Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

13

Седенето върху мократа пейка в онази дъждовна вечер, когато, прилагайки една малка женска хитрост, тя успя да разбере, че Владимир вече няма към нея никакви други чувства освен може би приятелските, не остана безнаказано. Още на сутринта Яна се събуди с натежала глава и схванато гърло, а лицето й пламтеше в огън.

— Как можах така идиотски да се простудя! — възкликна тя, видяла живачната нишчица на термометъра високо над червената черта. — Тъкмо сега!

Но едновременно с това изпита едно облекчение — тъкмо сега! Защото не знаеше как ще отиде в института, как ще срещне погледа на своя началник и научен ръководител. Бе настъпила дълбока и съдбоносна промяна, която трябваше да се асимилира. Доктор Витан Велев не беше повече Вис Виталис, приятелят, с когото можеш и да се пошегуваш, от когото свободно и безвъзмездно да изискваш. Той беше мъжът, който я обича, а тя го познаваше достатъчно добре, за да знае каква стойност имат думите в неговата уста.

Зад прозореца бе се избистрило едно синьо-розово утро, екзалтирано от своята младост и свежест. Но Елза трябваше да прекъсне редовните сутрешни упражнения на гласа си — водена от своя темперамент и неутолима веселост, тя запяваше още с отварянето на очите си — прекоси стаята, както си беше, боса, по нощница, и сложи ръка върху челото на своята хазяйка:

— Ау, ама ти наистина болна! Ей сега аз тебе излекувам! Тя намери в куфара си един отдавна забравен стетоскоп, огледа го любовно — той навярно й припомни нещо хубаво — и накара Яна да се съблече. Беше много комичен тоя лекар, облечен в полупрозрачна и с пищни дантели перлонова нощница.

— Да си призная, нямам никакво доверие в лекарските ти способности — рече Яна, като се задъхваше.

— Ти неправа. Аз цели шест месеца практика — отвърна невъзмутимо германката, като местеше стетоскопа по гърба на момичето с увереността на шейсетгодишна практикантка. Освободи ушите си, очука ребрата й с пръсти, накара я да диша и издишва, да се изкашля, заяви разочаровано: — Една мизерна простудяване! Друго нищо!

Навярно това й се виждаше обидно, неинтересно за един лекар от нейния ранг.

— Забравяш ролята на кората на главния мозък като фактор при заболяванията от общ характер — издума трескаво Яна Загорова. — А ролята на сърцето?

— Не провокирай! Аз предпочита да вярва на пръсти и уши.

— Истина ти казвам. Не е настинка — увери я момичето с подозрителна веселост. — От любов е. Много любов ми се струпа напоследък.

И изведнъж ревна. Така ревна, че германката се слиса и онемя. Втренчваше се ту в крехките й момински рамене, които плачът неистово подхвърляше и гърчеше, ту в бялата празнота на отсрещната стена, сякаш там имаше разтворен учебник и тя се мъчеше да прочете отдалече диагнозата на някакво забравено заболяване. Промълви объркано:

— Ама то… то… нерви, а? Е, плачи, плачи! Нищо. Всичко пак стане добре.

И бързо отиде в кухнята. Майката на Яна, силно остаряла и като че ли не преодоляла още психическата травма след тежкото боледуване, се изплаши, но германката не й позволи да влезе в стаята. Прегърна я, подавайки й една банкнота:

— Само малко настинала. Иди, майко, купи малко вино и малко коняк. Аз направя грог. Знаеш ли грог? Направя моряшки грог, всички болести като нож реже.

После дълго не успя да открие телефонния номер на някакъв тенис корт, най-после се свърза, петнайсет минути обяснява усърдно на някакъв бай Петко, че като дойдел един мъж, който бил висок и елегантен и много хубав, да му каже, че тя, Елза, няма днес да дойде, защото „нейна приятелка се разболяла“. На края се сети да звънне и в института, също на портиера, защото беше още твърде рано.

Когато влезе отново в спалнята с една грамадна димяща чаша, пълна с някаква убийствена смес от варено вино, коняк бучка прясно масло, шепа черен пипер, карамфил и кой знае какво още, Яна беше поутихнала, но продължаваше да хлипа механично, безизразно и без болка, в един странен захлас. Германката остави чашата на нощното шкафче, огледа в нерешителност пациентката си, после изведнъж се хвърли върху нея, сграбчи я за раменете, енергично я разтърси, залепи две крепки плесници на бузите й. Момичето вдигна слепените си от конвулсиите на плача клепачи, но докато се опомни, тя успя да излее в устата му цялата вряло гореща отвратителна моравочервена течност, която тя наричаше с романтичното име моряшки грог. Яна се мяташе опарена в ръцете й, едва не повърна, но германката крещеше:

— Пий! Пий! — както пиян каруцар би крещял на конете си „Дий“.

Яна, обезсилена, падна на възглавницата, а германката затисна юргана около шията й и весело се засмя:

— Така! Сега спиш! Цял ден спиш и после нищо няма.

— Елза, не вярвам така да са те учили в университета да лекуваш. Какво ми наля в стомаха? Беше нещо ужасно. Не си чувствувам ни езика, ни гърлото.

— Моряшки грог! — заяви Елза. — Лекува от любов. Моя баба мен казвала. Тя много обичала моряци. Аз не знам точна рецепта, но сигурно помогне. Аз всичко два пъти доза. Народна медицина много добре.

От вълнение тя правеше повече езикови грешки от обикновено — навярно не беше съвсем сигурна в действието на своя моряшки грог. А Яна имаше чувството, че питието продължава да ври в стомаха й. Една силна горещина огъваше до болка костите й, замъгли с бялата мъгла на изпаренията си очите й, мозъка.

Германката безшумно се облече, поглеждайки от време на време с безпокойство към своята пациентка, сякаш се питаше „Дали пък не я отрових?“, но като се увери, че тя спи дълбоко, въздъхна с облекчение и отиде на работа. А оттам час по час се обаждаше по телефона.

— Спи. Още спи — отговаряше майката на Яна загрижено. — Да извикам ли лекар?

— Ах, лекар! — успокояваше я Елза. — Нали ние всички тук лекари, майко! Ти не тревожи се.

Когато към три часа следобед и значително по-рано от края на работния ден тя се прибра, Яна я посрещна с избледнели бузи и прояснен поглед. Температурата й бе спаднала почти до нормалната.

— Моряшки грог! Велико нещо! — викна германката възторжено, щастлива, че все пак не беше убила приятелката си със своята бабешка рецепта.

— Ще го помня цял живот тоя твой моряшки грог — рече Яна с уморена усмивка. — Изгори ми вътрешностите. Като че ли съм гълтала въглени.

— Е да — съгласи се германката. — То за други стомах и правено. А ти сега ми кажеш каква била тази история? Пфуй, учен! Пък нервна треска!

Но Яна нито можеше да мисли, нито да говори.

— Добре, добре, почивай! А пък аз срещнала Велев брат. Той тебе много поздрави праща. Пфуй, Яна, ти лошо момиче! Толкова време да не кажеш ми, че доктор Велев такъв брат има. Ах, какъв брат!

— Внимавай, Елза! — отвърна почти шепнешком Яна; моряшкият грог отново я приспиваше. — Той е опасен човек!

— Ау, как аз обичам опасни мъже!

Яна беззвучно се засмя и продължи да се смее навярно и в съня си. А германката, като видя, че не я слушат, седна на своето легло, скръсти ръце в скута си и заизлива мислено възторга на влюбчивата си натура. Припомни си всичко, което той бе й казал, възхищавайки се от неговия чудесен немски език; припомни си всичко, което тя бе му избъбрила, възмутена сега от собствената си глупост — пак не беше му казала нужното. И се зае да му го каже. Но то излезе толкова хубаво, че на нея й стана мъчно, защото знаеше, че никога не ще посмее да му го каже по този начин. Пък и той така се шегуваше, че мигом унищожаваше всяка сантиментална сериозност около себе си, правеше всичко да изглежда само ведро и весело. И пак хубаво!

На четвъртата сутрин Яна беше напълно оздравяла, но все още не й се напускаше спасителното легло. И се оправдаваше пред квартирантката си:

— Ако не беше тоя идиотски грог, отдавна да съм здрава. Още ми е лошо от него.

Ала германката не беше лишена от прозорливост и се смееше с цялото си едро, бяло-розово лице:

— Да извикам доктор Велев? Той тебе бързо-бързо излекува.

— Не! — изплаши се момичето. — Ако трябва, аз сама ще го извикам.

Беше й разказала всичко и Елза повтори сега заключението си от предния ден:

— Глупава си ти, Яна. Ти невъзможно глупава! Ти се омъжиш за него, а пък аз негов брат. Какво по-хубаво?

— А вие със Стойко разбрахте ли се?

— Как разбрахте? Аз го обичам. Той нищо не казва, само смее се, но всичко е ясно. Даже ме запита дали аз нямам приятел. А аз казала, че много, много ухажори. А той казал, че само един го интересува. Смешен Стойко! Но аз не му казала, че няма този един. Нека ревнува!

— Елза, да знаеш как ти завиждам, че всичко ти е така ясно! Нали уж беше влюбена във Вис… как така скоро?

— А то много просто. Обичала Вис, защото не познавала Стойко. Стойко има всичко от Вис и още много-много повече. По-млад, по-висок, по-хубав, по-весел, по, по, по… — разтанцува се в екстаз германката из стаята. — Той истински моряшки грог! И аз изпия този грог, пък после може и лошо да ми стане. Като на тебе! Ау! — изписка тя внезапно. — Ама аз закъснея за тенис! Ние с него почнали да играем тенис. Само там се виждаме. Шест часа сутрин. Той друго време няма, много зает.

Тя погледна ужасено към прозореца, порозовял от първите слънчеви лъчи, и хукна навън. А от коридора извика:

— Яна, аз кажа на доктор Велев да дойде. — И затръшна вратата на апартамента, преди да бяха й отговорили.