Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

2

А през това време безконечните подемници разнасяха чужденеца и развеждащите го от етаж на етаж, по всички огромни корпуси на института. Беше много любопитен този чужденец и неуморим, и твърде добре осведомен за съвременното състояние на различните науки. Но това бе обяснимо с поста, който заемаше в международната организация за научно и културно сътрудничество. И все пак той непрекъснато ахкаше и охкаше от възхищение, а това, макар да ласкаеше съпровождащите го, все пак леко им досаждаше с афектацията, която би могла и да не бъде искрена.

А всъщност имаше за какво да се „ахка“ и „охка“. Една малка страна, с ограничени материални ресурси, с неголеми традиции в тая област, беше осъществила един грандиозен замисъл, обединявайки, така да се каже, под един покрив всички усилия на многобройните клонове и подклонове на науките, изучаващи човека като биологично и социално същество. С главната цел — да го промени, да го освободи от неговите физически и духовни недостатъци.

— Нашата задача е да създадем човека на бъдещето във всички основни негови аспекти — говореше академик Миладов с разпалеността на комсомолски агитатор. — Колкото повече наближаваме безкласовото общество, толкова повече изпъкват у човека ония негови качества, който са се създавали в течение на стотиците хилядолетия примитивен биологически й социален живот. Това някога са били полезни качества — инстинкти, условни рефлекси, клетъчна памет, — които са съхранявали индивида в тежките условия на естествения подбор, а заедно с това са подобрявали вида. Но те са го пригаждали само към законите на всеобщия в природата и в класовите обществени строеве антагонизъм. А сега, когато естественият подбор престава да действува благодарение на изключителния темп на развитието на цивилизацията, когато изчезва антагонизмът и в обществения живот, тия качества трябва да бъдат заменени с други. Това ще стане, разбира се, и по линията на еволюцията, но еволюцията в човешката физиология е вече много бавна и ще става по-бавна, колкото повече се подобряват условията на живот. А за нравствената еволюция пък ще са необходими също много столетия. Но науката може да ги съкрати. Тя е длъжна и е в състояние да подготви оная психофизиологична еволюция у човека, която е необходима, за да го изравни с резултатите на социалната революция…

Витан Велев превеждаше и само прекалено възторженото кимане на чужденеца го възпираше да не се въодушеви като своя учител, запазил и в тая преклонна възраст почти юношеската възторженост и страстност на своя оптимизъм.

— Много обичате революциите — каза Белмонт. — Пък ние, на Запад, кой знае защо, все още предпочитаме само революциите в науката.

И с тая си добродушна шега, придружена от една очарователна усмивка, спечели сърцата на домакините, които над всичко ценяха искреността.

— А любовта, казват, била заразителна — засмя се сърдечно академикът и потупа гостенина в своя маниер по рамото. — Пазете се, пазете се!

После отново продължи на български, защото все пак не владееше говорната страна на френския така, както младите си колеги, усъвършенствували я в институтския курс по хипнопедия:

— Разбира се, все още сме в началото. Институтът ни е нов и представлява засега по-скоро огнище на тая бъдеща революция. Проблемите, с които се занимаваме, се изучават повече или по-малко във всички напреднали страни. Уникалното при нас е, първо, че обединихме всички науки за човека под ръководството на един генерален план, чиято задача е не само изучаването, а променянето на човека, като им осигурихме що-годе добри материални условия за работа, по-правилна обща методология и най-вече една непрекъсната, всеобхватна и бърза взаимна информация. Виждате ли онзи корпус — посочи той през един от прозорците на коридора. — Ето там, по-малкия. Това е нашият информационен център. В него постъпват от целия свят научните съобщения, влизащи в кръга на нашите интереси, както и всекидневните резултати от всички научни групи и сектори на института. И се систематизират в електронни мозъци. Всеки институтски работник, по всяко време на денонощието може да получи чрез визофона, който е на бюрото му, само за няколко секунди нужната му справка или изчисление, или чертеж. По този начин преодоляваме отчасти почти съдбоносния проблем, който стои пред световната наука — прекомерната децентрализация и специализация и страхотния обем на информацията…

— Ох, да! — въздъхна загрижено д-р Белмонт. — Това наистина е страшен проблем. Колко средства и сили отиват за открития, които в същия миг или ден, или месец преди това са били открити другаде! Но… много малко може да се направи при съвременното политическо и национално разделение на света.

— Ето, видяхте ли необходимостта и приоритета на социалната революция! — засмя се доволно академикът, подреждайки с педантично усилие френските думи.

Белмонт разпери ръце, сякаш искаше да каже: „Аз отдавна съм стигнал до тази истина, но не мога нищо да направя“.

— Сега отиваме в отделението по психо-физиология — каза академик Миладов, решил най-после окончателно да проговори на своя тромав френски. — Там ще се убедите, че не ви говоря празни приказки.

Те бяха напуснали корпуса, в който се помещаваше отделението по биохимия и биофизика с десетките свои научни сектори, и вървяха по широката асфалтова алея между два реда разкошни розови храсти към следващата осеметажна стъклобетонна сграда. Д-р Велев понечи да се сбогува, но академикът го спря:

— Чакай, Вис, не е учтиво. Пък и ще ми трябваш. После прегърна бащински своя сътрудник през раменете и каза на госта: — Неговият прякор, господин докторе, е Вис Виталис. Първо, той се казва Витан Велев, много е сходно звуково, нали? И, второ, той действително е една истинска вис виталис[1] в своята област и за нашия институт.

— Чудесен прякор! — каза Белмонт. — Жизнена сила. Всеки би си пожелал такъв прякор.

Велев, изчервил се, щеше да каже нещо, но пред тях вече се изправи завеждащият отделението по психо-физиология, професор д-р Методи Желев, който, предупреден, бе излязъл да ги посрещне. Той подаде приветливо ръка на чужденеца и го запита дали ще му бъде приятно, ако му говори на английски, защото владеел този език по-свободно, що се касаело до научната терминология.

— О, разбира се! — възкликна Белмонт. — По една щастлива случайност, имам предвид педагогическото упорство на моите родители, този език не ми е чужд.

Но това беше само едно галантно кокетство, защото английският, на който той отговори, беше съвършен.

Щастливо оживен като всеки домакин, който има с какво да се похвали на гостите си, проф. Желев ги поведе най-напред към ниската пристройка на вивариума[2]. Тя беше просторна, с пневматично задвижван стъклен покрив, който сега поради хубавото време изобщо не се затваряше и позволяваше не само слънцето, но и топлите пролетни дъждове да нахлуват свободно в клетките. При близки до естествените условия тук живееха десетки кучета, маймуни от различни породи, зайци, морски свинчета, мишки, плъхове и различни домашни птици.

— Да видите какви сътрудници си имаме — каза весело професор Желев и пристъпи към една от големите клетки, в която лениво жуберкаха слънчогледово семе пет-шест маймунки от породата на черноглавите капуцини. — Вижте, господин докторе, онази крайната вдясно, дето лежи на люлката. Сега тя ще дойде при вас и ще ви подаде лапата си за добър ден.

И той отвори клетката, отдръпна се няколко крачки назад, понаведе се, втренчи очи към дремещата животинка. Другите маймуни бързо заподскачаха, но нещо като че ли изведнъж ги блъсна в гърдите и те се спряха. А спящата маймуна потрепера в съня си, сякаш сънуваше някакъв кошмар, тракна рефлективно с острите си зъбки, след това скочи като убодена и главоломно полетя от високото си, място към професора. Но на метър от него се спря като закована, озъби се в една маймунска усмивка, каза: „Хъ, хъ, хъ“ на своя език и колебливо се отправи към чужденеца. Вдигна се на задните си крачка, подпря като за опора опашката си на пода, с трогателен жест подаде дясната си лапичка. И пак каза: „Хъ, хъ, хъ“.

— Браво, браво! — възкликна Белмонт и пое маймунската лапа с добродушно снизхождение. — Чудесно сте я дресирали.

— Малко дресировка естествено има — каза видимо засегнат, професор Желев, — но ние все пак не сме дресьори. Това беше, една лека демонстрация на биологична радиовръзка между човека и животното.

— Телепатия? — извика Белмонт. — Нима вие се занимавате и с такива съмнителни неща?

— Защо съмнителни? Това е научно доказан особен вид информация в организмите. Като такъв той също подлежи на изучаване. Човекът на бъдещето, който ще живее и ще работи, заобиколен от своите бързи машини сред безкрайните пространства на космоса, ще има нужда от едно много по-бързо, по-надеждно от машините и неспъвано от никакви прегради средство за съобщение. Възможно е телепатията с нейната проста кодова система, с нейната, бих казал, свръхестествена скорост и всепроницаемост да се окаже именно това средство, нали?

Белмонт видимо беше настроил уши и сега вече нямаше никаква насмешливост в умното му, твърде подвижно лице.

— А, нещо повече направили ли сте от това, което правят американците? Имате ли някаква друга, методология? Все пак те са сега водещите в тая област, доколкото ми е известно. Професор Желев погледна въпросително към академика и когато онзи кимна в знак на одобрение, се усмихна снизходително:

— Трябва да ви кажа, господин докторе, че ако публикуваме нашите достижения, това ще бъде истински фурор. Първо, ние успяхме да локализираме мястото на тоя информационен център в мозъка…

— Сериозно? — възкликна чужденецът. — Но това е направо епохално. И — къде? Ако това не е тайна и за мен?

— Нали знаете, че в челната част на мозъка се намират големи пространства, които съвременната неврофизиология нарича „неми“, защото с никакви средства не е успяла още да регистрира там някакви функции. Ето, цялата тая област представлява всъщност една биологична радиолокаторна система, каквато човечеството още не е създало, толкова; всеобхватна и чувствителна е тя. Но тя е потисната от по-късната бурна еволюция на останалата част на мозъчната кора. Затова и толкова рядко се срещат така наречените медиуми или, както ние ги наричаме, перцепиенти сред хората, докато всяко животно може да бъде перцепиент. Второто ни постижение е това, че нашите психофармаколози откриха едно просто, бързо действуващо и напълно безвредно средство за активизиране на тая мозъчна област. С него ние можем и вас само за един час да направим перцепиент.

— Не, вие направо ме смайвате! — възкликна Белмонт. — И защо държите всичко това в тайна?

— Имаме някои съображения. Научни, държавни и политически, не на последно място. Ако сега пуснем в обращение нашето средство за активизиране, би могло лесно да се злоупотребява с него, нали? А освен това… — професорът се замисли за миг и предпочете да отклони разговора в друга посока. — Но мен ми се иска да се убедите, че тук няма почти никаква дресировка. Дайте на маймунката някаква вещ. Всички ние ще влезем ето в тая стаичка, при пазача, за да не мислите, че й даваме някакви дресьорски знаци. И по моя телепатична заповед тя ще отнесе тая вещ в кабинета ми ще я остави на бюрото, точно под нощната лампа. Нали не мислите, че тя сега е разбрала какво ви казах на английски? Тука е родена, само прадедите й са живели в една английска колония — пошегува се професорът и като направи знак на останалите да го последват, влезе в близката врата.

Останал сам в коридора между клетките, Белмонт объркано се огледа и започна малко неловко да пребърква джобовете си, защото капуцината с един скок се намери на рамото му и гальовно затърси въшки в гладко вчесаната му коса. Това, изглежда, го подтикна да бърза, но той все не намираше предмет, който да се реши да й даде. Нито блестящата запалка, нито табакерата, нито кожената торбичка с ключове му се видяха подходящи. После той изведнъж се сети с какво би могъл да си послужи усмихна се облекчено, извади обемистия си портфейл и подаде на маймунката една десетдоларова банкнота.

Животинчето я сграби, мълниеносно я отправи към муцуната си и кой знае какво би станало с банкнотата, ако пак тая тайнствена сила не бе я изтръгнала, от острите му зъбки. За миг маймуната слисано завъртя главица, после рипна от рамото на Белмонт и заподскача на три крака по дългия коридор към изхода. Когато се скри зад вратата и Белмонт зина да извика „Ол райт“, Желев и другите като по заповед излязоха от стаичката на пазача.

— Не се безпокойте! — каза професорът. — Ще намерим десетте долара на бюрото ми и ще си ги получите.

— Ако не избяга с тях в Кореком да си купи нещо — обади се весело академикът.

Белмонт гледаше професора, зяпнал от изненада:

— Ама… ама… как разбрахте какво й дадох? Та вие сте направо вълшебник!

Професорът самодоволно се усмихна и направи лек поклон:

— Благодаря. Как разбрах ли? Оказа се, че вашият мозък излъчва доста силни импулси. Не ми стана ясно само защо й дадохте толкова пари, когато в портфейла си имате и по-дребни банкноти.

Чужденецът изведнъж бе обхванат от някакво безпокойство, което не веднага успя да потисне, после каза с разкривена усмивка:

— От вас трябва да се бяга, господин професоре. Вие сте опасен човек.

Велев и академикът се засмяха, а Желев, може би защото му стана неудобно от толкова похвали, започна бързо да обяснява, че биологичната радиовръзка между човека и животното е възможна естествено само тогава, когато животното е научено да се подчинява на определени човешки заповеди, извършвайки определени, познати му дейности, което още веднъж доказвало, че мозъчната енергия съществува само в определени мисловни кодове, а не изобщо като енергия или ако съществува като такава, тя не може да се възприема; че кодовете й не са универсални, което е неин недостатък, но и нейно предимство пред радиовълните например, защото запазва конфиденциалността на съобщението; че можел да демонстрира с маймуните твърде обширни и сложни опити, но те щели да отнемат времето на уважаемия гост и биха могли да се тълкуват като проява на нелоялност спрямо останалите му колеги, които навярно също ще пожелаят да му покажат някои свои постижения, но ако докторът проявявал по-определен интерес към неговите научни занимания, той винаги щял да бъде добре дошъл в института, където можел да присъствува и на далеч по-интересни опити с хора…

Изобщо професор Желев беше твърде приказлив човек, а съвършеното владеене на английския вероятно допълнително го подтикваше към удоволствието да говори.

Витан Велев, който беше негова противоположност в това отношение, пошепна на академика, но, разбира се, без всякаква злоба, защото дори и когато се сърдеше някому, той не умееше да бъде зъл:

— Имам чувството, че колегата Желев, неслучайно се е заел с телепатията. Просто езикът не му е достатъчен като съобщително средство…

Миладов гръмко и сърдечно се засмя, което предизвика кратко запъване и един укоризнен поглед от страна на професора, но тактичният Белмонт побърза да преодолее неловкостта с един въпрос:

— Сигурно и с други животни правите подобни опити?

— Разбира се — оживи се отново професорът. — Най-вече е кучета, но там, естествено, опитите са по-прости, защото и възможностите им са по-ограничени. Бай Кръстьо — подвикна той на пазача, който през цялото време бе стоял чинно край началниците си, — я изведи Борил да го покажем на госта!

Пазачът влезе в близката по-малка клетка, оставяйки след себе си вратата й отворена, но изведнъж оттам се чу едно яростно ръмжене, прекъсвано от гневните, а после и изплашени викове на пазача. Един грамаден овчарски пес изскочи в коридора. Очите му светеха в дива животинска ярост. Той изпъна настръхналото си туловище, приклекна и излетя по посока на професора с разтворена за мъртва хватка паст. Желев се сви ужасен, протегнал напред ръце, но в този миг Витан Велев пресече опасната парабола на кучето и го събори на земята. Ала то се впи със зъби и нокти в крачола му. Велев го стисна за дебелия врат, като се мъчеше чрез задушаване да го откъсне. Пристигна и пазачът с разкъсани дрехи и окървавени пръсти, сграбчи кучето за задните крака. То отчаяно се съпротивяваше, като извиваше на всички страни едрото си туловище, задавяше се от ръмжене и тракаше оглушително с могъщите си челюсти. Но двамата успяха да го хванат така, че зъбите и ноктите му да не ги достигат, и със силен замах го хвърлиха обратно в клетката, блъснаха решетестата врата. Кучето веднага скочи и заизлива своя бяс върху желязото й.

Изправиха се. Белмонт бе избягал чак в дъното на коридора и ги наблюдаваше оттам с жалка, треперлива усмивка. А професор Желев бе изгубил дар словото си и само заекваше:

— Какво… как… е станало? Как… може… най-доброто ни куче…

Миладов оглеждаше загрижено раните на двамата. Повече бе пострадал пазачът — няколко ухапвания по ръцете, дълбоки драскотини по гърдите, които се виждаха през разкъсаната му риза. Велев имаше само леки драскотини по китките, но на глезена му зееше кървава следа от острите кучешки зъби.

— Веднага превръзка и противобесен серум! — нареди академикът. — Кръстьо, как е възможно да побеснее? С какви животни е било контактно?

— Ами с никакви, другарю академик — отговори пазачът и продължаваше целият да трепери, вероятно не толкова от уплахата, колкото от загрижеността, че той носи отговорност за кучето. — А от една седмица е в отделна клетка.

— Защо е в отделна клетка?

— Доктор Зенгинов, хирургът, се занимаваше с него и после нареди да го сложа отделно.

Миладов отиде при клетката, замислено огледа разбеснялото се куче, което лаеше оглушително и хапеше, и тресеше с лапи дебелата желязна мрежа.

— Не личи да му е правена операция — каза Миладов. — Чудна работа! Витане, я виж тоя твой приятел какво е направил с кучето! Ще го вземат дяволите! Пуснахме го тука да експериментира, да ни помага уж, а не да съсипва най-добрите ни животни. Хайде, бягайте да ви превържат!

А професор Желев, който беше се окопитил, побърза да хване госта под ръка и като го извеждаше навън, развихри отново своето красноречие, за да го накара да забрави неприятното произшествие.

Бележки

[1] Жизнена сила — термин из старата идеалистическа биология (лат.)

[2] Помещение за опитни животни.