Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Последни корекции
NomaD (2011 г.)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Любен Дилов. Многото имена на страха

Научнофантастичен роман

Медицина и физкултура, София, 1967

 

Редактор: Д. Миланов

Художник на корицата и вътрешните илюстрации: Ив. Кирков

Художествен редактор: Ем. Рашков

Технически редактор: М. Белова

Коректор: Ек. Петрова

Дадена за набор на 29. IX. 1966 г.

Подписана за печат на 18. XII. 1966 г.

Печатни коли: 17,50

Издателски коли: 14,53

Формат: 59×84/16. Тираж: 20 088. Издат. № 3286. Лит. група IV

Цена 1 лв.

Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

10

На другата сутрин една кремава шкодичка от двуместните спортни коли, които младите хора у нас предпочитат заради тяхната пъргавина и скорост, се носеше подир огромния блестящ кадилак, който, изглежда, мъчно обуздаваше своите двеста и четиридесет коня по широкия, но задръстен от множество коли булевард. Стойко Велев, облечен в хубав полуофициален костюм, седеше зад кормилото на шкодата, нехайно пъхнал цигара в устата. Но цигарата не беше запалена, за да не пречи на мисълта му. В такива моменти той имаше навика да изговаря мислите си полугладно, сякаш разговаряше с кормилото:

— Хитро момче си, хитро… Веднага ме забеляза. А може и да не си ме забелязал, но не, чувството не ме лъже, никога не ме е лъгало. А добре се преструваш, трябва да ти се признае. И къде отиваме сега? По тоя булевард може да се излезе и извън града, а това няма да те представи добре в моите очи, приятелю. Има си хас да отиваш просто в сервиза, дето е… Но това лъскаво чудовище никак няма вид да се нуждае от поправки. Доколкото разбирам от коли… Чудесно е все пак, че тук знаците не дават да се завива ни вляво, ни вдясно! Е, е, бъди справедлив! Знаеш колко ругаят другите шофьори такива улици. Това, че на тебе ти е изгодно онзи отпред да знае, че си принуден да караш в същата посока, не ти дава правото да злорадствуваш… Я, ама ти наистина отиваш в сервиза, пък аз се влача подире ти като последния глупак!

Кръглите, големи като чинии стопсветлини на кадилака припламнаха, той намали скорост и се отби в асфалтовата алея, която правеше широка дъга към хангарите на голямата авторемонтна работилница.

— Даа, какво пък! — каза Велев на кормилото. — И ние не сме ходили отдавнаш на поправки.

Но шкодата увеличи скоростта си и профуча край входа, на асфалтовата алея. При първата пресечка тя сви вдясно, въпреки че ъгловият знак категорично забраняваше това, и се изгуби в лабиринта на множество къси улички с еднопосочно движение, като се задъхваше от нетърпение и страх да не би да я видят усърдните служители на КАТ. А след десетина минути един сив мерцедес, от ония, за които казват, че имали благороден миши цвят, влезе в залата на авторемонтната работилница с безцеремонността на дипломатическата си неприкосновеност. Стойко Велев, прибавил към полуофициалния си костюм и едни очила с леко затъмнени стъкла, които променяха до неузнаваемост младежки свежото му лице, придавайки му интелектуалната вглъбеност на човека „от кариерата“, слезе от мерцедеса и се огледа. Кадилакът бе се заврял чак в дъното на залата, предната му врата беше отворена и се виждаше наведеният в нея гръб на някакъв мъж.

— Какво обичате?

Пред Велев бе се изправило някакво момче в омазан работен комбинезон и усърдно триеше ръцете си в топка конци.

— Само гресира — отвърна Стойко с комично-приятния акцент на чужденец, който много се старае да научи български.

— Веднага — каза момчето. — Сега свършвам с онази кола. Ще почакате съвсем мъничко.

— Няма чака! Бързо! — изрече с нетърпящ възражение глас Велев, извади една банкнота и без да сваля очи от кадилака, небрежно я пусна в омазаните конци, които държеше момчето.

Тъкмо в този миг наведеният мъж бе измъкнал предната част на тялото си от колата, бе се поизправил с някакъв обемист пакет в ръце, беше се огледал мълниеносно наоколо, преди да изчезне заедно с пакета в близката желязна врата, която отвеждаше навярно към другите помещения на работилницата. Но това не беше шофьорът, а един от работниците. Шофьорът на кадилака не се виждаше никъде из огромната като хангар зала, претъпкана с коли, около които шетаха десетина монтьори.

Момчето въртеше банкнотата между пръстите си, като да се чудеше какво да прави с нея, и промълви съкрушено:

— Добре, ама… все пак мъничко трябва да почакате. Онзи другар, дето…

Велев махна с ръка, сякаш сега му беше все едно или пък искаше да каже, че не приема никакви обяснения. И тръгна на бавна разходка между колите, заоглежда ги с любопитството на познавач. При кадилака той се спря за по-дълго, пъхна глава в оставената от монтьора отворена врата, хвърли един поглед на таблото, надникна под него, под седалката…

— Ей, вие там! Какво правите? — викна някой грубо зад гърба му.

Беше върналият се монтьор. Сега той носеше един голям гаечен ключ и го държеше така, сякаш се готвеше да замахне с него. Свирепото изражение на лицето му като че ли потвърждаваше такова намерение.

— Нищо — вдигна рамене Велев и нехайно се усмихна. — Нищо. Чака. Мой кола гресира.

— Забранено е — каза по-меко монтьорът, респектиран от чуждия акцент. — Трябва да се чака навън. И в чакалнята. В градината също има пейки.

— О, пардон! Аз само погледна. Хубав автомобил! — и Стойко потупа покрива на кадилака. — Американиш!

— Хубав — съгласи се монтьорът, а в очите му отново лъсна подозрение. — Коя е вашата кола?

— Там. Мерцедес.

— Дипломатическата ли — монтьорът бе забелязал номера и съвсем се преобрази, заумилква се, заугодничи. — А, мерцедесът е чудесна кола! Аз го предпочитам пред всички.

— О, но, но, но! — възкликна гъгниво Велев, с един театрален жест. — Вече омръзна. На мен вече омръзна. А къде чакалня? Пардон, пардон! Приятно работа!

И бързо се отдалечи. Излезе навън, надникна през вратата с надпис „чакалня“, но там нямаше никой и той се упъти по алеята, която водеше зад работилницата. От двете й страни имаше храсти с прецъфтели пролетни рози. Щом видя шофьора на Белмонт да седи на близката пейка, той се спря, извади една сребърна табакера, запали цигара, давайки му възможност да го огледа, и се приближи, поздравявайки със своя акцент:

— Добар ден.

Шофьорът, човек около петдесетгодишен, с грубовато, но умно лице, учтиво се отмести. Велев седна, каза с поглед към небето:

— Хубаво ден! Тук много чака?

— Не понимаю — изговори шофьорът на развален руски и се усмихна.

Велев зарадвано го запита дали говори немски или английски. Шофьорът, с готовност за разговор, потвърди, че знае английски, а изговорът му беше повече от добър. Майорът веднага се разбъбри с темперамента на човек от южните страни:

— Ах, толкова бързам! А ме карат да чакам за едно мизерно гресиране. Кога най-после тия българи ще си оправят сервизите! Вие от дълго ли чакате?

— Не, трябва само да ми потегнат ръчната спирачка. Този сервиз изглежда иначе добре уреден. Отскоро съм тука и не познавам българите.

— Ах! — въздъхна трагично Велев. — Не ме питайте! Вече трета година съм тука. Хубава страна, чудесен народ, но… организация! Организация няма. Млад народ, традиции му липсват. Пък и тия социалистически принципи на обществено устройство… мъчно свикваме с тях, ние, хората от Запада.

Шофьорът се усмихна в знак на любезно съгласие, но не запита събеседника си откъде е и Стойко нямаше основание да прояви любопитство. Продължи в същия дух.

— Слава богу, скоро ми изтича срокът! Ще си почина малко от тоя социализъм, пък после ще видим.

— А вие нямате ли дипломатически сервиз? — запита кротко шофьорът и майорът не успя да долови по гласа му дали това беше обикновен професионален въпрос или онзи бе се усъмнил в нещо.

— Имаме, разбира се. Но аз съм на път и не ми се връщаше за едно гресиране чак в другия край на града.

В този миг на алеята застана монтьорът, който преглеждаше колата на Белмонт, и махна с ръка. Шофьорът се изправи.

— Имате късмет — рече Стойко и тръгна след него, като мислеше: „И аз ще имам късмет, ако сега ти се качиш веднага в колата си и си тръгнеш, защото правилника за такава поправка изисква монтьорът да направи поне едно малко пътуване заедно със собственика из околните улици“.

Кадилакът стоеше на изходната алея. Стойко възкликна:

— Това ли е вашата кола? Просто ви завиждам!

— Не е моя — отвърна простодушно шофьорът. — Аз съм само шофьор.

— О, така ли! — успя Велев да промъкне в гласа си нотката на разочарование, такова, каквото би трябвало да има у един аристократ, който по погрешка е разговарял интимно с човек не от своя ранг. Добави великодушно: — Е, все пак е истинско щастие да караш такава кола!

Стигнаха до автомобила и майорът безцеремонно почна да го оглежда, като не забравяше да хвърля един поглед и към двамата. Видя как шофьорът подаде една банкнота на монтьора, видя как онзи се поколеба в нещо, гледайки с подозрение към досадния дипломат, как измърмори по изкуствен начин „един момент“ и затича към касата. А Велев го запита мислено: „Ти и такива ли мошеничества правиш? Или аз само ви попречих да не се формализирате толкова. Нищо, сега ще разберем!“ — И той се приближи до шофьора, пошепна му доверително:

— Съветвам ви да огледате хубаво колата, преди да я приемете. Българите са страшно крадливо племе. Ще ви задигнат нещо, после ще си имате неприятности. — Шофьорът се усмихна дървено, отвори бавно вратата, надникна вътре. Стойко забеляза как той погледна под предната седалка.

— Няма какво да откраднат — изправи се шофьорът.

Велев щастливо се усмихваше:

— Вярно, от такава кола части не могат да подменят. Няма къде да ги дянат после.

Монтьорът тичаше вече, размахвайки демонстративно квитанцията. Подаде я, подаде върнатите пари, но шофьорът му направи знак да ги задържи като бакшиш. А Стойко радостно ги укоряваше: „Е, не е хубаво това! Не биваше да ви домързява толкова да направите няколко кръгчета за проверка. Играта трябва да се играе докрай, дори и когато си я загубил. Както сега например!“ А гласно каза:

— Щастлив път! Ще ида да видя какво става с моя мизерен мерцедес.

Шофьорът кимна почтително и седна пред кормилото, затръшна вратата. Вече пред входа на залата Стойко чу стартера на кадилака, но победи любопитството си и не се обърна.

Момчето беше клекнало вече с гресьорната помпа край мерцедеса и майорът го запита със своя добре заучен акцент:

— Как твой име?

— Стефан.

— Сте… фан? Хубаво! Ти, Стефан, на мене харесваш. Ти добър бой, добър момче. Ти комсомол, да?

Момчето кимна поизчервено:

— Да, комсомол.

— А това твой майстор, да? — посочи той с глава към влизащия в залата монтьор, който бе преглеждал колата на Белмонт.

— Не, майстор. Бригадир — каза момчето, неволно подемайки същия изкълчен български език.

— Добър човек? Добро бригадир?

— Добър е — отвърна момчето полуучудено, полу с досада.

— Стефан, а ти мен услуга правиш? Малко услуга? Аз тебе пари дам, много пари — зашепна Велев и бръкна с една ръка във вътрешния джоб на сакото си.

— Каква услуга? — наостри се момчето.

— О, нищо! Една бележка дадеш. Малко писмо на адрес. Аз тебе тука, чака. Ти вземаш такси и бързо дадеш.

— Не мога — каза момчето след колебание, като се мъчеше да скрие пълния си с подозрение поглед.

— А ти пита бригадир. Той пусне. Нали добър човек? Ето аз пише бележката!

В откритото лице на момчето ясно се четеше как то се бори с някакво решение, усмихна се с неумела хитрост, рече:

— Добре. Дайте бележката!

Майорът извади луксозен бележник и красива перодръжка и написа няколко реда на английски с нарочна нечетливост. Само последният ред беше по-четлив и той гласеше: „Не обръщай внимание на бележката, нито на приносителя. Това е една от моите шеги“. Сгъна я, написа адреса на института и името на брат си с разкривени български букви.

— Ето. Дадеш само на човек. Не на друг. Много важно! Ето и пари за такси. Други пари после. Аз тука чака.

Момчето взе бележката, като се пристори, че никак не го интересува, пъхна я в задния джоб на панталона си и тръгна към вътрешната желязна врата, измърморвайки, че трябвало да се облече.

Стойко погледна часовника си, пресметна колко време ще трябва на момчето да намери такси, да отиде до института и да се върне, запали цигара и се отправи към чакалнята, където бе забелязал кабина с телефонен автомат.

Момчето излезе на алеята, бутайки един червен мотоциклет. Майорът разочаровано въздъхна: „Е, какво, реши да икономисаш и парите от таксито ли? Дерзай, момко, ще напреднеш! А много горчи, дявол да го вземе, когато се излъжеш в някого! Язък, много има да я изучаваш тая парапсихология, приятелю, и затова не се отказвай от класическите методи…“

Влезе в чакалнята, допуши цигарата си, като стоеше замислен насред празното помещение, после решително се вмъкна в телефонната кабина. Пусна стотинките, бързо навъртя номера:

— Говори Велев, шефе. Възможно е след малко да ти докладват, че се е явило някакво момче със съобщение за един съмнителен чужденец. Ще носи бележка, написана на английски език. Наредете да го върнат и да му кажат, че ще вземете всички мерки. Да, радвай се! Закъсах с парапсихологията. А върнете момчето веднага, защото ми трябва. Да, да, ще се обадя след около половин час. Разбирам. Нямах друг начин. Дано само не съм се излъгал.

Монтьорчето се върна минутка, след като Велев бе се обадил за втори път на полковника. Червеният мотор влетя с рев в алеята на сервиза, то скочи от него, преди още да бе загасило мотора и намръщено, без да вдига глава, защото очевидно не умееше да лъже, каза:

— Ето ви бележката. Нямаше го. А вие казахте само лично да я предам.

Майорът засия, късайки на малки парченца бележката, рече тихо:

— А сега, Стефчо, вземи мерцедеса и ще направим едно кръгче из квартала за проверка на мотора.

Момчето зина насреща му, сякаш за пръв път чуваше родния си език:

— Ама… ама…

— Ще ти кажа, момчето ми, всичко ще ти кажа! Хайде иди за колата.

— Но аз… нямам още право да правя проверки.

— Е, нищо де! Щом един чужденец настоява и при това съмнителен чужденец, бригадирът няма да ти се разсърди.

Момчето гарира мотоциклета и се упъти да изведе колата, но вършеше всичко като насън. Явно така се бе вживяло в ролята си на начеващ Шерлок Холмс, че сега изглеждаше просто съкрушено. Когато седна до него и видя, че то твърде плахо държи волана, Велев каза:

— Дължа ти едно голямо извинение, Стефане. Но трябваше по най-бързия и най-малко подозрителен начин да проверя дали може да ти се доверя. А нашата работа е опасна.

И той разтвори на коленете си служебната карта.

— Ето, може да се запознаеш с мене.

Момчето хвърли един крив поглед към картата, но продължаваше да се сърди:

— Не са хубави тия шеги!

— Прав си. Не са хубави. И още много-много неща, които сме принудени да вършим, не са хубави, но… принуждават ни, мойто момче. Мислиш ли, че мен няма да ми е по-приятно да се занимавам с нещо друго, вместо да гоня разни мръсници, да им преча да вършат черното си дело? Но все някой трябва да я върши, нали? А аз веднага познах, че мога да ти имам доверие, и нямаше да те разкарвам, но ти ме обърка с тоя твой мотоциклет. Трябва да ти кажа, направо ми взе ума! Не очаквах толкова съобразителност от тебе! Направи всичко по най-добрия начин…

— Какво искате от мен? — прекъсна го все още намръщено момчето, но похвалата явно бе му подействувала.

— Да, цялата тая история беше заради това, че аз действително се нуждая от твоята помощ, от помощта на един добър патриот, на един честен човек…

— Оставете тия приказки, другарю! — Монтьорчето не отделяше поглед от пътя пред себе си, караше бавно и сякаш наистина повече се вслушваше в работата на мотора, отколкото в думите на човека до себе си. — Можехте направо да ми кажете какво ви трябва. Нали ви казах, че съм комсомолец?

— Не можех, Стефчо. Не можех. Какво ми гарантираше, че не си човек на своя бригадир?

— Бригадира ли? — ахна момчето и без да ще, натисна спирачката. Колата се закова на място и леко наклони напред, преди да се изправи отново на ресорите си.

— Да, той! Впрочем, ти какво мислиш за него? Но карай де!

Момчето действително помисли, защото колата бе изминала най-малко петстотин метра в твърде бавен ход, преди то да отвори уста.

— Бригадир като бригадир. Аз отскоро съм в сервиза. Е, има нещо ментърджийско в него, обича да завлича клиентите, прережда срещу бакшиш и така нататък… ама друго не съм забелязал.

— А пък аз забелязах — рече майорът. — Преди малко той измъкна от оня кадилак един пакет и го скри някъде. Много е важно да узнаем какво има в пакета. Очевидно бригадирът ти има вземане-даване с тоя шофьор, който пък на нас ни е много подозрителен. Разбра ли сега какво ще се иска от тебе? Откровено казано, само ти можеш да свършиш тая работа. Ако ние го наблюдаваме, той ще усети и ще се развали цялата работа. А ти показа сериозни качества на разузнавач. Спри сега за малко!

Момчето отново натисна спирачката. Намериха се в една пуста къса уличка, някъде зад сервизната работилница.

— Искате, значи, да наблюдавам бригадира. С кого се среща, личните му клиенти, номерата на колите им, всичко подозрително около него. И… пакета. Какво има вътре, на кого ще го даде, ден и час на всичко. Така ли?

Майорът насърчително се усмихна над момчешкия му стремеж да покаже, че разбира повече от разузнаване, отколкото той предполага. Сигурно бе прочел не един шпионски роман.

— Точно така, Стефане. И, разбира се, внимателно, да не го подплашим. Но няма какво да те уча, ти ги разбираш тия неща. А ще ми съобщаваш на този номер. Запомни го, защото не бива да го записваш. Ако ме няма, ще съобщаваш на тоя, който се обади. И само от телефонен автомат, нали? Дай сега ръка, да сключим нашето бойно другарство!

И майорът стисна сериозно, по мъжки черните от машинното масло пръсти на момчето, което бе забравило вече всички обиди и го гледаше предано и възхитено.