

— Клара, ще ме разберете ли? Аз съм любил много, а като че ли не съм любил никога. И сега не знам как да назова това, което ме привлича към вас. Не ви ли харесвам?

— Харесвате ми — отвърна предпазливо младата жена. — Но и аз не знам как да определя чувствата си. Затова да не бързаме. Няколкото банални целувки не дават име на нещата, нали? По-добре разкажете ми нещо за себе си. Вие идвате от един съвсем непознат и загадъчен за мене свят.

Владимир мълча дълго с вида на обидено момче. Едва когато тя го хвана под ръка и го погледна с виновно очакване, той преглътна горчиво:

— Загадъчен? Не, няма нищо загадъчно. Ние живеем също като вас. Любим, страдаме, работим, измъчваме се един друг повече, отколкото да се радваме един на друг. Твърдят, разликата била в това, че всичко, което правим, се стараем да го правим не само за себе си.

— Та това е хубаво! — тихо възкликна Клара.

— Да, хубаво е. — Той изведнъж усети потребността да подчертае националното и идейно-обществено различие. — Така животът не тече безсмислено, а като тази мъдра река, която не тече само за себе си, а и за лозята по нейните брегове, и за птиците, които се къпят в нейните вълни, за легендите, които хората създават около нея.

— А защо тогава се чувствувате сам? Това, дето го казахте преди, за човечетата, беше твърде песимистично.

— Умеете да откривате противоречията позасмя се той. — Мен и в България ме третират като индивидуалист и с неукрепнал мироглед човек.

— Защо? Доктор Белмонт ми каза, че сте направил някакво много голямо откритие. Ако не е тайна…

Зенгинов се усети поласкан, видя една възможност да израсте в тоя примамливо зелен поглед, който всеотдайно светеше насреща му:

— Така ли ви каза? Да. Направих наистина голямо откритие. Представете си, Клара, един човек, който няма чувството за страх, който е свободен от тоя страшен бич на човешката душа, от тази най-голяма пречка по пътя на неговия прогрес! Колко планове са пропаднали заради страха, колко чудесни намерения и възможности са останали неосъществени заради този мизерен животински страх за собствената кожа. Можете ли да си въобразите какво би станало от този човек?

— О! — възкликна младата жена, действително поразена: — Това е изумително! Човек би станал, би станал… равен на бога. Само той сигурно не изпитва страх.

И млъкна неочаквано, с посърнало лице. Навярно бе си спомнила ужаса, който смразяваше кръвта й при мисълта, че не ще успее дори да предвиди кога този винаги любезен и внимателен неин любовник и шеф ще се освободи от нея, защото тя знаеше вече твърде много за него, а такива хора той не търпеше дълго около себе си.

— Пред последните опити съм — разказваше увлечено Владимир. — Лошото е, че при своите не намирам подкрепа. Трябва вече да направя опитите с нормални, психически здрави хора, а не ми се разрешава. Но все ще намеря начин да ги осъществя…

Клара тръсна глава, сякаш да отпъди лошите си мисли, но направи това с оная предпазливост, която говореше, че нито за миг не забравяше добрия тон и модното изваяние на фризурата си. Каза:

— Аз съм готова да легна на вашата операционна маса. Бихте ли оперирали страха ми? — Но смехът й беше повече горчив, отколкото флиртуващ.

— Вас да оперирам? — изуми се неврохирургът, после отново съзря само обещанието, което му се искаше да види в думите й — Нима вие може да се страхувате от нещо, Клара?

— Мъничко от вас, повече от себе и… от много, много други неща.

Зелената мълния на очите й го накара да изтръпне.

— А мене кой ще оперира, Клара? Аз имам повече основание да се боя.

Тя стоеше цялата устремена към него, но щом той отново протегна ръце, бързо се обърна.

— Хайде, да се връщаме, защото още един страх бушува в мен. Да не изтърва влака.

Той беше поразен.

— Как, нима няма да останете тая вечер?

— Не. Утре рано пристигат в клиниката нови апарати. Трябва да ги приемам. Не гледайте, че шефът ми е толкова любезен, той може да бъде и много строг.

Владимир успя да хване раменете й. Те бяха обли и горещи.

— Клара, нима така ще се разделим?

— Нали пак ще дойдете в клиниката? Доктор Белмонт каза…

— Не е сигурно. Конгресът свършва след три дни, а после ще трябва веднага да си заминем. Но и да дойда, ще се повтори ли този миг?

— Проверете, Владимир! — отвърна тя, като за пръв път го назова по име с глас, който обещаваше всички прелести на света. — Вие сте учен, а учените винаги проверяват нещата.

И побягна по пътечката към шосето, където ги чакаше лъскавото създание на цивилизацията, приело сякаш за подигравка името на легендарния варварин Понтиак.

Когато седнаха зад кормилото му, „мигът“ беше вече изчезнал, както изчезва всеки миг в безвъзвратността на времето. И все пак Владимир запита:

— Клара, не бихте ли дошли с мен в България?

Зелените очи го стрелнаха изненадано и отново впиха своята светла сериозност в сивата река на асфалта, която със скоростта на водопад се изливаше под носа на понтиака.

— При условие, че вие бихте останали с мен в Швейцария — отвърна младата жена, включи сигнала за задминаване, описа една елегантна парабола около някаква тромава малолитражка и добави весело:

— Нали социализмът дава равенство на жените?

— Клара — упорствуваше той като влюбен юноша. — Какви са отношенията ви с Белмонт?

— О, боже мой, Владимир! Ще направя катастрофа заради вас — засмя се тя. — Отсега ли почнахте да ме ревнувате? Не, в никакъв случай няма да дойда с вас в България! Та вие сте истински ориенталец!

Той се изчерви и млъкна. И щеше да мълчи може би до края на пътуването, ако Клара не бе освободила ръката си от волана и не бе я сложила гальовно върху неговата, макар и само за няколко мига.

— Владимир — каза тя с оная просеща извинение виновност, която най-много ни привлича у хубавите жени. — Нека не говорим глупости, колкото мили и приятни да са ни! Та вие изобщо не ме познавате! Но… аз си мисля друго. Моят шеф е много разположен към вас, а той има страхотни връзки и възможности. Сигурно би могъл да ви помогне при вашите опити. Помолете го, ако искате. Не вярвам да ви откаже. Нямате представа с какъв възторг говори за вас и за България. Просто се е влюбил…

Зенгинов гледаше нейния изящен профил, красивите й ръце, чиито дълги бели пръсти държаха напрегнато волана заради бясната скорост, с която понтиакът се носеше по автострадата, и му се струваше, че пътува към някаква красива, сладка гибел. И не намираше сили да я предотврати. Пошепна страстно:

— Ще го направя. Заради вас, Клара!

А младата жена пак съумя да каже онова, което беше най-правилното, най-очароващото:

— Не заради мен, Владимир, не заради мен! Заради хората, които чакат вашето велико откритие.