Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

17

Тихата планинска нощ светеше над главите им с ясни и едри звезди, но техните лъчи като че ли не достигаха до земята. Беше тъмно и само черният асфалт на шосето изглеждаше по-черен от мрака, който лежеше над всичко, спокоен и хладен. Дори рекичката не отразяваше светлината на звездите. Мъничка, по-скоро поточе, а не река, тя се виеше някъде много на дълбоко пред краката им и те само когато напрегнато се ослушваха, можеха да чуят сънливия напев на водите й.

Бяха стигнали повече от половин час преди предполагаемото време на срещата и Клара предложи да седнат някъде по-далеч от моста, да чакат скрити зад храстите.

— Да изпушим по една цигара — каза тя. — Уморих се.

А той вървеше подире й и мислеше, че нищо не пречи на безшумния пистолет да изшътка и тука, където ще го видят само чуждите звезди.

— Владимир — говореше Клара, — трябва да знаеш, че много рискуваме с това чакане. Ако не дойдат, почти сме загубени. Ще трябва да тичаме до съседното село, а оттам как ще се измъкнем, един дявол знае. — Тя се спря, потърси ръката му, но той я дръпна като убодена. — Вземи — каза тя. — Вземи, де! Може да се наложи да тръгнем в различни посоки. Ако сме заедно, ще ти навлека още по-голяма беда.

— Какво е това? — запита той и продължаваше да крие ръката си.

— Пари. Нужни са ти.

Той усети дебелата пачка банкноти. Откъде беше се взела? Навярно пак от тоя издут джоб.

— Ще подкупваш. Чуваш ли? Ще подкупваш, докато се добереш до Франкфурт или Бон, до някоя от вашите легации…

— Бон ли? — изуми се той.

Клара бе седнала вече на земята зад някакъв храст и пламъчето на кибрита освети наведената й глава.

— Уф! — духна го тя и всичко потъна в още по-страшна тъмнина. — Ти не знаеш дори къде се намираш. Ако бяхме в Швейцария, всичко щеше да бъде по-лесно. А ти си в Западна Германия, близо до границата и си влязъл тука без виза, ясно ли ти е? И седни най-после, стига си стърчал така!

Той се отпусна до нея. Тая новина сякаш бе краят на цялата върволица от непонятни нещастия, след които трябваше или да умре, или да полудее, или… да се засмее. Той направи третото и наоколо му сякаш стана по-светло.

— Значи… в Западна Германия? Нелегален? Партизанин? — И пак се засмя.

— Какво? — не разбра тя последната дума.

— Нищо. Добре сте я наредили.

— И само в краен случай ще се обърнеш лично към полицията, чуваш ли! Не се знае на какви хора ще попаднеш. Може да те забъркат в някоя още по-голяма каша — довърши тя наставленията си. — Не германците са тука господари.

После тя замълча, сякаш се ослушваше, а огънчето на цигарата трепереше някъде пред гърдите й. На Владимир също му се допуши и докато вадеше цигарите си, той видя нейното огънче да се доближава към лицето му, като продължаваше да трепери.

— Владимир — каза тя плахо, когато той жадно и с облекчение бе изпушил вече половината цигара. — Студено ми е.

— Студено е — съгласи се той. — Летните нощи са студени. И се изуми, че е способен вече да разговаря така.

— Владимир — повтори тя, когато той смачка угарката в каменистата почва, — прегърни ме. Много ми е студено.

Да я прегърне? Нима можеше да я прегърне? Нима някога е прегръщал тази жена? И той не помръдна.

Но тя се премести до него, разкопча дрехата му, сгуши се като дете под рамото му. Колко мъничка беше! И наистина трепереше от студ. А беше топла. Беше много топъл тоя копринен шлифер, който се прилепи до ризата му. И Владимир забрави, че в единия от джобовете на този шлифер лежи пистолет, който може безшумно да убива. Запита:

— Клара, коя си ти?

Тя се намести по-удобно под рамото му.

— Никоя. Не ме питай!

— Нищо ли няма да ми кажеш?

— Тия, които те викат, сигурно ще ти обяснят. Хайде да помълчим!

Тя очевидно се чувствуваше добре на топло под рамото му. Но сега на него пък му беше студено.

— Клара, защо я уби?

— Защото я мразя.

— Това не е достатъчно основание.

— Не е — призна тя, но не даде други обяснения.

— Клара, това е… някаква шпионска централа, нали?

Тя не отговори, но леко се размърда и той реши, че му е кимнала утвърдително.

— Защо… тогава?

— Не ми се разговаря. Да поседим, да послушаме реката и… чуваш ли? Има и щурци. Далече са, но се чуват, нали? Не питай, Владимир, за последен път ще ни е!

Ала той продължи да упорствува:

— Всичко ли между нас е било фалшиво, неискрено?

— Не знам.

— Аз мисля, че не…

— Хубаво е, че мислиш така. — Насмешката й стана язвителна. — Ще отнесеш, значи, и един добър спомен от мене.

— Само това ли?

Тя се разгневи, измъкна се изпод рамото му:

— Малко ли ти е? И добра съпруга ти бях, и живота ти спасих на края. Прати ми от България една изгледна картичка!

Гневът й беше му повече познат и може би затова го трогна. Той се опита отново да я скрие под палтото си:

— Клара, кажи…

Ала тя избухна:

— Какво искаш да ти кажа повече, бе човек? Че се занимавам с крадене на патенти и със съблазняване на глупаци, които са готови да, се отрекат от родината си? Знаеш го вече. По-добре мисли за себе си! За откритието си. Трябва моментално да го публикуваш, защото Белмонт го има.

— Откъде ще го има? — стресна се той.

— От мен. Аз заснех цялата ти документация.

— Ти? — изуми се неврохирургът, който под наплива на старите чувства бе поискал да забрави за миг новата Клара.

— Нали това ми е работата? Но все едно, Брюнинг също му го е дала. Той никога не работи само с един човек. Обича да засича нещата от няколко страни, за контрол. Щом тя беше на операцията, можеш да бъдеш сигурен, че е заснела и най-малкото мръдване на пръстите ти. Помниш ли смешната й брошка? В нея има фотокамера. Пък и тая гестаповка не е никаква сестра, а изпечен доктор.

— Но защо я уби? Щом е заснела всичко, значи…

— От благодарност — изхриптя Клара в тъмното и той не можа да различи смях ли бе това или плач. — На нея дължа професията си.

Той мълча дълго, покъртен от драмата, която едва сега очерта действителните си контури в съзнанието му. И все пак продължи с въпросите си, защото дори в такива случаи егоизмът на себелюбието е в състояние да надделее у човек като него:

— Защо мислиш искаше да ме снима? С такава голяма камера? Нали тая брошка…

— Помислих, че не е камера. Не знам със сигурност, но подочувах напоследък за някакви тайнствени убийства на учени.

Зенгинов видя сега за втори път лицето й над главата на Елфриде Брюнинг. Стори му се, че е разбрал всичко, и поривисто прегърна раменете й:

— Клара, аз… не знам как да ти се отблагодаря.

Коприненият шлифер с шумолене му се изплъзна:

— Като не ме разпитваш повече.

— Но защо… си такава!

— Впрочем да не забравя. Възможно е откритието ти вече да е публикувано. Аз дадох копие от засниманото и на други.

Това беше новата Клара, която пак го обърка.

— На какви други?

— На други! Толкова ли е трудно да се разбере?

— От нашия лагер ли?

— Да.

— Клара, трябва ли да разбирам, че ти…

— Не си прави илюзии, Владимир! Просто осъзнах преди време, че човек не бива да служи само на един господар. Това означава да си подпише предварително смъртната присъда. Трябва да има кой да го защити в случай на нужда. За съжаление твоите приятели все още не ми вярват, иначе нямаше да ми пращат такава бележка.

Най-после той можа да се възмути, но в тихия му вик надделя болката:

— Това пък съвсем не го разбирам! Такова чудесно момиче, как си стигнала…

— Нали? И аз си задавах напоследък такива въпроси. Те винаги са опасни въпроси, Владимир. Белмонт ги усети и още не ми се е разминало заради тях. Винаги е опасно да се запиташ… Тихо! Кола!

Той не веднага долови шума на мотора сред гъргоренето на рекичката и далечното стържене на щурците, но изостреният и опитен слух на младата жена не беше се излъгал. Една кола идеше от насрещната на клиниката посока, движеше се бавно, със загасени фарове. Светяха само като огънчета от цигари габаритните й светлини. Преди да навлезе в моста, тя пална за миг късите светлини на фаровете и пак ги угаси. Премина моста, поспря, пак продължи, а на стотина метра от него обърна и почна да се връща.

Владимир, се бореше с Клара, която не му даваше да се изправи, да хукне към шосето.

— Ако са те, ще се върнат, чуваш ли — шепнеше тя. — Непременно ще се върнат. Има време. Послушай ме, трябва да бъдем предпазливи!

Колата бе изчезнала вече в мрака и той се отпусна с усещането, че заедно с нея си е отишла и една надежда. Но тъкмо тогава Клара го дръпна, за ръката:

— Хайде, сега да идем до шосето, ще залегнем там и хубаво ще ги огледаме.

И той окончателно се довери на опитността и съобразителността й. Тръгнаха приведени, безшумни като сенки покрай високия бряг на поточето. Скочиха в канавката на шосето, на десетина метра от моста, чийто бетонен силует мъждееше в тъмното. Дишаха бързо и прекъснато един до друг и чуваха само своето дишане. А после пак доловиха призрачно тихото ръмжене на автомобилния мотор, усетиха лекото потреперване на асфалта в дланите си. А едновременно с него и преди отново да бяха затаили дъх в напрегнатото очакване, над асфалта от другата страна на шосето прелетя едно тихо, тревожно подвикване:

— Владо! Зенгинов! Ти ли си?

На български! Неврохирургът стисна клепачи. Като изстрел внезапен бяха прозвучали в ушите му тези български думи и като свиден напев от детството в тоя чужд мрак, под чуждото небе.

— Зенгинов! Обади се!

И тогава той скочи обезумял, разпери ръце, залитна през канавката, спъна се в ръба й, падна, отново скочи, не усетил никаква болка, и се намери в силната прегръдка на някакъв мъж, по същия странен начин изхвръкнал от насрещната канавка. Не запита кой е, не можеше и да го види в тъмното. Само отпусна глава на високото му рамо, примрял от някаква неземна сладка мъка. Но непознатият тревожно го разтърси:

— Кой е с теб? Защо не се обади първия път като дойдохме?

Жълтите очички на автомобилните габарити пълзяха през моста. Владимир видя Клара да се изправя в канавката, като силуета на крайпътен храст, на чуждоземно растение. Повика я и тя бавно се приближи, като че ли се колебаеше дали наистина трябва да дойде.

— Тя е с мен — каза той. — Помогна ми да избягам. — И все още не знаеше на кого казва това. Но то нямаше значение, нямаше никакво значение за него. Искаше му се само, пак да прегърне този непознат българин и да заплаче на рамото му.

Изведнъж светкавицата на автомобилните прожектори озари едно лице и неврохирургът извика:

— Стойко!

— В колата! — заповяда весело майорът. — В колата и дим да ни няма.

И той притича под носа й, избута някого от кормилото навътре, тръшна вратата, а едновременно с това зина задната врата и Клара и Владимир се гмурнаха в топлия й мрак, удариха гърбове в меките облегалки, защото моторът неистово изрева, завъртявайки ги в някакъв главоломен завой.

Пред лицето на Владимир светлееше едно рошаво кълбо женски коси, което се обърна едва когато потеглиха направо, с равномерно покачваща се скорост:

— Здравейте, доктор Зенгинов. Как сте?

— Вие? — сякаш всички бяха се наговорили тоя ден да го смайват.

— А защо не? — засмя се Елза и нейният български още по-силно подчерта усещането му, че сякаш с векове не бе чувал родния си език. — Имате много поздрави от Яна и Вис.

— Но какво правите тука?

— Тя е на сватбено пътешествие — викна през рамо Стойко Велев, а насмешката му явно бе отправена другаде.

— На сватбено пътешествие ли? С кого?

— С мен.

— С тебе?

— Да. С този тип отвратителен — рече Елза и цялата се извърна назад, за да може по-удобно да разговаря.

Но колата неочаквано рязко намали скоростта си и Владимир видя някаква друга кола да стои на самия ръб на шосето, без нито една светлинка по нея, сякаш изоставена от стопаните си.

— Готово! Карай по уговорката! — викна майорът през сваленото стъкло към загадъчната кола и отново наду газта, преди Владимир да бе успял да различи някакъв човешки силует оттатък.

Запита прималял от блаженство:

— Още един българин, така ли?

— Да — отвърна майорът. — Един наш журналист.

Владимир не вярваше вече на нищо — нито на сватбени пътешествия, нито на специални кореспонденти, — но и това нямаше никакво значение, защото сега му се искаше да се смее, да се смее до припадък от щастие. Но обезсилен, само се усмихваше в тъмното.

Елза каза:

— А това госпожицата, дето й дадох бележката? Веднага ми станала симпатична.

Владимир трепна, спомнил си едва сега за Клара, която през цялото време бе седяла, свряна в другия край на седалката, като бездиханна. Потърси ръката й, улови я — тя беше студена и съвсем плахо се разтвори в дланта му.

— Елза, значи вие пратихте бележката? А не знаете само как ви обидих! Когато моята приятелка ви описа, аз казах, че такива са половината германки. Пък вие… вие…

— Оооо! — възмути се Елза.

— Така си е — обади се майорът. — Ако беше единствена, нямаше да се оженя за нея. — И веднага добави: — Елза, от десет минути се мъча по телепатичен път да ти внуша да си дръпнеш джоланите, че ми пречат да карам. Добре, че Владо не беше възприемчив като тебе, имаше да го чакаме…

— Джолани? — запита недоверчиво германката. — Какво е това?

— Синоним на красиви женски крачета — отговори невъзмутимо Стойко и Зенгинов прихна в звънък, по детски непринуден смях. Но Елза бе разбрала какво иска мъжът й. Смъкна краката си, които бе подвила за по-удобно на седалката и които съвсем не му пречеха да кара, обърна гръб на двамата, загледа се обидено в предното стъкло, където се изливаше вече жълтият водопад на запалените прожектори.

— Клара, Клара! — зашепна все така щастливо неврохирургът, като мачкаше нежно пръстите й в ръката си, но те продължаваха да бъдат студени и отпуснати. После, преизпълнен от радост и обич към целия свят, той каза горещо: — Ще видиш колко хубаво е в България!

— Няма да го видя, Владимир — отвърна тя също шепнешком, също на френски.

— Но защо?

— Говорихме вече.

— Но аз те обичам!

— Ох, Владимир, та ти не знаеш дори коя съм! Дори истинското ми име не знаеш. Не видя ли какъв убиец мога да бъда?

— Глупости! Ще захвърлиш всичко, ще отърсиш всичко от себе си и ще дойдеш с мен.

— Едва ли ще мога да оставя кожата си тук — отвърна тя с насмешка на неговата страстна разпаленост, помълча, продума тъжно: — Не, Владимир, ти си имаш родина, в която те чакат, в която си имаш свое място и… много, много по-важна работа, отколкото да превъзпитаваш такива като мен.

— Но така ли ще се разделим? — извика той, за да заглуши в себе си съмнението в това, дали наистина иска тя да дойде с него, което беше станало сега по-определено.

— А как иначе?

Той не отговори, мълчаливо я притегли към себе си.

— Ще се целунем, разбира се, на раздяла — каза тя все така тъжно-насмешливо.

— Но Белмонт ще те намери, ще те убие!

— А мен ме е повече страх от твоята България и от теб — рече Клара шепнешком, като на изповед. — Не, Владимир, ти ми даде много, извънредно много и… това ми е достатъчно. А аз не мога нищо повече да ти дам.

— Клара! Искаш цял живот да се измъчвам…

— Не, Владимир, няма да се измъчваш — прекъсна го тя уверено, може би защото бе успяла да го опознае, може би защото бе доловила нотките на несигурност в гласа му.

Той не й възрази; нещо в него бе почнало вече да се примирява. Замилва с някакво все още плахо облекчение косите й, засрами се от това облекчение, попита колебливо:

— Кажи, с всички ли така…

Тя го разбра и се изтръгна от прегръдката му, засмя се дрезгаво:

— Боже, какво дете си! Не, наистина не съм срещала по-себелюбив мъж от тебе!

— Клара, за мен е важно да знам! — настоя той, а тя се хвърли внезапно на гърдите му, пошепна: „Не, Владимир, не!“ и отново избяга в своя ъгъл, преди той да бе направил опит да я задържи.

— Какви са намеренията на госпожицата? — прекъсна трепетното им мълчание майорът на безакцентен френски и Владимир стисна клепачи, разбрал, че бе имало свидетел на разговора им.

Клара веднага се отзова:

— Ще ви бъда много задължена, ако ме откарате до Мюнхен.

— Ако сте застрашена, с какво да ви помогнем?

— Благодаря. Това ще бъде достатъчно — отвърна припряно тя.

— Опасно е да разкарваме нашия доктор из Германия, но колата зад нас е на ваше разположение. Удобно ли ще ви бъде?

— Благодаря — повтори Клара: — Тогава аз веднага ще се прехвърля.

— Нещо да кажем на Пиер?

— Кой е той?

— Той ни даде името ви.

— Не го познавам, но… може да му предадете, че едва ли вече ще им бъда полезна с нещо. Владимир ще ви обясни защо. А ако все пак им потрябвам, да ме търсят след месец чрез мюнхенския адрес.

Клара Зайдел говореше спокойно, но гласът й бе станал прекалено твърд, сякаш тя се боеше да не я обидят, да непосегнат на достойнството, с което поемаше сама отговорността за постъпките си. Майорът като че ли усети това, защото започна съвсем предпазливо:

— Аз съм склонен да се присъединя към предложението на доктор Зенгинов…

— То не е от най-разумните — отвърна по-меко Клара. — Не бива допълнително да се обременявате.

— Тогава… иска ми се да ви изкажа и своята лична благодарност за това, което…

— Време е вече да сляза! — прекъсна го тя.

Владимир ги слушаше отпуснато и нямаше вече сили да се възпротиви на тая трагично-нелепа и непонятна за него раздяла. Майорът намали ход, поднесе нещо към ухото си, завика:

— Бойков! Бойков, слушаш ли? Оставям ти едно момиче. Не го видях в тъмното, но сигурно е много хубаво и добро. Закарай го, където пожелае. И отговаряш с главата си за него, разбрано? Въпроси? Ще му предам. Добре, довиждане в България!

И колата спря.

— Сбогом, Владимир! — каза Клара.

Той не отговори.

— Сбогом, Владимир! — наведе се тя бързо, целуна го по бузата и изхвръкна навън. — Сбогом… приятели!

Колата потегли, преди той да бе се опомнил. Обърна се, видя я да стои в края на шосето. И пак му заприлича на посърнал крайпътен храст, на чуждоземно растение. После я осветиха фаровете на втората кола и той видя вдигнатата й ръка, но не разбра дали махаше нему или на оня, който отиваше към нея. Защото жълтата светлина го заслепи.

— Не знаеш какво триумфално посрещане те чака! — каза майорът с бодрост, която трябваше да заразява. — Публикувахме откритието ти. В пет страни едновременно.

— Откъде го взехте?

Въпросът на неврохирурга издаваше учудваща незаинтересуваност.

— Получихме го… от едни приятели — отвърна уклончиво майорът и като почака, като се увери, че мъжът зад гърба му няма желание или не е в състояние да води такъв разговор, добави още по-весело: — Щях да забравя. Бойков каза да ти предам, че не е срещал по-добър медиум от тебе. Можел да те настани в цирка, ако искаш.

— Аз съм вече само за цирка! — тъжно издума Владимир и пак се обърна назад.

Но там вече не се виждаше нищо друго освен мрака, от който бягаха.