Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

18

Беше отминал изборът за нов директор на института с минимален резултат в полза на д-р Витан Велев. Академичният съвет се смущаваше от младостта на биохимика, но и правителството, и мнозинството от академиците все пак уважиха молбата на Миладов, който в завещанието си бе посочил за свой заместник своя ученик, категорично настояваше за него, но допускаше, ако възраженията на БАН са основателни, вместо него да бъде избран евентуално проф. Желев. На съвместното заседание обаче самият Желев рязко си направи отвод и произнесе една пламенна реч — а той беше известен сладкодумец — в полза на Витан Велев. Не пропусна да спомене дори и за прякора му Вис Виталис, който уж не бил случаен, та Витан трябваше да се черви пред снизходителните усмивки на академичните светила. Но когато излязоха в преддверието на заседателната зала, за да оставят академичния съвет да проведе избора, Желев не скри и истинските си основания:

— Вис, братко, не се сърди, че ни се ще именно теб да натопим в казана. Всекиму са мили временцето и собствената му работа. И никому не е приятно да си пилее силите в административни грижи. Изтръпнах, като си чух името в завещанието. Стар съм вече за такива служби. Но ще ти помагаме, бъди спокоен…

— Само да посмеят да не те изберат тия синодални старци! — бе се заканил д-р Найденов, завеждащият отделението по бионика, изразявайки с това желанието на всички в института.

А Ванче Ивановски бе подал на Велев една от своите хартиени ленти.

— Ето виж! И машината показва, че ти трябва да бъдеш директор. Нея поне никой не може да обвини в пристрастие.

Витан намръщено отблъсна ръката му:

— Ванче, не ми е сега до шеги!

— Какви шеги бе, човек! — засегна се джуджето-математик. — Та ако не мога да изведа параметрите на един добър директор, за какво ми плащате заплата във вашия институт! Но ако ти мислиш като директор да подценяваш кибернетиката, ще си развалим приятелството!

В тоя момент бе се обадил и Антонов. Той стоеше с гръб към всички и гледаше през прозореца:

— Мисля, че начинът, по който се държите, е срамен, като се има предвид сполетялото ни нещастие. Много скоро прежалихте нашия, академик.

Думите му стържеха, сякаш той бе сдъвкал стъклото пред себе си. Учените изгледаха сепнато гърба му и млъкнаха, само Ивановски заклати уродливо голямата си глава:

— Другарю зам.-директор, машината ви постави на пето място в избора си. Явно и тя не обича амбициозните наставници.

— Ивановски — отзова се рязко Антонов. — Ние допълнително ще разговаряме за какви цели вие използувате машините, като прахосвате електроенергия и други народни средства. По-добре потърсете най-после алгоритъма на собственото си бъдещо поведение. Пък не е зле да ни съобщите нещичко и за австралийското си минало!

— Охо! — възкликна насмешливо джуджето. — А ще ми се карате ли, другарю Антонов, ако ви съобщя, че съм прахосвал електроенергия, за да докажа по научен път, че една обикновена кибернетична машина, с обикновен редови програмист, може с по-малка заплата и по-успешно да върши работата на няколко талантливи заместник-директори като вас?

Учените, с изключение на умисления Велев, бяха се засмели, но шумното затръшване на вратата бе смразило усмивките им. Заместник-директорът беше напуснал преддверието на заседателната зала, без да дочака резултатите от избора…

А сега той седеше в креслото пред огромното бюро на академик Миладов, неестествено изпънат, с една остра светлина в очите си. И говореше:

— С академика бяхме решили всичко важно да се съхранява било в оригинал, било в копия в главния сейф, който е при мене. Не съм получил нищо още за стимулаторите, за комбинацията и хелиомицина.

— Ще ви ги дадем, когато имаме окончателните резултати, Антонов — отвърна уморено Велев. — Нещо друго?

Беше отминал изборът, бяха отшумели поздравленията, които предизвикваха само болка в сърцето на младия учен, защото напомняха за страшната отговорност, стоварила се изведнъж върху му. Беше притихнала и трагичната буря в душата му, развихрила се, когато трябваше да заеме мястото на своя духовен баща в огромния кабинет, където всеки предмет сякаш крещеше за това, че той, Велев, бе загубил опората си, за да стане сам опора на другите.

Яна беше му рекла тъжно вместо поздравление:

— Сега ти ще имаш още по-голяма нужда от мен, Вис. И дано новите грижи избият най-после от главата ти…

— Яна — прекъсна я той грубо, — наистина нямам време сега да мисля за нашия глупав годеж!

И нещастната „годеница“ бе си отишла в лабораторията, за да не се мерне вече пред погледа му нито веднъж през всичките тия дни.

Антонов каза назидателно:

— Интересите на държавата, доктор Велев, изискват това да се прави на всеки етап от изследванията.

— Знам. Но разберете и вие в края на краищата, че стимулаторът е дори едно пряко и лично завещание на бай Кольо, за което само аз нося отговорност пред света!

— Въпросът до доверието ли опира?

— Глупости! Какво ви е прихванало?

— Не знам… — рече предпазливо заместник-директорът. — Струва ми се, че именно до него опира. Покойният академик ми доверяваше във всичко, а вие цяла седмица вече не ме извикахте нито веднъж. Изглежда, не се нуждаете от помощта ми в ръководенето на институтските работи. Освен това сте отменили някои мои разпореждания, издадени по времето до избора ви, без да благоволите да ми кажете.

— Не съм го направил нарочно, Антонов. Просто много ми се струпа изведнъж. Сега проучвам цялото състояние на института. Като стигна до състоянието на новия план, ще ви извикам, разбира се.

— Чак тогава, значи! — изсмя се сухо заместник-директорът. — Знаех си. Вие сигурно ще си отмъщавате сега, загдето толкова ви глобявах!

Новият директор го изгледа в недоумение:

— Да си отмъщавам? Защо? Наказвал ме е бай Кольо, не вие! Не си приписвайте толкова големи заслуги, Антонов. — Поколеба се миг и продължи: — Добре. Щом искате на всяка цена да предизвикате този разговор по-рано, отколкото го предвиждах, ще ви кажа. Аз сериозно обмислям дали е целесъобразно да останете на този пост. Вие сте учен, който от дълго време не се занимава с научната си работа, а предпочита да администрира. Може би и за вас ще е полезно да ви освободим и включим в някоя от работните групи. Вие сигурно чувствувате изоставането си от другите учени и това, без да искате, ви зарежда със злоба спрямо тях. Освен това Ивановски твърде убедително ми доказа, че много от функциите на управлението, които вие сега изпълнявате, успешно могат да се осъществяват от изчислителния център…

— Доктор Велев — прекъсна го Антонов, а ръката, която бе вдигнал в подкрепа на думите си, силно потрепера, — искам само да ви напомня, че съм поставен на тоя пост не от Миладов, а от Академичния съвет. По същия начин, както и вие. Само че… със значително по-голям брой гласове.

— Знам — усмихна се студено новият директор. — Но тогава вие сигурно сте били друг, Антонов. Затова не разчитайте сега много на Академичния съвет. Успели сте вече да настроите целия институт срещу себе си и не съм аз този, който ще ви свали. Ето защо сериозно помислете по предложението ми да се включите в някоя от работните групи. Желев не ви искаше, но аз успях да го склоня. Ако вие пожелаете, разбира се.

Заместник-директорът се изправи, отвори уста да каже нещо, но визофонът на бюрото го изпревари, съобщавайки с мелодичния гласец на секретарката:

— Другарю директор, чакат д-р Зенгинов и един другар от кинематографията.

— Зенгинов? — не повярва Витан. — Владимир? Ей сега!

— Добре, ще помисля — каза Антонов и се отправи към вратата, която автоматически разтвори грамадните си дъбови крила. — Но и вие помислете, Велев! Не говори добре за един нов ръководител, когато почва работата си с уволнения.

— Та аз не ви уволнявам, Антонов! Погрешно ме разбрахте. Само изразих мнението си. Ако вие желаете да останете на тоя пост, аз нямам нищо против. Тогава въпросът ще се сведе само до едно малко разграничаване и уточняване на прерогативите и до това вие да коригирате ония свои методи в работата си, които особено много дразнят хората. Не мислете, че не ценя деловите ви качества и ревността ви към ред и дисциплина. Тогава, естествено, ще имаме съвсем друг разговор, а за него аз съм готов и може още утре да го проведем. Защото аз сериозно мисля някои от по-простите функции на управлението и отчитането да ги предоставим на логическата машина. Това ще освободи част от времето ви, което ще използувате за научна работа. А вие сте психолог и философ, Антонов, и сигурно ще ви бъде интересно да наблюдавате доколко кибернетичната машина може да осъществява управленчески функции и в един научен институт. Ето ви дори една тема за работа! Съгласни ли сте?

И той нетърпеливо му подаде ръка, защото в приемната бе се изправил Владимир Зенгинов. Заместник-директорът пое ръката, сякаш му подаваха нож с острието напред, и бързо се отдръпна.

— А вие още не сте ни дали обяснения за случая с кучето — каза той към Зенгинов.

Новият директор радостно се засмя:

— Антонов, вие сте чудесен! И непоправим!

Но радостта му идеше от друго и Владимир Зенгинов забеляза това; устреми се към него, засиял от същото чувство. Двамата се прегърнаха като приятели, които само разстоянието е разделяло за известно време и нищо друго.

— Търсих те няколко пъти да те поздравя — каза неврохирургът, — но сега стана вече трудно да се добере човек до тебе.

— Влез! — покани го Витан. — Аз, ей сега! — И се обърна към другия посетител, който смирено бе се изправил от стола си. — С какво мога да ви бъда полезен?

От раменете на възпълния, любезно усмихнат мъж висяха две камери, акумулатор, светломери и какви ли не още оптически апарати, които недвусмислено издаваха не само професията, но и намеренията му.

— Възложено ми е да направя някои снимки във връзка с избирането ви за главен директор… — започна делово той. — Но ще почакаме, докато се освободите.

— Аз не зная кой и за какво ви е възложил това, другарю — рече навъсено Велев. — И не ме интересува, защото традициите в нашия институт не го позволяват. А аз държа за тях. Съжалявам, че са ви изгубили времето.

— Другарю директор, нямате право да ми отказвате — настоя операторът с журналистическа безцеремонност. — Фотоотделът при държавния исторически архив също се нуждае от тези снимки. Ето, имам съответните документи! Ако не желаете да се дава публичност на събитието, позволете да направя снимките поне за архива. Това е въпрос от значение за националната ни култура.

И той сръчно смъкна едната камера от рамото си, насочи я към гърдите на Велев.

— Не! — отряза директорът, вдигайки ръка пред обектива на камерата. — Махнете това, чувате ли! — И се обърна към секретарката си: — Вие, Пеева, също знаете нарежданията на академик Миладов. Защо не сте обяснили на другаря? Спрете, чувате ли! — извика той, защото камерата продължаваше да ручи като забързана шевна машина, после потрепера, сякаш всичко у него се съпротивляваше на упорството на камерата, рязко се обърна и влезе в кабинета си, мърморейки: — Ама че нахалник!

Но операторът продължи да го снима и в гърба, докато автоматичната врата събра крилата си пред обектива като кинематографски абшнит.

Витан ядосано натисна копчето на физофона, поиска пропуска, а когато на екранчето се появи сбръчканото лице на стария портиер, извика гневно:

— Чичо Коста, защо си пуснал тоя от кинематографията?

— Ами… ами… — заекна старецът. — Той си влезе съвсем редовно човекът, другарю директор!

— Нали знаеш, че академикът беше издал забрана да не пускате никакви журналисти?

— А бе знам, другарю директор, ама той много настояваше. И аз запитах другаря Антонов. Той разреши. Пускай ги вече, каза ми, журналистите, нали и те трябва да си вадят хляба. — Старецът изведнъж тайнствено сниши гласа си. — Пък аз, другарю директор, за всеки случай попитах и брат ви. И той рече да го пусна. А човекът си влезе иначе съвсем редовно. Ето и пашапорта си остави — и портиерът разлисти един паспорт. — Как му викаха? Едно смешно име беше. А, Жабарски! Та…

— Слушай, чичо Коста! — викна новият директор. — Заповедта на академика не е отменена и няма право да я отменява никой друг освен мене. Нито дори и брат ми! Пък аз не я отменям. Ясно ли е?

— Ясно, другарю директор — сконфузи се старецът. — Нема вече. Прощавайте, че така…

Зенгинов се засмя:

— Добил си вече вид на директор.

— Ще добия и по-страшен вид — отвърна нервно Витан. — Стигнахме вече със стимулатора до решителната фаза, а трябва да се занимавам с куп глупости. Ще го вземат дяволите тоя Антонов с неговото тщеславие! Наистина ще назнача машината на неговото място, тя поне не страда от амбиции!

— Пък редно е да те снимат поне за архива! Все пак нов директор на такъв важен институт.

— Не се заяждай сега и ти! Радвам се, че… че се реши да дойдеш. Но защо не ме предупреди?

— Търсих те, все напразно. И си рекох, няма друг изход. Ще клекна пред вратата му. Можех ли да не те поздравя? Та това все едно, че е мой успех! Пък утре сутрин заминавам за Базел. На конгреса по експериментална неврохирургия.

— В делегацията ли си?

— Да. Представи си, изпращат само двама ни с професор Добрев. Голяма чест ми оказаха. Право да си кажа, изненадан съм и още не мога да го повярвам. Преди време се скарах по най-глупашкия начин с нашия партиен секретар. Обидих го, ей така… заради тебе! А се оказа, че той именно ме е предложил.

— Кайтазов ли? Да, той е човек на място. Още като студент си беше такъв. Не познавам по-принципен и по-безкористен човек.

— А бе, принципен, принципен, ама чак такава принципност става подозрителна — възрази хирургът. — А най-конфузното е, че наистина ми се искаше да му се извиня, но пропуснах времето и сега става вече съвсем неудобно. Ще излезе, че от благодарност.

— А ти все пак намери начин! Защо мислиш, че той ще приеме това така? Нима аз трябва сега да смятам, че си дошъл не с искрени чувства, а защото съм станал големец?

Зенгинов го погледна фрапирано и се засмя с изкуствен глас:

— Дявол да го вземе, това наистина би могло да изглежда и така! Даже не помислих…

— Ако изглеждаше така, щях веднага да те изгоня — заяви сериозно, но с много топлота Велев. — Какво да те почерпя? Тука има едно вълшебно барче. Нашите бионици са напълнили кабинета с разни автомати.

И натисна едно копче от таблото върху бюрото си. Барчето моментално се откъсна от мястото си край библиотеката и се устреми с гумените си колела към креслото на Владимир, отваряйки в движение сезамовата си вратичка пред своите съкровища. Новият директор посрещна с усмивка изненадата на приятеля си, който, за да не се покаже смешен, с прекалена деловитост се зае да си приготви някакъв коктейл. После Зенгинов рече, бъркайки с една дълга лъжичка питието в чашата си:

— Все пак да ти задам най-после и дежурния за такива срещи въпрос! Как се чувствуваш като директор? Не ти е май весело?

— Никак не ми е весело! — потвърди Велев. — И уморен се чувствувам, но нямам право да бъда уморен. Пък в момента като че ли се и разболявам. Какво ми стана и аз не знам. Посред лято, а някакви тръпки почнаха да ме лазят.

И той поразкърши плещи да ги прогони.

— Изпий един коняк, помага! — предложи неврохирургът и веднага грабна шишето.

— Знаеш, че не съм по силните напитки, но, хайде! За срещата!

— И за бъдещите успехи на института „Миладов“ начело с неговия твърд и безкомпромисен нов директор! — вдигна чашата си за весел тост Владимир.

Директорът се намръщи и не можа да се разбере дали на тоста или на неприятно парливата течност, която едва успя да преглътне.

— А сега, като директор, ще ми разрешиш ли да продължа да експериментирам при вас? — попита закачливо неврохирургът.

— С кучета, да! — усмихна се многозначително Велев.

— Кучета-кучета! Няма да се караме в такъв исторически миг, я! — рече с шеговито примирение Зенгинов.

— Владо, аз например също мисля, че до един месец, след като определим дозировката на нашия стимулатор, трябва да пристъпим към опити с хора. Бай Кольо знаеше това и все пак ми забрани да го правя. Каза ми на смъртния си одър: работи още една година поне, дори да си сигурен, че всичко вече е направено; не забравяй, че човек ще имаш пред себе си, не морско свинче! Сега аз съм директорът и никой не може да ме спре, ако сам реша. А чувствувам, че старецът е прав!

— Както виждаш, аз също не бързам.

— А кога ще публикуваш откритието си?

— И с това не бързам.

Двамата усетиха, че конфликтът още не е изчезнал, че всеки миг можеше отново да избухне. Замълчаха и като че ли нямаше какво повече да си кажат. После Владимир изведнъж намери едно продължение:

— Яна ми каза, че сте се сгодили. Отдавна трябваше да свършите тая работа!

— Глупачка! — избухна невъздържано Витан.

Неврохирургът се изправи, леко сконфузен:

— В тайна ли го държите? Не разбирам, тя дори ми каза да съм го съобщял на всички познати. Пък и аз така се зарадвах. Дори на професор Добрев казах, че ще ям в Швейцария само сандвичи, та да икономисам от командировката за сватбен подарък.

— Владо — прекъсна го приятелят му. — Не се сърди, но ми е трудно да ти обясня сега това… това… Струва ми се, че нищо няма да излезе от тоя наш годеж, а най-вече ми се струва, че ще е по-добре и за двама ни, ако нищо не излезе от него.

— Но ти нямаш право да я лъжеш! — наостри се Владимир — Тя така щастлива ми го съобщи!

— Не я лъжа. Тя знае всичко и само се прави на щастлива. И мен се опитва да убеди в това, и общественото мнение иска да привлече на помощ… Затова се ядосах! Прощавай, но наистина не мога…

— Е, то си е ваша работа! — вдигна рамене Владимир и за да прекрати настъпващата още по-голяма неловкост, побърза да се сбогува. — Трябва вече да вървя. Дори багажа си не съм стягал.

— Да, да… — промълви разсеяно-смутено Велев. — Ето виждаш ли, ако не бях директор, щях да дойда да те изпратя на гарата! А утре от рано влизам в цяла серия съвещания и заседания.

— Тогава… поздрави Яна!

— Защо? Тя сигурно ще дойде. Може ли да не те изпрати на такова пътуване? Хайде, желая ви успешно представяне!

Помъчиха се сбогуването им да изглежда сърдечно, но я нямаше непринудената радост от първото приветствие. Отново нещо бе се изпречило между двамата; те го почувствуваха и побързаха да се отърват от него, отървавайки се и един от друг.

А електронното око на вратата, което единствено ги наблюдаваше, безшумно я отвори и затвори, сякаш мълчаливо благославяше раздялата им.