Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Последни корекции
NomaD (2011 г.)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Любен Дилов. Многото имена на страха

Научнофантастичен роман

Медицина и физкултура, София, 1967

 

Редактор: Д. Миланов

Художник на корицата и вътрешните илюстрации: Ив. Кирков

Художествен редактор: Ем. Рашков

Технически редактор: М. Белова

Коректор: Ек. Петрова

Дадена за набор на 29. IX. 1966 г.

Подписана за печат на 18. XII. 1966 г.

Печатни коли: 17,50

Издателски коли: 14,53

Формат: 59×84/16. Тираж: 20 088. Издат. № 3286. Лит. група IV

Цена 1 лв.

Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

6

През тези дни и нощи Яна Загорова не се питаше обича ли или не обича този човек, комуто така упорито бе натрапила едно годеничество, измъчващо още по-силно и двамата, защото беше пълно с недоверие и съмнения, с напразни опити от нейна страна да срути израсналата между двамата стена, разбиващи се в неговата горчива самоирония и сарказъм. Той умираше пред очите й, а заедно с него като че ли умираше всичко, върху което досега бе се крепил животът й. През тези дни и нощи тя си задаваше един-единствен въпрос, вечният въпрос на застрашената любов — трябва ли да го загубя? Защо трябва да го загубя? Нима ще го загубя, преди изобщо да съм го спечелила? А този въпрос беше отправен по същия изконен и безпомощен начин към онова, което наричаме съдба, защото нямаше към кого другиго да бъде отправен, защото в такива мигове и най-трезвият мозък е склонен към суеверия.

Доктор Витан Велев агонизираше. Понеже кръвопреливането беше спряно, той намери сили само още да добави към нарежданията си: „В лимфните пътища, през два часа и в лимфните пътища!“, изпадайки в онова безсъзнание, от което обикновено нямаше пробуждане. Но Яна не седеше вече както преди край леглото му бездейна и отчаяна. Той почти насила бе й дал в ръцете една надежда, едно средство да се бори за живота му. А тя се вкопчи в него с всичките сили на ужасеното си съзнание. И с една почти мистична вяра в неговото творение. Дори доктор Андреев, главният помощник на Велев, не издържа, закрещя в края на първата нощ:

— Трябва да възобновим кръвопреливането! Загорова, разбери! Той нито за миг не е помислил за живота си. Той иска само да уточним параметрите на стимулатора и катализатора в едно изключително състояние. А защо е нужно това? Те са предназначени за здрави хора. И тези дози! Тези убийствени дози! Не, трябва пълно подменяне на кръвта, по френския способ, ако искаме да не го загубим след няколко часа. Загорова, но ти… ти… какво чудовище си! Нали си му уж годеница? Не, аз няма повече да участвувам в това убийство!…

Тя невъзмутимо зареждаше петте спринцовки за следващото инжектирване. Бледа, може би по-бледа от своя годеник, умиращ от болест, която превръщаше човешката кръв в тебеширена каша, Яна беше като никога твърда и непоколебима, като никога делова и енергична. Правеше инжекциите, най-сложните, които някога бе правила, вземаше кръвни проби и секрети от жлезите, сама участвуваше в изследванията им, бързаше да запише резултатите, час по час измерваше температурата и преобличаше в сухи дрехи годеника си. Не, тя наистина нямаше вече време да се пита за нищо, защото се бореше само със смъртта. И не биваше нито за миг да спира тая борба, колкото и безнадеждна да е. Именно тогава щяха да се появят страшните въпроси. А така тя можеше без естествения момински ужас да гледа това голо и грозно, топящо се като на клада тяло, за което упорито бе твърдяла, че го обича, без да беше го виждала. Можеше с обич да го докосва, с фанатична вяра да забива в него дебелите игли на спринцовките, с майчинско спокойствие да го чисти и мие.

А в началото на втората нощ, беше към единадесет часа вечерта и болницата тънеше вече в сън, тя хвърчеше из дългия коридор откъм лабораторията и крещеше като полудяла:

— Андреев! Зевът! Зевът! Андреев…

И размахваше едно листче хартия, и вдигаше като знаме над главата някаква стъклена плочка.

Андреев изскочи уплашено из стаята на болния, а нощната сестра и дежурният лекар дотичаха разтревожени:

— Зевът! — викаше момичето. — Зевът! Виж! Вижте!

Андреев грабна листчето, хвърли един поглед върху него, завъртя глава, сякаш някой беше му ударил плесница.

— Не. Възможно ли е? Добре ли видя? Дай пробата!

Грабна слепените стъклени плочки от ръката й и хукна към лабораторията. За да се върне след няколко минути ухилен до уши. И на свой ред да вика така, че няколко болни подадоха глави през открехнатите врати на стаите си:

— Загорова, ако така продължава! Ей, ако така продължава… И парамиелобластите са намалели.

В кръвта на болния бяха се появили нормални клетки. Характерният „зев“, при който във вените има само стари, умиращи и само изродени, с големи ядра и малко протоплазма млади клетки, бе почнал да изчезва.

Призори Велев се събуди. Яна веднага усети това, съвсем инстинктивно, защото той не бе направил нито едно движение, не беше отворил дори очите си. Тя се наведе над него, сякаш да чуе какво ще й каже. През тези дни и нощи той неведнъж бе споменавал в бълнуванията си нейното име, но сега то трябваше да бъде произнесено по друг начин.

Витан каза:

— Яна, аз… ще живея.

Тя почака още малко, но той не каза нищо повече. Изправи се, след това се отпусна на стола и тихо заплака. Витан дълго чуваше нейното хлипане, но все още нямаше сили да повдигне слепените си клепачи. Отвори очи едва когато престана да го чува. Потърси я, но я видя заспала, отпуснала брадичка на гърдите си, които сегиз-тогиз бурно потреперваха. И в съня, който така внезапно бе я победил, тя продължаваше да изхлипва.

Върнал се от лабораторията, където правеше поредните изследвания, доктор Андреев влезе на пръсти, съзрял заспалото на стола момиче. Ала то веднага трепна и скочи от мястото си. Рече объркано:

— Уф, как можах така да заспя! Андреев, знаеш ли, сънувах, че той ми каза, че ще живее — сепна се, погледна към болния и тихо, да не го събуди, извика: — Ама той наистина ми го каза! Да, наистина, повярвай ми.

— Ще живее, разбира се — отвърна Андреев, усмихвайки се топло. — Може ли да се умре с такава годеница? Ако беше преди малко в лабораторията, сигурно нямаше на Рогозаров да му се размине така лесно. Можеш ли да си го представиш? Аз, казва, колега, си мисля дали нямаме грешка в диагнозата.

Възможна е някаква левкемоидна реакция, нали? Сън не го хваща, горкия, че доктор Велев няма да умре по неговия комплексен метод.