Любен Дилов
Многото имена на страха (19)

19

Пред входа на централния институтски корпус имаше гъсти рододендронови храсти, чиито дебели листа образуваха една плътна барикада, непрозирна дори денем. А сега беше почти среднощ и тя се вдигаше черна и тайнствена, сякаш криеше зад себе си нещо застрашаващо нощното спокойствие, легнало над огромната територия на института. Само предните листа лъщяха като намазани с машинно масло от лъчите на надвходното осветление и не позволяваха да се забележи блясъкът на две внимателни очи.

Те гледаха ту към входа на главния корпус, в който се помещаваше институтското управление, ту към един самотно греещ на третия етаж прозорец, ту към волгата, която стоеше малко встрани от входа на дългата празна алея, където денем обикновено паркираха колите на институтските работници.

— Е — каза си притежателят на очите, — наистина е време да приключим работния си ден! В края на краищата има кодекс на труда, който не разрешава нощния труд в такива учреждения! Впрочем нощният труд се заплаща у нас само в двоен размер. Предполагам, че за такава нищожна сума едва ли ще крадеш така усърдно от съня си. Много съм любопитен колко ти плащат…

Той се размърда полека, защото краката му бяха поизтръпнали от неудобното седене. Успя да ги протегне, като се подпираше с длани на земята. Тя беше топла и влажнееше.

„Да, и разузнавачите вече са изпортени от цивилизацията! — въздъхна той в себе си. — Два часа не могат да седят спокойно на земята. Пък и тия дълги крака, които наникъде не се прегъват! Ааа, май че иде краят на мъките ми!“

Прозорецът на третия етаж се отвори и нечия глава се надвеси през него, дълго се любува на изгледа, който навярно се откриваше отгоре.

„Е, няма смисъл! — каза си все така беззвучно човекът в храстите. — Нищо няма да видиш! От светло на тъмно не се гледа, това и децата го знаят. По-добре попитай на пропуска кой още се намира в института! И тогава спокойно можеш да си продължиш работата. Ако, разбира се, вече не си попитал.“

Главата се скри зад прозоречната рамка, а след минутка изгасна и самият прозорец.

„Да, питал си вече. Остава да видим дали и алгоритъмът ще излезе верен. Трябва да излезе, защото иначе ще ме накараш да се пенсионирам преди моя полковник!“

На входа се появи внушителната фигура на заместник-директора и с няколко бързи крачки напусна осветената част на алеята.

„Спокойно! — продължи своя мислен разговор с него човекът в храстите. — Нали ти казаха, че ме няма? После, когато човек много бърза, допуща грешки. Огледай се още веднъж! Така! Още може! Сега провери дали колата е в ред! Ти си я проверявал, разбира се, но още веднъж трябва. Двойната проверка винаги е за препоръчване, когато се каним да пътуваме надалече. А чантата ти ми се видя подозрително натъпкана. Само не мисли, че съм любопитен какво има в нея. Досещам се. Виж, любопитен съм дали се поддаваш на внушения. И с удоволствие бих опитал, но играта не разрешава. Пък и ти съвсем не си толкова глупав, колкото те мислят колегите ти, и сигурно ще усетиш. Чудесно! Ето така трябва да пали всяка кола, ако искат хората да разчитат на нея. Но не потегляй, моля те, защото много ще огорчиш Ивановски! Това значи да опровергаеш неговия алгоритъм в най-важните му части. Ааа, знаех си, че си добро момче! И изпълнително. Слушай, ама тая чанта е друга, макар да изглежда съвсем същата! Не, не може да ме заблудиш! Времето от паленето и гасенето на мотора до излизането ти от колата не беше достатъчно, за да извадиш нещо от чантата, да го оставиш и да я затвориш. Става интересно, значи! Хайде върви сега, защото ще се спукам от любопитство! И не ме карай да заобикалям напразно!“

Антонов извършваше бързо и точно всичко онова, което наблюдаващият изговаряше предварително в мислите си, сякаш възприемаше по телепатичен път негови заповеди. Той се огледа още веднъж, заключи грижливо колата, проверявайки всичките й врати и багажника, пъхна ключа в джоба си и с дълги крачки се отправи по алеята към сградата на информационно-изчислителния център. Голямата адвокатска чанта почти не помръдваше в някак неестествено изпънатата му ръка.

Мъжът се изправи зад своята рододендронова барикада. Поразкърши се, постоя като в колебание, но мисълта му беше все така игриво-отривиста, шеговита, лаконична и проста, сякаш разказваше някому нещо, което вече е станало и се нуждае само от бегла обрисовка, а не от анализ и предположения. Тя нареждаше: „Трябва ти една минута, за да отнесеш зам.-директорското си достойнство по обикновения, неподозрителен начин до центъра. Три минути ще обхождаш помещенията, три минути ще разговаряш с Ивановски. Впрочем вие може и да се поскарате, както винаги, ако искаш и в такава съдбоносна нощ да останеш верен на характера си. Седем. Аз също ще мина разстоянието за една минута. Все пак дългите крака не са чак толкова лошо нещо. Сега да видим какво още има в колата ти!“

Той отброи минутата в съзнанието си, след това бързо излезе на алеята. Между пръстите му лъсна секретен ключ и се забоде в дръжката на вратата, която безшумно се отвори. Свикналият на тъмнината му поглед веднага забеляза чантата, която лежеше на предната седалка с оная физиономия на вещите, когато искат да изглеждат неподозрителни. Но човекът не посегна към нея, а само хитро й се усмихна и издърпа ръчката, която отваряше капака на мотора. Отиде при него, вдигна го, напъха глава и ръка под капака, където една мъничка лампичка бе грейнала с тревожната светлинка на всяка автомобилна авария. Пръстите му сръчно развинтиха и завинтиха нещо, после свалиха полека големия капак, но не успяха да го затворят така тихо, както бе им се искало навярно. Това като че ли накара мъжа да ускори действията си. Той отново заключи колата и хукна покрай сградата на института, направо между цветните лехи.

Когато стигна пред входа на информационно-изчислителния център, той беше леко запъхтян. Хвърли бегъл поглед на ръчния си часовник, използувайки светлината на близкия луминесцентен фенер, и вече по-спокойно си избра нова позиция за наблюдение.

Този път не се наложи да чака толкова дълго. Не бяха минали повече от три минути и заместник-директорът на института излезе на стълбището, поспря се за миг на горното стъпало, пое дълбоко въздух, шумно, треперливо като въздишка, врътна глава наляво и надясно и тръгна бавно по обратния път. Но явно едва се сдържаше да не затича.

Мъжът, който го следеше, изчака да отмине петдесетина метра и се шмугна във входа на центъра. Новоназначеният портиер пазач, който дремеше на един стол в преддверието, вдигна сепнато глава и викна:

— Ей, другарю, накъде така! — но позна влезлия и промърмори извинително: — А, вие ли сте?

Нощният посетител само махна с ръка за поздрав и го отмина. В програмната зала Ивановски и някакъв млад човек седяха до машината за кодиране. Гномът математик диктуваше:

— Нула, нула, едно, нула, нула, едно, нула, нула…

— Две нули не означават ли неприлично място? — запита влезлият.

— А, Стойко! — усмихна се разсеяно джуджето. — Какво по туй време?

— Тоя въпрос трябваше да зададеш на Антонов — отвърна Велев.

Двамата учудено го изгледаха.

— Той идва всяка вечер. Като не му давате въоръжена охрана за центъра, не може да спи спокойно. Само атентатори вижда около себе си.

— За разлика от вас, които изобщо не ги виждате — изрече с остра насмешливост майорът и се обърна към младия човек. — Вие дежурният информатор ли сте? Защо не сте на мястото си?

— Повиках го да ми помогне в едно изчисление — отвърна Ивановски вместо своя подчинен.

— И какво ви каза Антонов?

— Нищо. Нали знаеш, че почти не разговарям с него. Той само надникна при нас и… както всяка вечер — да сме си отваряли очите.

— Значи, само е надникнал? А вие защо не го послушахте — запита майорът с поглед в часовника си.

Недоумението на двамата се засили.

— Той нали дойде с чантата си?

— Май че с нея беше — отвърна дежурният информатор.

— А с нея ли излезе?

Младежът вдигна рамене и Стойко рече заядливо:

— Видяхте ли? Значи, не сте си отваряли очите. А той излезе без чанта.

Двамата неволно се огледаха.

— Да я потърсим, а! — предложи майорът и бързо се отправи към желязната врата, която пазеше помещението с паметната апаратура на информационните машини.

— Там е заключено — обади се Ивановски — Ключът е у мене. Антонов не е влизал вътре.

— Сигурен ли си? Все пак дай ми ключа — и той почти го изтръгна от ръката му. — Може да е влизал и през стаята на информатора, щом дежурният не си седи на мястото.

Момъкът се изчерви, смутолевейки:

— Там вратата също е заключена и е забранено да се влиза през нея.

Но майорът бе вече отключил и натисна копчето за осветлението. Ярка луминесцентна светлина заля задръстеното от огромната апаратура помещение.

— Ела, Ванче! Ела се порадвай на алгоритъма си!

Когато джуджето дотича с късите си крачета, Велев стоеше на една от страничните пътечки между апаратите и отваряше красивата кожена чанта на заместник-директора.

— Стоеше само на петдесет сантиметра от мястото, което беше изчислил.

— Как… во? Как така… ама… — заекваше джуджето, а устата му зееха, сякаш не му достигаше въздух.

— Най-банална пластична бомба — усмихна се презрително майорът, като с безкрайна предпазливост пъхна ръката си в чантата. — Но достатъчна, за да прати всичко това в някой склад за вторични суровини.

— Ти си луд! — изкрещя неочаквано Ивановски. — Махай я навън!

Младият програмист, който също бе влязъл, се намери с един скок зад желязната врата.

— Спокойно! — измърмори Стойко; той беше поставил чантата върху капака на един по-нисък апарат и бъркаше сега с две ръце в нея. Чертите на лицето му бяха станали каменно-твърди. — Щом е бил толкова умен, за да разбере къде да я постави, няма да е толкова глупав да я взривява, преди той самият да е достатъчно далече от института. Пък… може би и от България. Така… така… да, обикновен киселинен, взривател! И шнурчето си го бива. Най-малко за пет часа е разчетено. А за пет часа човек може да премине три от нашите граници, ако колата му е в ред. Нали, Ванче?

Той затвори чантата, вече не така предпазливо, изправи се и облекчено въздъхна. Очевидно въпреки привичната му весела нехайност тия няколко минути бяха му костували не по-малко вътрешно напрежение, отколкото на двамата кибернетици, които стояха един до друг, бледи и разтреперани и комичини.

— Ах, мерзавец! Ще го убия! — изрева внезапно джуджето с неимоверен за ръста му глас. — Какво стоиш бе, идиот! Ще избяга!

И припна навън с късите си крачета.

Майорът с чантата в ръка го застигна и забави крачките си, за да вървят редом.

— Няма да ни избяга, Ванче! Взел съм мерки. Стой си тука и си гледай работата. И вие, другарю! Останете на мястото си! Нали сте дежурен — рече той по-строго към младия кибернетик, който бе се изтръгнал най-после от вцепенението си и реши също да участвува в преследването на злосторника. — Нека не вдигаме шум! Това, което научихме сега, не бива да знае никой друг от института, ще ви държа отговорни за това, ясно ли е! Хайде, лека нощ!

— Стойко, аз… аз… дай ми пистолет, чуваш ли! — завика Ивановски. — Искам аз да го застрелям, лично! Ако си приятел…

— Как така ще го застреляш бе! — засмя се майорът. — Хайде, Ванче, не ми пречи да си гледам службата! Пък и нали не отива на един кибернетик математик да се пали толкова. Уж беше против емоциите!

И той затвори вратата пред носа на Ивановски, както би я затворил пред някое палаво дете, което на всяка цена иска да излезе на улицата подир баща си.

Затича по алеята леко и весело, сякаш участвуваше в някакъв младежки крос. А в същия ритъм подскачаха и мислите му: „Видя ли, Антонов, колко е лошо човек да си вади задграничен паспорт веднага щом разбере, че се готвят да го уволняват? Все едно, че си вадиш присъдата за затвора. Не, прави са колегите ти, че не си никакъв психолог! Неведоми са пътищата господни, както казват поповете, но с кибернетиката може да се предскаже всичко. Дори и пътеките на амбициозното бездарие. Не ми е ясно само на какво си се надявал? И как е възможно такъв хитрец като тебе да повярва на разни обещания! Та ония също си имат предостатъчно некадърници в науката! Или наистина си си помислил, че ще те направят веднага ректор на някой прочут университет за заслугите ти в шпионажа? Антонов, Антонов… жалка, нищожна личност! Както би рекъл Паниковски от «Златния телец». И сега ще има «бият Паниковски»“…

Стигнал до главния корпус на института, майор Велев застъпва на пръсти, като скри чантата зад себе си. И успя да изненада заместник-директора, който целият бе се заврял в мотора на своята Волга.

— Не ще ли?

Антонов рипна, сякаш убоден в изпънатите си задни части, които единствено се виждаха от тялото му, и удари глава във вдигнатия капак.

— Полека! — рече весело майорът. — Сега ще ви излезе цицина.

— А! Вие ли сте? — промълви силно изненадан заместник-директорът, но бързо се овладя и това като че ли се хареса на младия контраразузнавач, защото той любовно му се усмихна. — Нещо се е повредило в колата ми. Не ще да запали. Вие разбирате ли от коли, другарю Велев?

— Физиолозите твърдят, че палецът бил най-важният от всички пръсти. Моторът също си има един палец, без който не може да тръгне. Проверихте ли дали е на мястото си? Чувал съм да казват, че когато един шегобиец иска да погоди номер на някой автомобилист, открадва му палеца.

Велев игриво се приповдигаше ту на пети, ту на пръсти, като флиртуваща гимназистка, и люлееше зад гърба си голямата кожена чанта.

— Къде се намира тоя палец? — запита подозрително Антонов.

— Човек трябва да познава добре моторното дело, другарю Антонов. Особено, когато е решил да използува колата си за дълги пътешествия.

— Прав сте, дявол да го вземе! Нали знаете, че утре тръгвам за чужбина. Бях решил с колата да пътувам, а сега…

— Така ли? Не, не сте ми казвали.

— Възможно е. Но предполагам, че все пак знаете де! — изсмя се дрезгаво заместник-директорът. — Та, къде, казвате, се намира този палец?

— Засега… в джоба ми.

Антонов беше повече от изненадан:

— Ааа! Вие сте, значи, шегобиецът! И защо?

— Би трябвало да попитате как — рече в тона на своята добродушно-шеговита бъбривост Стойко. — Истинският шофьор най-напред това би попитал. А защо? Много просто! Видях колата ви, видях, че кабинетът ви не свети, а ми се искаше да ме откарате до града, защото изтървах последния автобус. Задигнах палеца за в случай, че се разминем, и тръгнах да ви търся. А в информационния център ми казаха, че току-що сте излезли оттам. И ми дадоха чантата ви, която сте забравили. Това вие, учените, сте страшно разсеян народ! Как може да си забравяте така чантата? Ами ако носите в нея важни документи? Имах по-добро мнение за вас, другарю Антонов! Уж все за бдителност говорим. Ето, заповядайте!

Заместник-директорът се дръпна в инстинктивен ужас от протегнатата към него чанта и майорът направи пресилено учудена физиономия.

— Какво ви стана?

— Нищо, нищо! Благодаря — стресна се от въпроса Антонов и след кратко колебание, едновременно, с което втренчено гледаше събеседника си, видимо съобразил нещо, пое внимателно чантата.

— Хайде сега да направим една разходка — предложи неочаквано майорът, като бързо го хвана под ръка, така че не му даде възможност да остави чантата в колата. — Имаме време! Вижте каква хубава нощ е. Ще си побъбрим за…

Но Антонов бурно се задърпа:

— Не мога. Оставете ме! Нали ви казах, че утре заминавам. Ако искате да ви откарам до града, сядайте бързо.

— Щом сте с колата, може да тръгнете, когато си пожелаете. Имате време да се наспите. Хайде, хайде!

— Не! — почти изкрещя Антонов и успя да отскубне ръката си. — Тръгвам веднага.

— А палецът? — засмя се Велев, бръквайки в джоба си.

— Ако не ми го дадете, ще извикам такси.

— Значи, все едно ще отложите пътуването, другарю Антонов. Докато намерите друг палец.

— Но вие… вие… Това вече не е шега, другарю Велев! — заекна заместник-директорът. — Много ви моля!

— Добре, край на шегите! — И майорът му подаде парченцето желязо, наречено „палец“, без което колата не можеше да тръгне.

— Но аз не знам къде се поставя! — почти изплака от нетърпение Антонов.

— Хайде от мен да мине! Ще го поставя — заяви с ухилено великодушие младият майор. Взе отново „палеца“, мина от другата страна на колата и се пъхна под капака на мотора. — Няма ли да дойдете да видите къде стои тоя палец?

Антонов без желание пристъпи към колата, която светеше с всичките си вътрешни и външни светлини. Явно не го интересуваха никакви моторни части. Той се въртеше и пристъпваше от крак на крак и нервничеше като малко дете, на което му се ходи някъде и скоро ще намокри гащичките си, ако майка му не го забележи навреме. А Велев нарочно се бавеше, отвинтваше и завинтваше разни гайки, разглеждаше отделните части на мотора, сякаш търсеше да открие и друга някаква повреда, и отвръщаше с добре изиграна досада на постоянните подканяния на заместник-директора да бърза:

— Ей, сега! Минутка!

— Много ви моля! Толкова ли трудно се поставя тоя палец?

— Преглеждам мотора. Може да има нещо друго не в ред. А ви предстои пътуване.

— А бе какво ще го гледате! Хайде по-бързо!

— Много сте нервен, другарю Антонов. В такова състояние не бива да карате. Сигурно ще направите катастрофа.

— Велев, престанете с тия глупави приказки! Казах ви, бързам!

— Шът! — изкомандува майорът и подаде ухо към мотора. — Какво цъка така? Нищо не работи в колата освен акумулатора, а пък нещо цъка. Откъм тоя край идва, при вас. Да нямате някакъв будилник в джоба си?

— Цъка ли? — запита почти шепнешком Антонов. — Какво може да цъка? Така ви се е сторило.

— Цъка, цъка. Аз имам много остър слух. Откъм вас се чува. То не е точно цъкане, а някакъв особен шум…

— Шум ли? Какъв шум? Нищо не чувам.

Антонов съвсем бе загубил гласа си, а Велев се изпъна все така напрегнато заслушан:

— Ето, усилва се! Сега ще го чуете. Да, става все по-силен…

Но Антонов не дочака да го чуе. С един замах запрати чантата в тъмното, чак зад рододендроновата барикада, и веднага след това отпусна ръцете си като прекършени.

— Полудяхте ли? — учуди се майорът. — Защо хвърлихте чантата?

Антонов не отговори. Главата му бе хлътнала в раменете и той целият трепереше като в нервна треска, като пред епилептичен припадък. Майорът заобиколи колата, запали едно силно джобно прожекторче, рече вразумително, както се говори на ненормален:

— Елате, Антонов. Ще я намерим. Аз ще ви светя. Защо треперите така? Да не ви е хванала болестта на Паркинсон? Хайде, елате!

— Не! — изкрещя ужасен заместник-директорът.

— Глупак!

Майорът изрече това неочаквано високо, със съвсем друг глас, в който сега имаше само едно дълбоко презрение, граничещо с погнусата. — Какво може да шуми в една пластична бомба с киселинен взривател? Шуми ти празната глава! Подай си ръцете, мерзавец такъв!

Но Антонов не искаше или не можеше да ги вдигне, видял редом с прожектора черното дуло на пистолета и белите зъби на стоманените белезници.

— Подай си ръцете, Жаклинов! — изкомандува властно майорът. — Играта свърши!

Навярно неговите очи по-силно от прожектора пронизваха в този миг лицето на престъпника. И той се покори. Стоманените гривни щракнаха около разтрепераните му китки.

— Така! — рече майорът и го побутна в гърба. — Сега да намерим чантата! Вървете! Бомбата е обезвредена. Но ще ни трябва за доказателство. Да допълни другата чанта с откраднатите документации. Корпус деликти, както казват в съда.

Тя бе отлетяла доста далеч, отнесена от нечовешката сила на ужаса, но Стойко бе забелязал посоката и отведе престъпника право при нея. Вдигна я, пъхна дръжката й в заключените му ръце.

— Ключът за палене къде е? Ще ви откарам с вашата кола. — Гласът на майора не беше вече нито гневен, нито доволен, а равнодушен както при извършването на някоя твърде привична работа — играта наистина бе свършила и нямаше нищо интересно в това да откараш един престъпник в ареста. — И защо така непредпазливо сменихте ключалката на бравата? Обичате навярно да си имате много ключове.

— В колата е — промълви Антонов.

— Имате късмет, Жаклинов! Принуден съм да ви спестя позора и неудобствата на милиционерската джипка.

— Аз се казвам Антонов.

Престъпникът бе си възвърнал самообладанието и вървеше някак по-бодро, сякаш нямаше търпение да стигне до затвора.

— Но и Жаклинов. Нали си спомняте, че ви говорих за Менделеевата таблица? В случая… един елемент с няколко изотопа. Впрочем това беше единственото оригинално нещо във вашата работа. Общият псевдоним за няколко резидента. Само че… такова име! Пак в стила на цялата ви профанщина!

— Не съм го измислил аз — отвърна почти обидено Антонов.

— Вярвам ви. Жабарски го е измислил, нали? А пък ония, чужденците, отгде да знаят, че такова име в България може да измисли само един кръгъл глупак.

— Жабарски? Не познавам такъв.

— Още утре ще се запознаете — рече майорът и поизбърза напред да свали капака на мотора.

— Арестуван ли е? — запита Антонов.

— Обичам простите, човешките въпроси — иззлорадствува майорът. — Но така ще разговаряме утре, сега ми се спи.

Престъпникът отново зае позата на обиден:

— Щом знаете всичко, за какво ви беше тая глупава игра с чантата?

— Когато срещна такива като вас, Антонов, без да искам ставам жесток. Но нашето законодателство не позволява да бъдем жестоки дори спрямо най-отвратителните предатели. Та… използувах случая да излея естествената си злоба по един ненаказуем от закона начин. Хайде, сядайте, че наистина ми омръзна да се разправям с вас! Не си въобразявайте, че сте ми интересен с нещо! И не мислете за съпротива из пътя, на пропуска ще седне един човек до вас. Мислете за родината си и за колегите си, и за науката, която е имала нещастието да ровите в нея с калните си пръсти! За всичко онова, от което сте се отрекли и което също ще се отрече сега от вас…

Трясъкът на моторния капак прекъсна последните му думи като пистолетен изстрел. Майорът заобиколи с две крачки носа на колата, тръшна се пред кормилото и с голяма скорост потегли от място, както правят това само неразумните или много опитните шофьори.

Пред стъклото изплува къщичката на пропуска и лостовият милиционер, вдигнал ръка за спиране и проверка.