Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Последни корекции
NomaD (2011 г.)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Любен Дилов. Многото имена на страха

Научнофантастичен роман

Медицина и физкултура, София, 1967

 

Редактор: Д. Миланов

Художник на корицата и вътрешните илюстрации: Ив. Кирков

Художествен редактор: Ем. Рашков

Технически редактор: М. Белова

Коректор: Ек. Петрова

Дадена за набор на 29. IX. 1966 г.

Подписана за печат на 18. XII. 1966 г.

Печатни коли: 17,50

Издателски коли: 14,53

Формат: 59×84/16. Тираж: 20 088. Издат. № 3286. Лит. група IV

Цена 1 лв.

Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

7

Старият прислужник в дисекционната се изкашля предпазливо и предупредително зад гърба му.

— Свършвам, бай Сандо — рече Зенгинов. — Можеш да прибираш.

Старецът беше влязъл с кофа в ръка. Бързо и сръчно, но като че ли с някаква ожесточеност Владимир затвори черепа, над който работеше, заши кожата с няколко бода на челото и слепоочията, изправи се с неволна въздишка. В ярката светлина на рефлектора, която унищожаваше всички сенки по дисекционната маса и около нея, лицето му приличаше на гипсова маска.

— И от къщи ви търсиха — мърмореше бай Сандо. — Работи, викам, работи. Сичките вече си отидоха, само аз и той сме тука.

Зенгинов не го слушаше. Погледна ръчния си часовник, тръгна към чешмата, ала насред път се върна и помогна на прислужника да приберат трупа в хранилището. После свали ръкавиците и дълго, със старанието на многогодишния навик ми ръцете си. Но не изпитваше никакво удоволствие от това, нито усещането на оная сякаш свещенодействена тържественост, с която го изпълваше миенето преди операцията или след успешното й приключване, вливайки в мускулите му нови сили дори ако те бяха изтощени до краен предел от многочасовото стоене край операционната маса. Защото тия мускули той тренираше редовно с упражнения в дисекционната, както тренира спортистът, решил да спечели или запази шампионската титла.

Ала сега умората не изчезваше. От дълго време вече не изчезваше и Владимир съзнаваше, че тя не идва от мускулите, а от онова, което неврохирурзите и физиолозите не наричаха както обикновените хора душа. А тъкмо сега не биваше да бъде уморен, тъкмо сега, когато целият свят се е изправил враждебно насреща му. Е, Витан, разбира се, не е целият свят! Но когато си вярвал в един човек повече, отколкото дори в себе си, когато си го обичал като по-стар брат, когато си се прекланял пред огромната му ерудиция, пред острата му като скалпел правдива мисъл, пред суровото му, но неизчерпаемо човеколюбие, за тебе той може да бъде и целият свят. Или поне крушението на една съдбовна илюзия, на най-хубавото доверие в човека. Защото как иначе ще приемеш злобата, с която той се е нахвърлил върху тебе? Да, именно злоба! Мигновено припламнала и неовладяна завист ли беше това? Пред Яна ли поиска да го унижи? Той е влюбен в нея съвсем очевидно, но с какво му преча аз?

Унесен в такива горчиви и неотслабващи в своята ожесточеност разсъждения, Зенгинов влезе в асансьора, издигна се до втория етаж на клиниката и тръгна към кабинета си, като се питаше какво още биха могли да си кажат с Витан, който неколкократно беше го търсил след случилото се. Но той не прие разговора. И защо да го приема? Познаваше добре приятеля си, за да бъде сигурен, че няма да отстъпи от изказаното веднъж мнение, че пак ще му натрапва своята сектантска вразумителност.

Владимир забърка в джобовете си за ключа и разкриви лице от досада, защото от съседната стая излезе д-р Кайтазов, партийният секретар на клиниката. Зенгинов отбягваше да го среща, беше убеден, че винаги любезният, общителен и демонстриращ една необикновена сърдечност негов колега е всъщност неискрен и се държи така, принуден от партийния си пост. А той не понасяше такива, както презрително ги наричаше, масовици.

Сега Кайтазов се приближи, преди той да бе успял да пъхне ключа в бравата.

— Как сте, колега? От дисекционната ли идвате? Асистентите се оплакват, че не оставяте за тях вече годен препарат и студентите нямали над какво да се упражняват.

— Вашата грижа за човека и върху труповете ли се простира? — сряза го Зенгинов.

Кайтазов помръкна, примига смутено, понечи да отмине, но се спря и каза натъжено:

— Защо реагирате така на една обикновена шега? Несправедлив сте към мен, доктор Зенгинов, съвсем несправедлив. Аз ви уважавам и ценя. Зная, че тайно правите някакви опити и имах желанието да ви помогна. С друго може би не, но бих могъл да ви издействувам по-добри условия за работа, а вие…

— Благодаря, нямам нужда от нищо! — рече грубо Владимир, отвори най-после вратата, напипа ключа за осветлението.

— Ще ви кажа само още едно. Не мислете, че нямам достойнство и честолюбие и че не ми струва нищо да преодолявам понякога личните си чувства, та да осъществявам нашата партийна политика спрямо такива като вас.

Кайтазов изрече това бързо и някак умолително, след което се отдалечи. Стъпките му отекнаха глухо в полутъмния коридор и Владимир прекъсна тъжния им звук, като блъсна вратата зад себе си. Едновременно с това нещо в него остро го укори: „Защо наруга човека? Нищо не ти е сторил и винаги е бил само любезен с теб. А има власт и наистина би могъл да помогне“. Но Зенгинов се възпротиви, защото бе настроен да се съпротивлява против всичко. Глупости, ще помогне! Щом един Витан се отнесе така към идеята за опити върху хора, какво остава за разните там височайши комисии, които трябва да дадат разрешението! Знаел за опитите! Откъде ще знае? Витан му е казал, разбира се! Представям си го — така и така, колега, погрижи се, моля те, по партийному за нашия човек. И бъди внимателен, защото… „Ще го вземат дяволите!“ — изруга Владимир полугласно и хвърли престилката от себе си. Но тя не успя да улучи стола, към който беше отпратена, падна на земята. Той отиде да я вдигне, защото не обичаше безпорядъка, и тогава звънна телефонът. Беше майка му.

— Пациенти ли? Слушай, мамо, обясни на тия пациенти, че в България има предостатъчно болници и поликлиники и че аз също имам в клиниката приемни часове за консултации. Не ме чакайте и за вечеря!

— Янка е тука — добави някак колебливо майка му. — Отдавна чака. Имала нещо важно да ти каже…

— Зает съм. Друг път — отвърна той и затвори.

Но погледът му остана върху легналата на мястото си безгласна вече слушалка, сякаш я питаше: Какво иска повече това момиче? Добре, ще й се да ми съчувствува, да ми изрази своята признателност… Е, добре, разбрах го, стига вече! В края на краищата всичко може да омръзне на човека!

И той отклони погледа си, но сега пък видя гипсовия учебен мозък, който стоеше върху бюрото повече за украшение и за подтик на мисълта. Светлината на лампата блестеше върху матовобялата глеч на набраздената му повърхност. Тънки сини и червени линийки показваха мрежата на кръвоносните съдове. И тая гипсова топка сякаш се хилеше насмешливо с бърните на двете си полукълба. А той стисна клепачи, за да не вижда една друга такава, но нелишена от тайнствеността си сиво-бяла и жива пихтиеста топка.

Беше преди пет-шест месеца, когато той ликуващо се домогваше до своето откритие. Майката на Яна неочаквано заболя. Главоболие, говорни смущения, недовиждане. А после, както трябваше и да се предположи, парализа на дясната страна. Трябваше да я приеме в отделението си. Диагнозата беше единодушна — тумор и наплив на кръв в мозъка отляво. Но всичко красноречиво говореше, че туморът е или много надълбоко, или злокачествен. Консултът единодушно заключи, че операцията е излишна, смъртта — неминуема. Тогава Яна дълго плака и дълго се моли да извърши операцията. Въпреки всичко! Уверяваше го, че се е примирила със загубата, заклеваше го поне заради нея да направи последния колкото и безнадежден да е опит. А Владимир все още не беше равнодушен към момичето, само заради Витан се въздържаше да не посегне лекомислено към свежата й хубост. И отстъпи, поласкан от безкрайното й доверие, окрилен от сляпата й вяра в неговите способности и замаян от собствените си дотогавашни успехи, които бяха го направили твърде самонадеян.

Отвори лявата страна на черепа с присъщата си енергична самоувереност, макар локализацията на заболяването да беше само приблизителна. Но щом сряза мозъчната обвивка, вероятно под натиска на тумора мозъкът ненадейно изхвръкна през направения отвор. Не за пръв път му се случваше такова нещо, ала за пръв път ръцете му изведнъж се схванаха. Беше ги сковал един необясним внезапен страх. Може би защото никога друг път не бе оперирал близък човек, не бе поемал такава отговорност пред някого за живота му. Обзе го желанието да смъкне маската от лицето, която сега го задушаваше, изстисквайки едри капки студена пот на челото му, и да побегне. Мислеше за Яна, мислеше за тоя загадъчен център на страха в хипоталамуса на своя собствен мозък. И само втренчените погледи на асистиращите го върнаха към действителността. С нечовешки усилия застави ръцете си да работят, заповядвайки им: не на масата, не бива да умре на масата! Почти безсъзнателно почисти повърхностния кръвоизлив, с последно напрежение на волята прибра мозъка и внимателно затвори ципата. Беше се отказал да търси тумора. И защо трябваше да го търси? Все едно, не можеше да стигне до него. Пък и да успееше, заключението е, че е злокачествен. Нима трябваше заради една безнадеждна работа да загуби репутацията си на хирург, който досега не е имал смъртен случай? Кой му даваше право да проиграва доверието на хората, преди да е постигнал онова, което е толкова близко?

В коридора пред операционната го чакаше Яна. Някой беше й дал бяла престилка, за да легализира престоя й там, и мъничкото й личице безпомощно се губеше сред общата студена белота.

— Операцията излезе успешна — излъга той по правилата на лекарския дълг отчуждено, почти враждебно. — Но не бива да се надяваме. Майка ти е стара, организмът й е изтощен…

И затвори вратата на своя кабинет под носа на момичето, за да се тръшне на стола и да проседи там няколко часа отмалял, притиснал глава в изстиналите си длани. От това състояние го изтръгна анестезаторът, надникнал в кабинета, защото не бе получил отговор на почукването си.

— Д-р Зенгинов, защо на мен ми се стори — рече той предпазливо, — че туморът все пак може би е доброкачествен? И плитък? Този натиск и после…

Владимир го изгледа с невиждащи очи, сетне скочи в безразсъдна ярост:

— Вън, вън, говедо! И не си пъхай носа, дето не ти е работа!

Но щом яростта премина, щом съзнанието му се проясни, в него сякаш се заби тази дума — натискът! Натискът, който както никога го изплаши, който плашеше всички млади неврохирурзи, сблъскващи се за пръв път с него, пред който той някога не се изплаши и си спечели с това славата на бъдещо светило в неврохирургията. Тази дума остана в съзнанието му, пулсираше и се издуваше там и растеше като тумор…

А в състоянието на болната още на другия ден настъпи слабо подобрение. Сигурно отварянето на черепа и почистването на кръвоизлива бе облекчило вътрешния натиск върху мозъчните центрове. Но това беше също и окончателното потвърждение, че туморът е доброкачествен. И Владимир намери потвърждение, че туморът е доброкачествен. И Владимир намери сили веднага да отиде при проф. Добрев да го помоли за втора операция.

— Не мога — отговори той на въпроса на професора, защо сам не я извърши; откакто беше станал хирург, не бе произнасял тия две опозоряващи думички.

Професорът събра студентите и специализантите в голямата операционна, където те можаха да наблюдават всичко върху телевизионния екран на отсрещната стена, и с артистична лекота проведе трудната операция. След месец болната бе изписана напълно оздравяла.

Яна не научи, че е правена повторна операция, и Владимир не можа да възвърне предишното си отношение към нея. Лъчезарната преданост в по детски доверчивите й очи, лъжата, застанала между двамата, и негодуванието му, че девойката именно бе станала причината той да изгуби своята професионална увереност, да си спомня позорния страх край операционната маса, го накараха да отбягва оставането насаме с нея, изпълваше го с нелепо раздразнение, което той едва успяваше да обуздава…

Тогава, когато той напусна разярен дома на Велев, съзнавайки, че приятелството им окончателно е рухнало, девойката бе го застигнала по стълбите, за да го увери, че стои на негова страна, че споделя мечтите и замислите му. Но Владимир, безогледен в своята уязвена гордост, беше я отблъснал.

— Яна — каза й той, — аз разбирам добрите ти чувства към мен и съм ти благодарен за тях. Макар… да не ги заслужавам. Но ти се лъжеш. Познавам те много добре. Ти си възпитаница на Витан, той те е учил да мислиш и ти не можеш да не мислиш като него. Затова не се насилвай да кърпиш онова, което окончателно вече е скъсано!

И скочи в колата си, за да не гледа сълзите на момичето. Но Яна продължи да го търси по телефона, да обсажда дома му с настойчивост, която го караше да се крие, за да не й отговори грубо, защото още повече бе се озлобил спрямо нея.

Ето и сега! Искаше му се да се прибере, да си легне по-рано, да вземе някакво приспивателно и да спи, да спи, веднъж да се наспи като хората. Вместо това пак трябваше да търси някакво убежище, докато Яна си отиде.

Владимир се облече, постоя по навик пред огледалото, увери се в своята годност да се покаже сред хората, напръска се обилно с одеколонния пулверизатор, който стоеше винаги пълен над мивката, за да прогонва евентуалните миризми на дисекционната, и напусна клиниката. Беше оставил колата си на ремонт и сега инстинктивно се зарадва, че това му дава възможността да поскита из вечерните улици, да развее малко мъката си в прохладния и влажен въздух. През деня беше валяло и лятото сякаш още веднъж показваше, че не иска така бързо да настъпи, че предпочита да спази астрономическите срокове.

Той вървеше и се стараеше да не мисли, но мислеше за много неща едновременно — и то за това, че напразно оскърби Кайтазов, и за пациентите, които чрез разни ходатайства се добираха до дома му и към които той също несправедливо грубо се отнасяше; в края на краищата хората не бяха виновни за убеждението си, че като дойдат у дома му, като му оставят мизерните си левчета, той би им казал нещо повече от това, което ще им каже безплатно в консултационния кабинет на клиниката. А мнозина от тях и искрено, без дребните човешки хитрувания, търсеха мнението му, привлечени от неговата бързо нарастваща слава на добър специалист. Мислеше още отпуснато и вяло, че би могъл да направи опита си и скришом, без знанието на пациента. И също така отпуснато и вяло отхвърляше тази мисъл: не, такъв опит не можеше да остане скрит най-малкото от очите на ревнивите асистенти. А ако се явят усложнения? Ще има обследвания, съд, затвор, край на всичко…

Той неволно си представи това, изтръпна и за пръв път се огледа, сякаш да види дали вече не идват да го арестуват! Забеляза, че безцелните му лутаници са го извели по силата на навика на малката уличка, където се намираше любимият му ресторант. Сети се, че все пак трябва да вечеря нещо, и се отправи към осветения от неоновия надпис вход, пред който стояха няколко автомобила. Между тях беше и огромният кадилак на швейцареца. Това го разколеба за миг, но той пак си спомни, че Яна е у дома му, че навярно още дълго ще бъбри с майка му в кухнята, и влезе.

Посрещна го обичайната благородна тишина и лъскавият смокинг на официанта. Без да надникне за приятели, както правеше обикновено, в другите салони, Зенгинов седна на първата свободна маса, запали цигара и с лаконична решимост поръча на сервитьора:

— Двойна ракия и салата!

Изпи я бързо, жадно, сякаш очакваше от нея спасение, а когато посегна за втората донесена му чаша, видя пред себе хи усмихнатото лице на Жан Белмонт.

— А, господин докторе, какво става с вас? — попита швейцарецът.

Владимир мълчаливо посочи съседния стол. Нямаше настроение за любезности и церемонии, пък с швейцареца бяха се почти сприятелили по време на честите им срещи в този ресторант.

— Вечерях, пък още не ми се спи. Ех, ергенски неволи! — забърбори чужденецът в своя си галантно-неангажирващ маниер. — А вие, драги докторе, защо онази вечер пренебрегнахте компанията ми?

— Не бяхте сам — отвърна намусено Владимир.

— Бях с вашата добра приятелка Яна. Я… на! Хубаво име! Много хубаво име! Ако един ден се случи да имам дъщеря, може би ще я кръстя така. Да, Яна! Чудесно момиче е тази ваша приятелка. Ние се виждахме един-два пъти. Но тогава вие напразно така… Тя пожела да дойдем тук и на мен ми се стори, че беше заради вас.

— Излъгали сте се — рече Владимир почти неучтиво, поднасяйки чашата към устните си. Не беше се и докоснал до салатата.

— Какво става с вас, доктор Зенгинов? — повтори загрижено въпроса си швейцарецът. — Неуспешна операция или любовни мъки?

— Грижи.

— Грижи се във вино удавят — издекламира Белмонт. — Наскоро една весела компания ми пя такава една българска песен. Хайде, оставете това смъртоносно питие и да преминем към прекрасното българско вино!

Той кимна на сервитьора и поръча с тона на познавач една бутилка „Тракийско слънце“.

Владимир забрави, че не беше вечерял, и невъздържано почна да поглъща тръпчиво-сладкото, леденостудено питие.

— Не така, драги докторе! Истинският приятел на виното не пие така… — опита се да го спре чужденецът. — Много ли ви е тежко? Не бих ли могъл да помогна с нещо, с приятелски съвет макар?

Но двете ракии и виното, с които младият хирург обилно бе полял разстроените си нерви, бяха извършили вече своето. Главата му се замая. Той усети в гърдите си една хладна и весела дързост. Прииска му се да говори дълго и разпалено, да убеждава, да побеждава. И нямаше вече какво да го възпре.

Белмонт го слушаше с една странна маска на лицето си, нарисувана със смесените багри на жив интерес, лека снизходителност и някаква чудновата предпазливост, която го караше да поглежда сегиз-тогиз около себе си, сякаш се боеше и други да не чуят тайната на тоя пийнал българин. А когато Владимир замълча, отново и внезапно затворил се в себе си, той се обади с привичната си напарфюмирана екзалтация:

— Удивително! Гениално! Само това откритие е достатъчно да ви направи световна знаменитост! Не, вие, българите, просто ми взехте ума! Толкова таланти! А това, което сте замислили, драги докторе, е велико. Представям си Западът, освободен от страха пред сянката на комунизма, комунистите, освободени от страха пред коварството на империализма! Ех, това би било свят, за който и най-запалените хуманисти сигурно не биха посмели да мечтаят! А защо да не е възможно, доктор Зенгинов? Ако не сега, утре, ако не вие, то други, стотици, хиляди учени ще работят върху откритието ви, ще изяснят всичките му аспекти и все ще открият някакво средство бързо, евтино и безболезнено да неутрализират тоя център…

Владимир болезнено разкриви устни:

— Да, но някои хора не разбират това. Смятат, че е антинаучно, че е безполезно и дори вредно. А най-лошото е, че това са хора, в които съм вярвал.

— Наистина мнозина са смятали за вредно да се твърди, че земята не е център на вселената, драги докторе. Лошото е, че тези хора винаги имат властта да изгорят човека, както направиха това с Джордано Бруно. Но вие не се отчайвайте!

— Как да не се отчаеш? Щом у най-близките си не намираш съчувствие, кой друг ще те разбере, кой ще ти съдействува? — рече с болка Зенгинов. — Аз не искам да правя революции, най-лесното е да публикувам откритието си и да се кланям на публиката. Друго средство освен ножа аз нямам. Пак ще имат последната дума психофармаколозите, химиците, физиолозите… Но нима нямам елементарното право да направя опита върху човек? Аз и не искам повече…

— Разбирам — кимна загрижено Белмонт. — Така е и у нас, на Запад. Учените са значително по-добре заплатени, отколкото у вас, простете за твърдението ми, но такива са моите наблюдения! Ала това не по-малко им ограничава свободата. Капиталистите плащат само за открития, които им носят полза. В това отношение вие сте значително по-добре с държавната подкрепа, която имате. Но пък… ах, този колективен метод! Нали? Имам впечатлението, че не се дава на отделния човек да изпъкне достатъчно. Вие имате такива прекрасни учени, а кой знае нещо за тях освен малцината специалисти? Виж, ако си например тъкач и изтъчеш повече платове или шофьор, извървял повече километри, тогава и ордени, и снимки на вестниците…

Може би, защото не го слушаше, Владимир кимна в потвърждение, едва ли бе забравил, че не една негова снимка бе излизала в популярните списания и вестници, че в не един репортаж се споменаваше името му, свързано с някоя сложна операция. А чужденецът продължаваше да бърбори с приятния си глас:

— Ех, ако бяхте в Швейцария! Такива условия щях да ви осигуря! Там имам сега и власт, и средства. Но… моят приятелски съвет е смело да продължите работата си. Нали знаете, кучетата си лаят, а керванът си върви. И в най-скоро време трябва да направите опит върху човек с неповредена психика. Ще се радвам, ако чуя нещичко за успешните ви резултати…

— Но как? — прекъсна го ядосано и полуучудено Владимир. — Нали това именно ви казвах досега? Никой няма да ми разреши такъв опит.

— Ха! — възкликна пресилено швейцарецът, сякаш едва сега бе разбрал за какво става дума. — Нима не ви се дава такава възможност?

— Че у вас разрешено ли е да се правят такива опасни опити?

Белмонт се позасмя с показно превъзходство:

— У нас винаги може да се намери начинът. В някои страни например на осъдените на смърт за криминални деяния може да се направи предложението да се предоставят за научни опити. В такива случаи смъртните присъди се отменят и… кандидатите естествено са достатъчно. Кой не би предпочел да остане жив, па макар като материал за изследване?

— Да, чувал съм — въздъхна Зенгинов и вдигна глава, защото сервитьорът носеше върху една хромирана чинийка непоисканата сметка. Околните маси бяха се опразнили. — Да си вървим ли вече, Данчо? Кога стана толкова късно? А аз така и не вечерях! Нищо, не съм гладен — продължи на френски, оставяйки небрежно една банкнота в чинийката. — Така е, доктор Белмонт. Благодаря ви за съчувствието, но както виждате, не може да ми се помогне. А вие сте официално лице в научните среди и ми се струва, че бих могъл да разчитам на вашата дискретност, нали? Поне докато направя публикацията.

Той беше изтрезнял и имаше в стомаха си усещането за празнота и блудкавост.

— О, естествено! Аз високо ценя вашето доверие — увери го разпалено швейцарецът.

Излязоха навън, изпратени от любезните поклони на официанта, посрещнати от хладния поздрав на вятъра. По небето отново бяха се сплъстили грамадни черни облаци, пак бе преваляло, защото асфалтът лъщеше като мастило. Белмонт загрижено огледа празната улица.

— Ако знаех, че ще ви срещна и толкова ще се забавим, нямаше да освободя колата си. Да повикаме ли такси?

— Ще вървя пеша. Да се поразведря — рече Владимир и припряно се сбогува; съжаляваше, загдето бе се разприказвал толкова, макар в неколкократните си срещи из заведенията да бяха се посприятелили с този чужденец и той да имаше добро мнение за него.

Тръгнаха в противоположни посоки. Швейцарецът измина няколко пресечки и излезе на близкия площад, където го чакаше гълъбовосивият кадилак.