Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

11

Срещата между майор Велев и Белмонт се предхождаше от едно друго събитие, което може би също бе подсилило готовността на мнимия швейцарец да освободи своя пленник.

Но пленникът, както и преди, не забелязваше ласкавата упойваща мрежа, в която бе оплетен. Сега неговото внимание беше изцяло погълнато от предстоящата операция, от онова, за което толкова време мечтаеше. Дори красивата Клара мигновено остана на втори план и в сърцето, и в мислите му, щом пристигна осъденият престъпник. Владимир почти не излизаше от мъничката като килерче стая, пред чийто прозорец отвън денонощно бдеше един цивилен пазач. Поиска от Клара убиецът да се храни заедно с тях и се възхити от спокойствието и разбирането, с което тя прие това предложение. Да, като че ли наистина бе срещнал най-после жената, която би му била най-подходяща другарка в живота! Ала сега той нямаше време да се връща отново към тия мъчителни мисли за бъдещето на тяхната връзка. Пред него имаше един човек, в чиято психика трябваше да надникне, за да може да я измени.

Убиецът явно се боеше от предстоящите опити с него и Владимир се помъчи най-напред да разсее този страх, да спечели доверието му.

— Всъщност това не е никаква операция — каза му той още първия ден, след като го почерпи от своите цигари. — Вие няма абсолютно нищо да усетите, никаква болка…

— Нали ще бъде с пълна упойка, докторе? Моля ви, нека с пълна упойка — рече боязливо осъденият.

Клара преведе, защото той така дъвчеше думите по фонетичните закони на някакъв жаргон, че Зенгинов нищо не разбра. Позасмя се, обхвана с ръце главата му:

— Не, не е нужна никаква упойка. Ето тука, на това място! Вие ще легнете, ще затворите очи и тука ще отправим един много, много тънък лъч от рентгенови лъчи. Няма нищо да режем, няма нищо да отваряме. Най-много да ви обръснем косата на това място или на цялата глава, ако искате, та после да порасте по-хубава. Историята ще трае няколко минути и нищо няма да усетите.

Той говореше на английски с оскъдния си запас от думи, но Клара все пак се намесваше, за да дообяснява, когато по лицето на убиеца забележеше, че не схваща това, което му се говори.

— Не ме лъжете, докторе — каза той намръщено. — Щом е толкова безболезнено и безопасно, защо не си вземете други хора, ами търсите такива като мен?

За такъв въпрос Зенгинов не бе подготвил отговор и се смути, но реши да бъде откровен докрай:

— Ще ви обясня. Този лъч ще умъртви в мозъка ви един важен център, центъра на страха. Това сигурно ще промени нещичко във вашата психика. Е, никой не би се решил доброволно на такова нещо, ако не е като вас обречен на смърт! Нали разбирате?

Престъпникът беше направо изумен:

— Искате да премахнете страха? Възможно ли е това?

— Да. Аз вече многократно съм го изпробвал на животни и вие трябва да ми се доверите. Наистина няма нито болка, нито някаква опасност.

— И какво ще стане после? — запита престъпникът, явно неповярвал, че операцията ще бъде безболезнена и безопасна.

— После? Нищо. Вие ще си бъдете все така здрав и бодър, а ние ще наблюдаваме какви промени ще настъпят в душата ви, в характера ви. На организма това няма да се отрази с нищо. Но за да може нашият опит да протече напълно успешно, ние с вас трябва най-напред да станем приятели. Разбирате ли, Самюел? Опитът е повече психологически, това е важното, а не, че вие ще легнете за две-три минути на операционната маса.

Той почака Клара да допреведе ония по-сложни фрази, които не успя да каже на английски, и се усмихна приветливо. Но без каквито и да е други усилия, защото престъпникът му беше твърде симпатичен. Беше тридесетгодишен, имаше младо, умно лице, държеше се някак стеснително, с уважение и изглеждаше повече от странно, че бе извършил най-хладнокръвни убийства.

— Искам да ми разкажете всичко за себе си — каза Владимир. — Но не сега, разбира се. Имаме достатъчно време. Ще си поживеем тука като на курорт. Ще ядем, ще пием, ще се разхождаме, ще слушаме хубава музика. Дайте сега да махнем тия глупави белезници. Аз имам доверие във вас и искам да знаете, че ще направя всичко, след като изтече срокът на наблюденията, да бъдете свободен напълно. Ето ви сега цигари, ето ви и нещо за четене. Ще се видим на обеда, Самюел.

Елфриде Брюнинг каза на френски, когато ги видя заедно на трапезата, а индианският й нос затрепера в сдържан гняв:

— Доктор Зенгинов, боя се, че твърде много свобода на действие позволявате на този престъпник.

Владимир се насили към учтивост:

— Госпожа Брюнинг, благодаря ви за вашата загриженост, но тя е неоснователна. Аз се нуждая от една успокоена и нормализирана психика за опита.

Брюнинг оправи сърдито пенснето си и мълчаливо излезе. Убиецът плахо я проследи с поглед, догадил се, че става дума за него. Каза:

— Господин докторе, вие сте много любезен, но не знам… редно ли е така, заедно да се храним?

— Вие за мен сте човек като всеки човек, Самюел — искрено го увери Владимир. — Трябва да знаете, че аз идвам от една страна, където хората не се делят на категории, а се чувствуват равни помежду си.

— Да не сте комунист? — облещи се престъпникът.

Владимир се засмя:

— Това май повече ви уплаши от операцията?

— А, не — позабърка се младият човек, — аз познавах комунисти. Не бяха лоши хора. Но… как да ви кажа? Не им вярвам, не може да бъде това, дето го разправят…

— Вие, изглежда, трудно вярвате на хората?

— Не им вярвам — отвърна решително Самюел.

— А пък аз си мисля, че човек сигурно само тогава става престъпник, когато престане да вярва на хората — рече Владимир без всякаква нравоучителност.

Клара преведе думите му, като го гледаше тъжно и учудено, сякаш сама не вярваше в тях или пък това за нея беше някакво закъсняло откритие. Добави тихо след това на френски:

— Владимир, вярата в хората носи само страдание и нищо друго.

Той се пресегна, погали ръката й:

— Не повече от любовта, мила. А никой не се отказва от любовта заради страданията, нали?

Тя се усмихна и предпазливо извади ръката си изпод неговата. Навярно я смущаваше странният свидетел на неговата ласка.

А свидетелят седеше безшумно, навел очи към чинията си. Владимир бе забелязал вече по крадливите му погледи, че неотразимата красота на Клара му действуваше твърде силно. Но престъпникът явно сам се бореше с това и проявяваше удивителна тактичност за професията си на професионален гангстер. Сега той изчака да се разделят ръцете им:

— Господин докторе, човекът става престъпник от момента на раждането си. — А спокойствието, с което изрече това, говореше, че то не беше случайно хрумнала му мисъл. — Човекът се ражда гол и гладен, без половин инч собствено място в живота. За да си го извоюва, той трябва да стане престъпник. Разликата между единия и другия е само в средствата, които употребяват. Единият — юмрук, другият — хитрост, единият тръгва като завоевател, другият запълзява като змия.

Клара превеждаше бързо и точно, като че ли изричаше свои собствени мисли, но Владимир вече не се нуждаеше толкова от нейния превод, защото бе почнал лесно да схваща думите на убиеца. Затова и успя навреме да вметне:

— Но свършват по един и същ начин. Което показва, че това не е закон на обществения живот.

— Съвсем не свършват по един и същ начин, господин докторе. Моят шеф никога няма да свърши като мене, защото минава за уважаван и почтен човек. Защото е успял да се докопа до оная сила, която единствено прави човека уважаван и зачитан. А на гърба му тегнат десеторно повече престъпления, отколкото на моя гръб, повярвайте ми. И две от моите убийства всъщност са негови. По негова заповед.

— Кое ви направи гангстер? — използува ловко Владимир готовността на престъпника към саморазкрития, за да зададе най-после въпроса си.

Самюел се усмихна:

— Цяла нощ съм мислил, господин докторе, след като разговаряхме с вас за страха. Да, страхът ме направи гангстер. Аз, като казах одеве, че човекът се ражда престъпник, имах предвид само тоя човек, който си няма богати родители или роднини да му купят място в живота.

— Умен е дяволът! — рече Клара.

— Това е умът на капитализма — навъси се Владимир. — Умът на варварина.

— А ние сме си варвари, Владимир. Истински варвари!

Но той се обърна към престъпника, без да й отговори:

— Говорете, Самюел. Интересно е това, което разказвате.

— Аз, господин докторе, съм от тия, които нямаха кой да им купи място в живота. И трябваше да избирам какъв да стана — просяк или крадец. Тогава бях на двайсет години, а никой не ми даваше работа. Може би защото не умеех да си я поискам. С пълзене. На двайсет години момчетата най-много мислят какъв трябва да бъде истинският мъж. Четях книги и мислех. И реших, че е по-добре да крадеш, отколкото да просиш. Истинският мъж не може да бъде просяк. Дори да бях си изпросил някаква службица, пак цял живот щях да си остана просяк. А просенето не е човешко. Това после е измислено, за слабите хора. Учил съм в училище историята на човека. И вие сте я учили. Кажете ми, кога човекът е бил просяк? Никога! А винаги е бил завоевател и убиец. Четох преди време една много интересна книга. От един датчанин, който живял дванайсет години сред ескимосите в Гренландия. Там и сега било напълно законно, ако някой, който няма жена и колиба, отиде и убие съседа си и му вземе жената, колибата и харпуна. А просията не съществува. Това ми се вижда справедливо, защото е по-човешко. Според мене просенето трябва да бъде повече наказуемо от кражбата и убийството, когато са породени от нуждата да ядеш. Просяците не са човеци, те са страхливи влечуги. Страхът ги е научил на тия изкуства да пълзят, да се вият, да се преструват, да бъдат подли, за да стигнат донякъде. И ако вие премахнете страха, наистина ще бъде една велика работа.

Владимир беше смаян и поласкан, и леко объркан от това, че по такъв път също се стига до неговите изводи. Запита:

— Но вие казахте, че именно страхът ви е направил гангстер?

— Да. Откраднах. Беше нещо съвсем дребно, което даже не ми беше нужно. Ей тъй, да проверя дали съм годен да живея. А един глупак полицай има нещастието да ме хване. И аз се уплаших, нали толкова са ни плашили със затвора. Имах една кама в себе си, която свърши добре работата, по-добре, отколкото предполагах, че мога. После едва не се разболях от ужас — човек бях убил, пък и пасторските приказки, дето ги слушаме като деца, все хващат някакво място в душите ни. Полицията не можа да ме открие, макар че се дигна голям шум около това убийство, защото гангстерите, общо взето, добре се спогаждат с полицаите, та избягват да се бият с тях. Но гангстерите лесно ме откриха. Такъв млад и надежден човек като мене им беше добре дошъл. Направо ми заявиха, че ако не вляза в бандата, ще ме издадат. Какво можех друго да направя, трябваше да се живее по някакъв начин? Пък аз именно това бях и търсил, за него бях мечтал. Само че… — и той тъжно се усмихна — там се оказа същото, каквото е и в останалия живот. И там господари и роби! И там трябва да бъдеш или убиец, или просяк хитрец. Ако бях по-кадърен, по-безогледен, ако по-малко вярвах на шефовете си, нямаше сега да стоя пред електрическия стол.

— Как ви заловиха? — попита Владимир, потресен от тоя прост, пълен с някакви чудовищни истини разказ.

— Ха, нас често ни залавят, но това няма особено голямо значение. Бандата винаги успява по един или друг начин да освободи хората си или поне да ги отърве с малки присъди. Но на всеки четири години стават избори у нас, господин докторе. И тогава полицията има нужда да покаже на избирателите си, че се бори успешно с гангстерството. А пък шефовете на бандите стават склонни да дадат като изкупителна жертва някой редови боец. Това ми беше и малшансът, да ме хванат в предизборната кампания.

— Тъжна история! — каза Владимир, просто защото трябваше да каже нещо. — А вие никого ли не издадохте? Не си ли отмъстихте, загдето са вдигнали ръце от вас?

Самюел се засмя:

— Явно не познавате нашите порядки, господин докторе. Ако бях почнал да правя разкрития, нямаше да доживея и до съдебното заседание. Пък и полицията не ми ги искаше. Да осъди един гангстер има полза, но да покаже в предизборната кампания, че съществуват неразкрити банди, това е твърде неизгодно, нали? А и собствените ми убеждения не позволяват да направя това. Все още за мен гангстерите са по-истинските мъже. Защо да предавам другарите си, от които нищо лошо не съм видял? Виж, ако можех да се докопам до най-големите шефове, които правят политиките, да! Но те са неуязвими. Пак щяха такива като мене да пострадат.

— Какво бихте направили, ако сега например ви се върне свободата?

— Какво? Ще ида в бандата, разбира се — отвърна без колебание престъпникът. — За съжаление сам трудно се преуспява.

— До новите избори — рече Владимир.

— До новите избори — съгласи се насмешливо престъпникът. — С надеждата, че тогава изборът няма да падне върху мен. Но човек нали все с такива надежди живее?

— А не ви ли се ще да почнете порядъчен живот, да работите, да учите например?

— Вижте, господин докторе, ние живеем много по-порядъчно, отколкото ни рисуват в криминалните романи. Дори и по законите на общоприетия морал повечето от нас живеят по-порядъчно от мамините синчета и пройдохи, на които бащите им пълнят джобовете с пари. Ние си изкарваме хляба с труд, с ум, с риск като всеки човек, който си знае цената. Но за разлика от обикновения работник, да кажем, имаме чувството, че не ни мамят така много, че, общо взето, животът ни плаща толкова, колкото му даваме. Защото си го вземаме сами, а не чакаме милостта на господарите и на профсъюзите да ни подхвърлят някой и друг шилинг в повече. Така че трудно ще направиш от един гангстер работник. Той повече разбира от науките за обществото, отколкото един член на синдикат. Пък ако е за профсъюзи, и ние си ги имаме.

— Гангстер социолог! — засмя се Клара.

Самюел, който видимо беше се поотпуснал, се осмели да й пригласи. Но на Владимир не му беше до смях. Той се изправи, хвърли замислено салфетката на масата:

— М-даа! Е, Самюел, благодаря ви за откровеността.

— Дано да ви послужи, господин докторе — отвърна убиецът и също се изправи, макар да не бе довършил обеда си. — Трябва да знаете, че аз уважавам хората на науките, единствено тях уважавам. Мисля си обаче, дали ще съм подходящ за такъв опит. Аз… вече от много малко неща се страхувам.

— Бъдете спокоен. Страхът има хиляди лица, Самюел. Само че не винаги ги разпознаваме, а често ги наричаме с други имена. Ще видите как ще станете един съвсем, съвсем друг човек.

— Ще се постарая да не измамя очакванията ви — рече Самюел. — Благодаря ви за хубавия обед!

Той учтиво се поклони пред Клара, отклонявайки срамежливо поглед от лицето й, и се отправи към стаичката си. Елфриде Брюнинг, която в своя безшумен маниер отново бе се появила в трапезарията, побърза да завърти ключа зад гърба му.