Любен Дилов
Многото имена на страха (14)

14

Яна се усмихна малко тъжно и малко изплашено. Каза си: „Като мъж, който те обича, аз имам право…“ и тези думи не й прозвучаха така страшно както в предните дни. А през тия дни тя се чувствуваше не толкова болна, колкото самотна. Лежеше в мрака на една изгаряща я самота, сякаш се намираше сред пясъците и под слънцето на безкрайна огнена пустиня. Нямаше нищо наоколо и Яна се топеше и изпепеляваше в усещането, че никой не чува гласа й, никой не го разбира. До момента, когато горчиво си призна: кой ще го разбере, когато тя самата не го разбира? И се зае да внесе яснота в чувствата си.

Започна, както й се стори, с най-важното, с въпроса: трябваше ли да се лиши от Витан, след като бе изгубила Владимир. Защото изведнъж съзна, че в продължение на много, много години той нито за час не бе липсвал от живота й. От оня миг, в който бе прекрачил за пръв път прага на техния дом. За да остане в него като че ли завинаги. Защото тоя дом бе се лишил по един трагичен начин от подкрепата и водачеството на мъжа. Яна беше в девети клас, когато баща й, замесен в някаква политическа афера, оклеветен, не бе издържал и беше се самоубил. Две години по-късно се доказа неговата невинност и тези години щяха да бъдат съвсем непоносими, ако не беше Витан Велев. Майка й се видя принудена да даде под наем едната стая и този необикновен наемател, който следваше второто си висше образование, работейки едновременно в някаква научна лаборатория, се превърна в морална и материална опора на съкрушените майка и дъщеря, нещо като глава на семейството. Под негово ръководство Яна преодоля своята обезвереност в правдата на живота, завърши гимназия и се насочи към професията си. Той продължи да й помага и в университета. Държеше се с нея по бащински строго и Яна едва сега разбра, че това е било прикритие за неговите истински чувства, стремеж да я отблъсне от себе си. Воден от някакви странни, възвишени до противоестественост схващания за почтеността, той бе се боял от една взаимност, за да не изглежда това като използуване на затрудненото им положение, като търсене на отплата за онова, което той беше им давал през тия години.

А какво бе й давал? И подкрепа, и доверие, и всеотдайна загриженост за съдбата й, и вярност, стигаща до аскетизъм, защото през всичките тия години той не бе имал връзка с никакво друго момиче, и… нежност. Да, нежност, макар да ти е изглеждала само приятелска или бащинска! Давал ти е всичко, което дава любящият съпруг в едно щастливо семейство. А ти не му ли се отплащаше, макар и несъзнателно, със същото? Не само в началото, когато беше по детски влюбена в него, а и после. Защо? Само защото така си разбирала приятелството или защото той те е покорил още от първия миг именно с властната мъжественост на истинския, на необходимия съпруг? Какво друго искаш? Щастие и любов, които те карат да се задъхваш, както се казва в шлагерите? Та те са толкова преходни, колкото и самите шлагери. И означават забравата на всичко друго заради една изгаряща себичност. А нима ти не се задъхваше, когато някога влизаше в стаята му с учебника по биология в ръка, за да го питаш нещо, което уж не ти е било ясно? Значи, вече си го преживяла, значи, през всичките тия по-сетнешни години ти всъщност си била негова съпруга!

А Владимир — питаш се, — а глупавият ти флирт с Белмонт? То е съвсем друго, друго е! Когато на едно не толкова младо момиче дълго време не му се отговори с взаимност, то сигурно може да се влюби и в мъже, далеч не така подходящи като тия двама светски красавци. Неслучайно обаче ги прогони от сърцето ти само една-единствена фраза: „Като мъж, който те обича, аз имам право“.

Като: „Сезам, отвори се!“

Но на края… А имаше ли всъщност край? Яна беше изтръпнала зиморничаво от хладната разсъдъчност на мислите си — нито веднъж сред тях не бе се появил Витан по оня начин, по който беше й се явявал Владимир — и беше съзнала, че задаващото се решение не ще запълни оня зейнал в гърдите й кратер, който изригваше лавата на чувството за болезнена самота.

А сега, на четвъртата сутрин, когато от нервната треска не бе останала и следа и само грогът дращеше още в стомаха й с нечистите си моряшки нокти, мислите й бяха станали съвсем спокойни. И… като че ли мъничко по-топли. Бяха някакви прости женски мисли, каквито никога не бяха се явявали в главата й. Тя мислеше, че човек няма право да мисли толкова за себе си, че Витан има нужда от нея, че той е голям учен, много голям учен, на когото тя е длъжна да създаде необходимите условия за работа; че ще работят заедно и както и досега ще се радват заедно на успехите си; че Витан е не само учен, но и човек, който има право на своето продължение във времето и че те двамата ще имат дете, което… Но на това място Яна изведнъж забравяше всичко. Виждаше само някакви терлички и някакви пухкави розови крачета, които се размахваха пред погледа й, и унесено се усмихваше на видението си.

Към обяд Елза се обади по телефона:

— Ще дойде след работа. В шест часа.

— Моля те, Елза, ела и ти! — пошепна момичето прибледняло, но слушалката изтрещя:

— Доколкото ми е известно, само при сключването на брак са необходими свидетели.

На немски, защото очевидно фразата бе й се видяла твърде сложна.

Яна извика майка си. Присрещна я до вратата, поведе я до стола, постави я да седне, като вършеше това с тиха тържественост. След това се изправи пред недоумяващата женица и запита:

— Мамо, да се омъжа ли за Витан?

Ръцете на жената буйно затрепераха, съсухреното й лице засия с всичките си бръчки, а едновременно с това от очите й бликнаха сълзи.

— Янче, мама! — разтрепера се гласът й. — Та нали знаеш! Той ми е повече от син. И аз винаги съм си мислила защо вие така…

— Да, мамо — каза Яна. — Аз също винаги съм си мислила защо ние… така… Ето сега вече всичко ще бъде наред. Радвам се, че си доволна.

Но по нищо не личеше да се радва наистина. Добави сухо:

— А сега излез. Трябва да разтребя, че той ще дойде.

— Ами аз… какво да правя? Ти си болна.

— Не съм болна. Ти си почивай, знаеш, че трябва да се пазиш. И не мисли толкова за това. Сега вече наистина всичко ще бъде наред. — Помисли нещо, после добави с печална усмивка: — Трябва да си здрава, та догодина да можеш да гледаш внуче.

И с някакво настървение, почти отчаяно, се хвърли да оправя леглото на Елза, която все не успяваше да свърши това, откакто бе започнала да играе тенис с майора.

Точно в шест часа доктор Велев влезе в стаята й, забързан, със смутено сериозно лице, както лекар идва при тежко болен от неустановена болест пациент. Бе оставил шлифера си в коридора, бе целунал ръка на някогашната си хазяйка, беше се навел втори път, за да може тя да го целуне по челото — нещо, което старата жена винаги правеше при неговите, станали вече все по-редки посещения.

Неспокойният поглед, с който го посрещна Яна, го спря насред стаята. Той приглади с пръсти косите си, после решително прекрачи двата метра. Яна лежеше, облечена в най-хубавата си пролетна рокля, завила се до кръста с едно пъстро памучно одеяло, и почти изтърва книгата, която държеше, преструвайки се, че е чела. Каза тихо:

— Здравей, Вис!

Той не отвърна на поздрава й, защото я бе хванал вече за китката. Пулсът силно и прекъсващо зачука в пръстите му, сякаш телеграфираше нещо тревожно.

— Какво е това? Имаш навярно температура…

И той протегна ръка към челото й, но Яна я улови във въздуха.

— Нямам температура. Вече съм здрава, но съм още изтощена. Ела седни до мен.

Велев неволно се огледа. Майката на Яна не беше влязла подире му, а безшумно бе затворила вратата, не преди да отправи една щастлива усмивка към дъщеря си. И той седна предпазливо на ръба на дивана. Мълчаха дълго, после момичето каза:

— Трябваше да дойдеш да ме видиш. Тежко ми беше сама. А Елза едва не ме погуби с някакъв моряшки грог. Впрочем знаеш ли, че тя сега е влюбена пък в брат ти?

— Не знаех — отвърна той и не се разбра за кое точно се отнасяха думите му.

Очите им отбягваха да се срещнат. Яна погледна ръката му, която продължаваше да лежи плахо върху одеялото, и неочаквано я погали леко, боязливо, сякаш докосваше нажежен предмет. Беше кокалеста, бледа ръка, изглеждаше сега трогателно безпомощна. Той рязко я дръпна и се изправи.

— Вис!

— Не ме измъчвай, моля те! — каза той сдържано и строго. На бузите й бяха лумнали алени пламъци.

— Ела! — изрече тя с треперлива настойчивост. — Чуваш ли, ела! Седни пак при мен! Нали ме обичаш? Ела!

— Яна, какво искаш? — извика той съвсем объркан.

Тя се вдигна поривисто и успя да докопа двете му ръце, да го дръпне така силно, че едва не го събори върху себе си.

— Искам да целунеш своята годеница. Това искам, глупчо!

— Яна!

Той се отпусна, а лицето му падна до нейното върху възглавницата. Беше коленичил на пода, заровил нос в разпилените й коси, и лежеше като бездиханен, смазан навярно от неочакваността на онова, за което бе се пазил толкова години дори да мечтае. А тя замилва главата му бързо, задъхано, като в ритъма на движението изричаше на ум: „Моето момче! Моето добро и хубаво момче! Моето чудесно, глупаво момче!“ И й се виждаше същинско чудо това, което бе станало — само до преди час известният медик, биолог, биохимик и биофизик, два пъти докторът на науките Витан Велев беше за нея бащата, по-големият брат, строгият учител, който стоеше недостижимо по-високо от нея, а сега и в гърдите й той бе се превърнал в едно малко момче, което тя трябваше да утеши, да приласкае. И тя се засмя в себе си на това свое откритие, нежно, гальовно, с превъзходството на вечната жена над мъжа.

Но той като че ли чу този смях. Стана, рече предрезгавяло:

— Яна, когато неволно ти разкрих чувствата си, аз не го направих, за да търся съжаление. Прости ми, че бях така невъздържан!

— Вис, какво съжаление? — извика момичето с болка и с малко досада. — Та аз също те обичам!

— Не! — изрече той остро. — Не е истина! И не се опитвай да заблуждаваш нито себе си, нито мен.

— Истина е. Обичам те. И винаги съм те обичала! Знам това. Съвсем сигурно го знам… — Сега вече тя се молеше, но той се усмихна тъжно:

— Не, Яна. Някога, когато живеех у вас, може би да. Но сега вече не. Избий това от главата си! Защо да бъдем и двамата нещастни? И двамата винаги ще чувствуваме жертвата, която е направена…

— И някога и… и… сега! — изхлипа момичето с нарастващо ожесточение. — Защо избяга някога? Кажи де, защо избяга! Щом си знаел, че те обичам.

— Защото ти беше още дете. И защото нямах право да използувам нито гимназистките ти увлечения, нито чувствата ви за признателност към мене…

— Дете съм била! Глупчо такъв, да ми разбиеш живота! — извика Яна троснато и приличаше на разсърдено дете, на което се отказва някакво лакомство. — Разбери, аз искам да се омъжа за теб. И съвсем не, понеже съм ти задължена с нещо. Плюя аз на това, което си направил за мене! Ясно ли ти е? — засмя се тя на края почувствувала цялата нелепост на думите си, на самата ситуация, но също така внезапно се прекъсна, осъзнала, че тия й думи бяха възможни само защото пред нея все още стои приятелят Витан Велев.

Той се обърна към прозореца, вероятно, за да не гледа към нея, и заговори тихо:

— Яна, нека да говорим като възрастни хора! Ако аз съм направил някога грешка, то отдавна съм я изкупил и все още ще я изкупувам. На тебе все пак тя по-малко е струвала. Защо тогава да правим втора грешка, която ще разбие и това хубаво, което е останало между нас? Нека да решим, че целият този разговор не се е състоял и да си бъде всичко както преди.

— Знаеш, че това е невъзможно! — промълви отпаднало момичето. — Повече е невъзможно. Или-или!

— Ще се постарая да стане възможно.

— За мен е невъзможно — заяви тя вече почти без глас, но твърдо. — Добре, да говорим като възрастни! Искаш да напусна института ли? Да пожертвувам всичките си чувства към теб? Кажи! Нима в един хубав брак няма всичко онова, което вече съществува между нас и което стотици хиляди двойки напразно се опитват да създадат? А другото… другото… то ще дойде. От само себе си. То е винаги по-лесно. И по-евтино.

— Не е по-лесно. Сама не си вярваш.

— Убедена съм! — викна сега момичето почти отчаяно. — А теб само те е страх да повярваш. И предпочиташ да ме унижаваш, чудовище такова!

— Яна — рече той умоляващо. — Да оставим времето да реши! Ние сме учени, всичко сме свикнали да проверяваме. Нека си определим един срок…

— Такъв срок се нарича годеж — заяви момичето, а лицето му бе станало порцеланово бяло.

— Добре… добре… както щеш го наричай… аз…

И млъкна. Тя също мълчеше и също не гледаше към него. После каза с горчива насмешка:

— Не ти ли се струва, че дори и за формалното обявяване на годеж е необходима поне една целувка?

Той вдигна към нея изплашените си очи, направи една полукрачка, после внезапно се обърна и напусна стаята. Яна рипна от мястото си, сякаш щеше да хукне подире му, но се спря, прошепна обезсилено:

— Вис, защо така? Вис! — И заплака.

Ала това беше сега един съвсем друг плач.