Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Последни корекции
NomaD (2011 г.)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Любен Дилов. Многото имена на страха

Научнофантастичен роман

Медицина и физкултура, София, 1967

 

Редактор: Д. Миланов

Художник на корицата и вътрешните илюстрации: Ив. Кирков

Художествен редактор: Ем. Рашков

Технически редактор: М. Белова

Коректор: Ек. Петрова

Дадена за набор на 29. IX. 1966 г.

Подписана за печат на 18. XII. 1966 г.

Печатни коли: 17,50

Издателски коли: 14,53

Формат: 59×84/16. Тираж: 20 088. Издат. № 3286. Лит. група IV

Цена 1 лв.

Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

3

Яна Загорова беше хубава девойка. И все пак нейната хубост като че ли не веднага се забелязваше. Трябваше да се вгледаш в лицето й, да видиш бебешката нежност на скулите, странно строгата линия на тъмните вежди, очите — ту игриво усмихнати, ту мечтателно вглъбени, ту излъчващи една остра, режеща светлина, трябваше да видиш всичките многообразни контрасти на това живо, твърде подвижно лице, за да откриеш истинската му красота.

Но доктор Велев отбягваше да гледа към него. Запита:

— Ще пием ли по едно кафе? Имам нужда да се поразсъня.

И като взе лъскавата еспресомашинка, която стърчеше върху бюрото сред купищата книги и папки, се упъти към кухнята. Но момичето я изтръгна от ръцете му.

— Дай, аз ще го направя.

Когато се върна със заредената машинка и две чаши, тя успя да натисне с лакът контакта на осветлението.

— Не пали още — помоли Велев. — Много са изморени очите ми.

В стаята стана още по-тъмно. Велев седеше в едно от креслата със спуснати клепачи.

— Какви са тия лейкопласти по ръцете ти? — запита Яна, шетайки из стаята със сръчни и гъвкави движения. Въздухът беше пълен с мекия шум на тия движения.

— Едно от кучетата ме ухапа.

— Да не е било бясно? — разтревожи се девойката. — Серум би ли си?

— Не знам. Наложи се да изчакаме с проверката. Владо е правил някакви опити с него.

Яна стоеше край еспресомашинката и не веднага каза:

— Вие, какво мислиш за Владо?

— Какво да мисля?

— Ами… не забелязваш ли някаква промяна в него?

— Каква промяна? Не съм го виждал отдавна?

— И аз не знам. Но ей тъй… като че ли ни отбягва.

— Има си работа сигурно. Стареем, Янке, а колкото повече старае човек, толкова по-малко време има за приятелите си.

— Не, не е това.

— Възможно е. Ти по-често го виждаш.

Яна го изгледа в тъмното, сякаш го питаше нещо с погледа си, но той продължаваше да седи със затворени очи, а в гласа му звучеше една показна незаинтересованост.

— Не го виждам — въздъхна тихо момичето. — Колкото пъти съм го търсила… все бил зает.

— Той ще дойде сега, питай го.

— Ще дойде ли? — възкликна момичето и не забеляза, че мъжът в креслото бе вдигнал наполовина клепачите си и втренчено и остро я наблюдаваше. Каза необикновено оживено, сякаш именно това бе я зарадвало. — Вис, много е разхвърляно при тебе. И прахът отдавна не е бърсан.

— Чистачката си отиде за една седмица на село.

— Вис, време ти е да се ожениш.

— Това ли беше важното, което искаше да ми кажеш?

— Вис, какво става с тебе? И ти си се променил.

— Стига с това Вис, имам си име най-после!

— А моята германка казва, че не си Витан, а Вотан. Старогермански бог… Тя е влюбена в тебе, знаеш ли?

— А ти кажи на тая померанска кобила, че тука е научен институт и че сигурно са я изпратили за друго при нас.

— Вис, не мога да те позная. Никога не си бил така груб — рече с искрено недоумение момичето, но бързо се наведе над машинката, която внезапно зашумя, бълвайки от тръбичката си пара и тънка струя черна, ароматна течност.

Първата чашка се напълни. Яна придърпа към креслото на Велев ниската масичка, постави димящите чаши, изключи машината, седна кокетно насреща му, стеснително се усмихна:

— Не бива така! Да пусна ли малко музика?

— Яна, моля те! — изправи се в креслото си Велев, а гласът му затрептя в странна горест. — Ако си дошла по работа, кажи! Ако… само така… пий си кафето и не ме занимавай с глупости!

— Не, не мога да разбера! — почти извика момичето. — Единият се нацупил, другият… И това било приятелство! Кажи, къде остана нашето приятелство? Или… откакто стана шеф на отделението, аз за тебе съм само младши научната сътрудничка еди-коя си от сектора „Токсини и антитоксини“. Възгордяхте ли се, какво ви стана? Единият прочут хирург, другият… Добре, аз мога да ти викам и „другарю началник“…

Той понечи да каже нещо, но само поклати глава и тъжно се усмихна.

— Пък аз дойдох като при приятел. За помощ да моля — завърши горчиво момичето.

— Ако е за работа, може. Но… пощади ме от моминските си вълнения. С тия неща се занимават в психофизиологията.

— Първо, нямам никакви момински вълнения — разсърди се момичето. И второ, второ…

Но така и не успя да измисли второто.

— Хайде, изтърсвай го по-бързо, ако е тайна! — каза той насмешливо. — Владо ще дойде всеки миг.

Момичето изтежко въздъхна:

— Пак за моя антибиотик.

— За яномицина — усмихна си Витан; когато Яна откри новия антибиотик, Владимир шеговито бе предложил да го кръстят Яномицин.

— За хелиомицина — не реагира момичето на закачката, защото не търпеше шеги с работата си. — Не става и туй то! Знаеш, че по научния обмен го давах на чешките колеги, но и те са вдигнали ръце от него. И все пак не ми се иска да го зарязвам. Не е заради дисертацията, повярвай ми! Винаги ще се намери тема за дисертация. Имам някакво чувство, не мога да го изразя, но… Интуиция, ако щеш. С една дума, предлагам ти съавторство в една съвсем несигурна работа. Нека опитаме още веднъж! Ако и ти не успееш, тогава окончателно ще се откажа.

Като десетки и стотици други открити, а после изоставени антибиотици хелиомицинът имаше твърде силно токсично действие, но девойката все не се решаваше да го захвърли и тя упорито се мъчеше чрез най-новите методи на микроселекция и пречистване да го пригоди за употреба. Искаше й се тая привързаност към нейното първо самостоятелно откритие да не е на чисто сантиментална основа. Пък и странността на антибиотика, която навремето заинтригува много учени, все още държеше буден интереса й към него. За пръв път една такава култура, превърната на кристали, оживяваше от само себе си под въздействието на слънчевите лъчи. За това го кръстиха и хелиомицин.

— Какво да ти кажа, Яна — започна колебливо д-р Велев. — Аз съм склонен да опитам, макар мнозина да ми се изсмеят. Неведнъж ми е хрумвало, че твоите и на другите неуспехи с него се дължат може би на това, че изходната точка на търсенията ви лежат само в тесния кръг на бързото му и в класическия вид лекарствено приложение. Ако си съгласна, при пълна тайна, в свободното време…

— Дето го нямаме… — вмъкна тъжно девойката.

— Дето наистина го нямаме — съгласи се той. — А старецът страшно ще се разсърди, ако разбере, че се занимавам с твоя антибиотик. Особено сега, когато съкрати графика за работа с комбинацията на стимулаторите. Знаеш как не обича пилеенето на силите в много посоки. Та исках да ти кажа, че тайната ще засяга само моето участие. Иначе аз мога да ти издам нареждане да работиш само над него. С определен срок. Значи, при това условие и при условието, че няма да мислим за практиката, докато не разкрием всичките му загадки. А главната е това странно взаимодействие със слънчевите лъчи, на което ти не обърна достатъчно внимание. Изобщо нека на първо време да не го третираме като антибиотик, от който очакваме полза. Не си ли мислила, че той може и да не е антибиотик…

Момичето го слушаше с такова предано и доверчиво възприемане на подхвърлената идея, че на него му стана неудобно и той извърна глава.

— Една микрокултура, родена от слънцето. Това може да не е само поетична фраза…

През отворения прозорец влетя трикратно, късо, сякаш по морзовата азбука, изсвирване на автомобилен клаксон. Велев рипна от креслото си. Едва сега двамата забелязаха колко тъмно бе станало в стаята. Яна изтича към контакта, запали лампата, заоправя без нужда косите си и Велев видя смущението в лицето й. За него то можеше да има само едно-единствено, твърде неприятно обяснение и той се усмихна полутъжно, полупрезрително, когато излизаше в коридора да посрещне приятеля си.

Доктор Владимир Зенгинов, старши асистент в клиниката по неврохирургия на Висшия медицински институт и доброволен хирург-анализатор в института на академик Миладов, влезе с осанката на древноримски пълководец. Хубавец, винаги облечен по последната мода, той викна още от вратата:

— Какво правехте на тъмно, а?

Неловкостта у двамата се засили. Витан зина да обясни нещо, ала приятелят му махна великодушно с бялата си и красива ръка на виртуоз:

— Нищо, нищо! Аз не съм ревнив. Е, здравейте! Ето че пак се събрахме. Тримата — добави той някак неуверено, от което не можеше да се разбере дали се радва или му е неприятно, че неочаквано е заварил тук и Яна. Сетне продължи в същия стил, усвоен в болниците, където гръмкият глас и наперената фигура се смятаха едва ли не за задължително качество на хирурзите. — Това трябва да се отпразнува. Хайде, ще идем някъде! Не ми се седи в тая учена бърлога, дето вони на книги. Долу всички книги! С изключение на ресторантските менюта и листите за напитки.

Яна бе преодоляла своето смущение и обхваната от веселото настроение на Владимир, каза с присторена тревога:

— Но аз не съм облечена за излизане.

— Грозният кон и под хубав чул си личи. Така че няма нужда да се докарваш — отвърна неврохирургът с намигане и в тоя миг си беше някогашният неуморим в изобретателството на закачки, шеги и младежки игри Владо, на чиято ведра и заразяваща младост трудно можеше да се устои.

Дори винаги сдържаният Велев се усмихна, защото също обичаше приятеля си:

— Чакай малко! Първо, трябва да дадеш тука някои обяснения, и второ… виж! Закъде съм с тия ръце? — каза той, като разпери бинтованите си пръсти.

— Аман от научни работници! — викна Зенгинов, тръшна се в едно от креслата, извади цигарите си. — Ще ви зарежа, така да знаете!

— Ти вече почти ни заряза — плахо подхвърли Загорова и той рязко отклони поглед от нея, не отговори, прекалено зает с палене на цигарата си.

— Владо, преди малко констатирахме с Яна, че си се променил — рече Велев.

— Така ли? — Зенгинов издуха с демонстративно блаженство облак ароматен дим. Той пушеше винаги някакви страшно луксозни цигари. — Възможно е. Всичко тече, всичко се променя — е казал още Хераклит.

Насмешливият отговор не позволяваше да се продължи разговора в тая посока и Велев запита:

— Носиш ли най-после резултатите?

Преди три месеца той бе му дал да изпробва в следоперационен период един препарат, от който се очакваше да засилва биоелектрическата проводимост на нервната тъкан.

— Ах, моля те, остави ме на мира с твоите проби! Другата седмица ще ги имаш. Тази вечер искам да бъда весел и да се напия. Пък и ти не ми каза, че за тях ме викаш.

— Владо, на какво прилича това? — укори го меко Витан. — Така ли се отнасяш към работата на приятелите си?

Младият неврохирург вдигна вежди в престорена уплаха:

— Какво сега? Ще ми се караш ли?

— Не, но… бих искал да знам дали се отнасяш със същата небрежност и към собствените си опити?

— Какви опити? — настръхна внезапно Зенгинов, огледа ги с подозрение, после като че ли се успокои и небрежно подхвърли: — Ах, да! Забравих, че преди да дойда, сте клюкарствували по мой адрес.

— Клюкарствували? — изрече с притаена болка Яна. — Така ли наричаш това, когато приятелите ти говорят за тебе?

— А бе какво ви е прихванало днес? — рипна той и с дълги крачки тръгна из стаята. Острите му, елегантни обувки леко проскърцаха. — Защо на всяка цена искате да ми развалите настроението? Така се радвах, че ще бъдем заедно! Колко време не сме се виждали…

— Владо — прекъсна го Велев. — Днес едно от кучетата, с което ти си се занимавал, се нахвърли върху нас. Това ми е от него.

Бялото, малко женствено хубаво лице на Зенгинов засия:

— Борил ли? Чудесно! Дразнехте ли го или самичък ви нападна?

— Като побеснял е. Какво си правил с него?

— Браво! — възкликна хирургът. — Кроткият, добър, възпитан Борилчо! Да му се не надяваш, а? И вие какво? Праскахте ли си инжекции в корема? — весело се засмя той. — Успокойте се, не е бясно!

— Слушай! — повиши сърдито глас Велев. — Старият е сега не по-малко бесен от него. Стана голяма конфузия. Имаше един важен чужденец…

— Е, та какво? — продължаваше да се радва неврохирургът. — Нали науката иска жертви?

— Владо, старият иска да знае какво си направил с кучето.

— Ще почака малко.

Велев го изгледа изумено:

— Какво искаш да кажеш?

— Ами че… не е хубаво на неговата възраст човек да бъде толкова любопитен.

— Слушай, знаеш, че не търпя непочтително отношение към Миладов! — изрече остро, като закана Велев. — Пък и тебе е учил, нали?

Хирургът се изпъна в недосегаемо величава осанка:

— Знам. Но мисля, че не съм му подчинен, за да ми се бърка в работата. А това, че ми е разрешил да експериментирам при него, не му дава никакви права. Струва ми се, че си плащам предостатъчно, като ви правя ангария разни услуги.

— Ангария ли? На нас? — изуми се Велев. — Що за термин?

— Е да, малко странен за епохата на социализма! — рече насмешливо хирургът. — Но аз, ти винаги си бил на това мнение, така си останах политически неориентиран човек.

— Не разбирам защо трябва да се карате — намеси се Яна, която с нарастваща тревога бе гледала ту към единия, ту към другия.

Двамата срещнаха погледите си и Владимир колебливо се усмихна. Намесата на момичето наистина приглуши странната им наеженост.

— Владо — каза по-меко Витан, — никой няма намерение да ти се бърка в работата. Ние те ценим като наш доброволен сътрудник, но… ако това ти тежи, готови сме да не ти досаждаме. А в случая се касае за едно просто обяснение. Та, съгласи се, с това куче работи психофизйологията, ценно, с години обучавано куче, което ти тайно заемаш за свои опити и правиш негодно за нас. Знаеш как са ни стегнали със средствата! И днес отнесох едно наказание заради тия животни…

— Ако си приятел, ще понесеш едно и заради мене.

— Готов съм и две да понеса, но нямаме ли право поне да запитаме?

— Тъкмо такова куче ми трябваше, дресирано, с добър по природа нрав.

— А не можа ли да ни предупредиш, да го поискаш?

— Не. Пък и нямаше да ми го дадат.

Категоричният отговор смути Велев:

— Не разбирам. Такава чак пък тайна? Та и ти, доколкото ми е известна специалността ти, едва ли произвеждаш атомни бомби.

— Вижте какво приятели! — заяви Владимир с възможно най-наперената си осанка. — Първо, работата наистина е голяма, много по-голяма от откриването на атомната бомба. И второ, знаете, че никога не съм харесвал това: да работиш като кърт, а друг да обира лаврите. Това, което аз ще направя, искам да бъде мое и само моето име да стои под него.

— Да, името, което стои отдолу, за теб винаги е било по-важно от това, какво ще се направи и за кого се прави — не му остана длъжен Велев, подразнен от намека, който навярно бе доловил в думите му.

Владимир неведнъж бе го укорявал, загдето се оставял да експлоатират труда му, загдето не искал да излезе от групата: на Миладов; всички досегашни открития те бяха публикували с авторството на научен колектив под ръководството на академик Миладов.

— Не ме разбирай грешно! — опита се да омекоти думите си Зенгинов, но биохимикът вече избухна:

— Не те разбирам грешно. Че си славолюбив, че си самолюбив, това го знаех. Но че заради славолюбието си готов да пренебрегнеш и приятелски съвет, и елементарните закони на днешната научна работа, това преди не бих повярвал. Мина времето, когато…

— Престани! — викна Владимир. — Не съм ти студент, да ми четеш лекции!

Яна скочи от мястото си и застана между наежените като петли мъже:

— Владо, моля ти се! Витане! Какво правите бе, момчета? Остава още и да се сбиете…

В лицето й, в цялата и нежна и крехка фигура можеше да се прочете колко трагично преживяваше тая свада. Велев, наведе глава, обърна се към прозореца.

— С удоволствие бих го натупал — засмя се победоносна Владимир. — Не разбира, че ми е мъчно за него. Може да сложи в джоба си всичките професори и академици, а се оставя да го използуват като последния глупак…

— На тоя свят толкова много хора мислят само за себе си, че не е зле да има и такива, които не мислят толкова за личната си слава — отвърна гърбом Витан Велев.

— Вис, стига вече! — гласът на Яна красноречиво затрепера. — Ще си отида, ако продължавате да се карате за глупости.

— Наистина ли мислиш, че е за глупости? — запита той някак по-особено, но девойката забави отговора си, а и Владимир отново викна:

— Няма да си отидеш! Тази вечер ще пием и ще се веселим! — Той пристъпи бързо към приятеля си, прегърна раменете му. — Витане, братко, не ми се сърди! Преуморен съм, станал съм мнителен, нервен. Обещавам ти, че тия дни ще дойда и всичко ще ти обясня. Янче, и ти ще дойдеш. Само на вас мога да го кажа. И съвет ще ви поискам. Направил съм едно знаменито откритие! Какво знаменито, направо епохално! Помислих, че сте надушили нещо, че има слухове… Затова се ядосах. Изключително откритие, ще видите! А нямам условия да го доразработя. Всичко ще ви кажа, но не сега… Витане, ако си приятел, поеми отговорността пред Миладов. Кажи му, че знаеш, че е важно, но още известно време трябва да се пази в тайна…

Велев и Яна се бяха втренчили сега в него. Той говореше искрено, а през самолюбивия патос на думите му прозираше болка. Едро и възгрубовато изрязаните черти на лицето на Велев омекнаха. Очевидно той бе възвърнал предишните си чувства, предишната си обич към тоя весел и жизнерадостен момък, който беше малко нехаен към хората, влюбен малко повече в себе си, отколкото бе прилично, може би прекалено артистичен за един истински учен, но притежаващ ярък талант, който леко и без особени усилия го носеше към върховете на хирургическото майсторство. А това беше най-опасното — да бъдеш от малцината, които природата щедро надарява с външна красота, с пъргав и безстрашен до лекомислие ум, с ловки ръце. Защото леките успехи караха такива щастливци много често да се плъзгат по повърхността на нещата.

Беше ли направил действително откритие? Очевидно, да. Той умееше да се хвали, но не и да лъже. И също така очевидно това откритие не му носеше радост. Иначе защо ще иска да се напива, защо ще демонстрира прекалено добро настроение, защо ще реагира така остро на едно приятелско вмешателство? А д-р Витан Велев винаги се размекваше, когато някой му поискваше съвет или помощ независимо от това, какво мнение има той за него:

— Затова сме и приятели, да се съветваме, да си помагаме и, разбира се, да пазим тайна, ако това е нужно. Но може още веднъж, и то по-сериозно да се скараме, ако не проумееш най-после…

Зенгинов пресилено се засмя:

— Няма да се караме. И аз не знам защо го казах. Не съм чак толкова отчаян индивидуалист. Но за тази вечер — край! Да тръгваме! — И той огледа критично приятеля си. — Да не мислиш, че ще те взема в тоя вид? Бързо обличай нещо по-прилично!

— Не ми се излизаше тая вечер, исках… — промълви биохимикът, но девойката се овеси на ръката му:

— Вис, моля те! Ако ще ходим някъде, само тримата. Не разваляй другарството! Откога не сме излизали заедно!

— Не може да не искаш — викна и Владимир вече от вратата. — Янче, ела да излезем, докато тоя непоправим сектант навлече новите си гащи!