Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Последни корекции
NomaD (2011 г.)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Любен Дилов. Многото имена на страха

Научнофантастичен роман

Медицина и физкултура, София, 1967

 

Редактор: Д. Миланов

Художник на корицата и вътрешните илюстрации: Ив. Кирков

Художествен редактор: Ем. Рашков

Технически редактор: М. Белова

Коректор: Ек. Петрова

Дадена за набор на 29. IX. 1966 г.

Подписана за печат на 18. XII. 1966 г.

Печатни коли: 17,50

Издателски коли: 14,53

Формат: 59×84/16. Тираж: 20 088. Издат. № 3286. Лит. група IV

Цена 1 лв.

Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

4

Червената крива на температурата само условно можеше да се нарече крива. Тя се движеше почти водоравно през целия лист в полосата между 40 и 41 градуса. Синята, проточила се като веничка линия на пулса под нея показваше неизменно сто и двадесет. Професорът пусна болничния картон от ръцете си и той с плясък се удари в железните тръби на кревата, увисна като обесен на шнуровете си. Асистентите, които бяха надничали в него през рамото на своя професор, дръпнаха глави.

— Даа — проточи професорът и се ухили с прекалена бодрост.

Как е днес самочувствието, колега?

— Моето е добро — отвърна Витан Велев — но вашето струва ми се, никакво го няма.

Професорът се засмя:

— О, напротив! Но през пламъците на такава температура нещата сигурно изглеждат другояче.

Той се наведе над пациента си. Попипа пулса на ръката, чиято китка бе станала синкавобяла и тънка като на дете, дръпна клепачите му и се взря през очилата си в порцелановия блясък на очните ябълки. Отметна завивката, смъкна панталоните на пижамата му, натисна с пръсти подутия като камък далак, плъзна ги на другата страна, към черния дроб. После извади от джоба си една стара инжекционна игла и бодна с нея няколко пъти сбръчканата, станала тебеширено суха и бяла кожа на гърдите. Велев не трепна от убождането, защото не го усети, макар да беше вперил напрегнато поглед в острието на иглата.

— Ето, че всичко вече е по-добре! — изправи се професорът. — Днес пак ще ви преливаме кръв. А утре ще направим присадка на костен мозък по японския метод. И ще ударим един ритник на тая болест.

След тия думи, които продължаваха да звучат изкуствено безгрижни, той се отдалечи към прозореца и се загледа през него, сякаш търсеше някого на двора. Лекарите и асистентите се вторачиха очаквателно в широкия му гръб. Той се обърна и повика с ръка завеждащия отделението. Тихо продиктува:

— Камполон, хормони, неомицетин…

— Да сменим антибиотика! — предложи също така шепнешком лекарят. — Едва ли вече му действува.

— Добре — съгласи се професорът. — Макар, да е все едно. Удвоете дозата на антивитамините, а намалете фолиевата киселина.

— Ще увеличим и интоксикацията — възрази предпазливо лекарят.

— Какво да се прави? Виждате сами. Опитайте и ми съобщавайте всеки два часа за кръвната картина. Е, колега! — подвикна той към леглото. — Довиждане и горе главата! Няма нищо страшно. Следобед пак ще намина да ви видя.

И тръгна така бързо към вратата, че излизането му приличаше на бягство.

— Искам да поговоря нещо с вас — спря го Витан. — Може ли? Насаме!

— Може, разбира се! — разпери ръце професорът и се засмя така, сякаш искаше да каже: Е, момко, виждам, че прекалено много се тревожиш заради тая дреболия и напразно ми нямаш доверие, но хайде от мен да мине!

Асистентите и лекарите се изнизаха през вратата със смутено-огорчения вид на всички хора, когато им се отказва да присъствуват на някакъв разговор, дори той и да не ги засяга. Загорова отправи тревожния въпрос на погледа си към Витан, но той й кимна недвусмислено и тя също излезе.

Професорът седна на кревата, скръсти ръце, попита с превзето безгрижие:

— Е, къде ви стяга челикът?

— Вижте — започна Велев и направи опит да се повдигне на възглавницата. — Аз не съм само пациент, аз съм преди всичко учен…

— Сега сте само пациент — намръщи се професорът в някаква догадка.

— Не! — почти извика Витан и опитът му да изпълзи по-високо на възглавницата този път успя. — Ученият докрай си остава учен. До края, разбирате ли? А вие знаете какъв ще бъде краят. И аз също знам. Следователно играта на криеница е ненужна. Картината ми е съвсем ясна.

— Завиждам ви — прекъсна го професорът. — На нас не ни е толкова ясна.

Но тази ирония очевидно беше само отбранително средство.

— Знам, че не ви е ясна — парира почти злобно Велев. — Затова искам и аз да участвувам в играта. В края на краищата за моя живот се касае, не за вашия. Нали така?

— Е, е, е! — позасмя се неловко професорът. — Още не сте ми казали какво искате и вече ми се карате.

— Първо, искам да ми се дават всички резултати от изследванията, които получавате вие…

— Първо, нямам това право.

— Нямате го по отношение на обикновените пациенти. Разберете, аз нямам никакво намерение да се отчайвам от техния вид, а да се боря за живота си. И ако не друго, защото краят е ясен, известно ми е безсилието на комплексното лекуване, което прилагате, пък и японската присадка. — Той се забърка в дългата си фраза, притвори очи, пое дълбоко и треперливо въздух, продължи по-спокойно, но все така задъхано от силната температура: — Надявам се поне да помогна за изясняване картината на болестта. Това нямате право да отказвате на един… на един умираещ.

И той се усмихна безпомощно, по детски, с безкръвните си устни. Професорът го изгледа мълчаливо, сложи длан върху ръката му, която лежеше безсилна върху одеялото.

— Добре, колега. Прав сте. Сигурно сте прав. И аз на ваше място не бих желал да лежа като обикновен пациент, да се надявам на другите, но… Ще бъда откровен. Опасявам се, че ще почнете и да ни предписвате как да ви лекуваме, а струва ми се, че с тая температура… е, нали разбирате? Не бихте могли твърде спокойно и обективно да преценявате нещата. Ще възникнат спорове, недоразумения, някои неща все пак ще се отразят на нервите ви…

— Не съм предявил още второто си искане — каза д-р Велев и очевидно не беше слушал възраженията на лекуващия го професор. Искам от утре да прекратите за два дена всякакво лечение.

— Вие сте луд! — рипна професорът от кревата. — При това акутно протичане на болестта? Ето, аз си знаех…

— Изслушайте ме! — помоли Витан и явно му се искаше да изкрещи, но нямаше, сили за това. — Искам да приложа едно свое средство. Ако за два дена не даде желани резултати, може да продължите. Ще отложите и присадката за два дена. Все едно, вие знаете, тя не успя да спаси Миладов…

Професорът го гледаше сега с интерес, но по лицето му се виждаше как в нето се бунтуват всички закони и правила на лекарската етика и практика.

— Изключено! — заяви той, след като Велев свърши. — Щом картината, както казахте, ви е ясна, трябва да ви е също така ясно, че два такива дни без преливане на еритроцити, без антивитамини и така нататък ще бъдат абсолютно фатални.

— Ясно ми е — потвърди тихо Витан.

— Тогава? Кой ще поеме такава отговорност?

— Аз. Защото на вас също така ви е ясно, че до една седмица, все едно, вие ще подпишете смъртния ми акт. Ден по-рано или по-късно за мен няма значение. За вас значението пък се свежда единствено до спазването на установения в практиката срок; на изхода от акутната левкемия. Но понеже това не е чиста левкемия, нито чиста лъчева болест, а има нови, неизвестни на науката моменти, които напълно ще ви оправдаят.

— Слушайте! — разгневи се не на шега професорът. — Такъв тон дори на един… на един… — сепна се той и не изрече думата — не е позволен.

— Простете! — каза Велев. — Не исках да ви обиждам. Просто трябва съвсем открито да ви говоря, за да се споразумеем. Както казах, в случая ползата ще бъде единствено за науката. За нея ставаше дума и за това, че никой, нито вие, нито аз, ще понесем някаква вреда от моя опит. Апелирам към вас не като към лекуващ лекар, а като към учен.

— Какво е това средство? — все пак не издържа под напора на любопитството професорът.

— На третия ден, независимо от резултата, ще имате състава му.

— Изпробвано, ли е?

— Да — отвърна твърдо Витан, после се усмихна, защото не умееше да лъже. — На зайци и морски свинчета.

— Не, вие действително сте луд. С тая температура не мога да ви призная за трезвомислещ. Сигурно нямате дори дозировката за човека?

— Изчислил съм я. На килограм тегло.

Биохимикът въздъхна, притвори очи, зашава с ръце по одеялото, за да отвлече вниманието на професора, който бе забравил да попита дори какви са били резултатите при животните и при каква болести е изпробван препаратът. А едновременно с това мислеше, че такова примитивно изчисление на дозировката при още непрочистен докрай препарат не може да не даде само лоши резултати. Но опитът трябваше да бъде направен, на всяка цена, за да се изясни действието на комбинацията от стимулатори и на биологичния катализатор за забавяне на окисляването, какъвто неочаквано се оказа хелиомицинът, върху кръвотворния апарат на човека. И ако той, Велев, още нямаше право да го изпробва върху други хора, то имаше законното право да го изпробва върху себе си. За да остави поне за тия, които ще продължат неговия и на академик Миладов труд, един жалон в по-нататъшния път.

Професорът загрижено поклати глава…

— Значи… искате да ставате зайче? — В очите му можеше да се прочете и възхищение, и уплаха. — Но щом ще говорим откровено, кажете ми как аз ще оправдая пред колегите и асистентите си това прекъсване на лечението? Вие държите да се запази в тайна, нали?

Витан отговори веднага, защото бе премислил всичко:

— Като временно ги отстраните и лично участвувате в опита ми.

— Как да участвувам? — настръхна професорът и в него окончателно бе надделял страхът.

— Нали все някой трябва да ми направи инжекциите? А те не са по силите на една сестра. Трябва в гръбначния мозък, направо в далака, а в кръвта ще трябва да се вкара с апарата за бавно впръскване.

— Не мога да участвувам в нещо, което би могло да се превърне в престъпление — отвърна рязко професорът.

По челото на болния избиха капки от върховното усилие да преодолява пожара, който гореше в кръвта му.

— Не мога да поема и отговорността друг да ви ги прави в тая клиника.

— Ще ви освободя от всякаква отговорност. Моля ви — вече шепнеше Велев. — Не отказвайте това, което всички дължим на човешкия прогрес, мъничкото смелост! Ще намерим начин да ви освободя…

Професорът беше трепнал, уязвен при думичката „смелост“, но се сдържа и дълго съобразяваше нещо. После рече по-меко:

— Не зная на какво се надявате, колега. Чувал съм да казват, че във вашия институт се вършели чудеса, но аз не съм толкова млад, за да вярвам в чудесата. Помислете още веднъж, хубаво помислете! Големият пост, който заемате, и научната ви специалност ви дават правото на такъв опит със себе си, но аз бих го разрешил при условие, че ми подпишете декларация, в която се отказвате от нашето лечение. Разбира се, приподписана от двама свидетели, че е направена в ясно състояние на разума.

— Нещо като завещанията? — усмихна се презрително Велев.

— Именно. Със същата официалност. Не се сърдете, но друг начин няма. А в опита ви няма да участвувам. Потърсете си друг.

— Ще имате декларацията — рече тъжно болният. — Благодаря ви. Бъдете така добър и ми пратете Загорова.

— Искате съвсем да уморите годеницата си — възмути се професорът. — Заприличала е на сянка. Никому другиму ли не се доверявате?

— Аз се доверявам на много хора, колега. Ето че и на вас се доверих, но не всеки се решава, както виждате, да ми помогне. Доктор Арнаудов може да бъде другият свидетел, нали? А Загорова е също така преди всичко учен и мой сътрудник, а после… една нещастна годеница.

Професорът го изгледа продължително, след това нервно побутна очилата си и с дълги крачки напусна стаята.