Любен Дилов
Многото имена на страха (6)

6

Надежда Гатева беше от онези жени, чиято младост е цъфтяла самотно и безплодно, а върху лицата им сега сивеят увехналите багри на късната сушава есен. Една скрита дълбоко печал прозираше винаги под нейната равна, малко педантична деловитост, която отдавна бе й спечелила името на извънредно ценен помощник за всеки научен колектив. Още преди десетина години Миладов и Велев бяха оценили нейната сръчност, акуратност, големия й опит в лабораторната работа, добрите й познания по биология и химия и тя бе една от първите, която влезе в новооснования институт като началник на лаборатория в отделението по биохимия. От академика до последния новопостъпил младши научен сътрудник всички се отнасяха към нея с уважение заради нейната услужливост, заради беззаветната й отдаденост в работата. Но в характера й преобладаваше преданата покорност и като че ли нежелание за самостоятелност, което й бе попречило навярно да влезе в редиците на изследователите, караше я да си остава само един отличен изпълнител на чужди замисли. Тя като че ли нямаше друг живот извън лабораторията, като че ли не живееше с други интереси освен интересите на Велевия научен колектив. Ала както умееше да печели доверието на хората, с които работеше, така не умееше или не желаеше сама да им се доверява, оставаше си докрай мълчалива и затворена в себе си.

Мъжете видимо също така отдавна бяха престанали да заемат място в живота на Надежда Гатева и затова д-р Велев много се учуди, когато преди десетина дни по телефона се обади мъжки глас, който предизвика дълбоко смущение у неговата помощничка. Гатева беше поела слушалката от ръката на своя началник, спокойно и хладно както винаги при служебен разговор, а след това изведнъж беше пребледняла…

— Здравей, Надя! Хари се обажда — каза й слушалката. Гатева бе промълвила е отпаднал глас:

— Да… Какво има?

— Слушай, ела моля те утре или вдругиден у дома. Много е важно. Трябва да уредим една стара сметка, за да сме си спокойни. Към шест ела, в края на приемните ми часове. Чакай, запиши си…

— Няма да дойда! — беше го прекъснала Гатева, почти яростно затръшвайки телефона.

Зае се отново с приборите и препаратите, но с разсеяност, каквато никой не познаваше у нея и която озадачи Велев. Той прояви тактичност и само след десетина минути напусна лабораторията, за да остави възрастната жена насаме с нейните вълнения.

Но и след два дни странната тревога не изчезна от очите и пръстите на Надежда Гатева. Дори беше се засилила.

Този ден Гатева излезе малко по-рано от другите и много по-рано от обикновено, защото имаше навика да остава в лабораторията до тъмно, сякаш не й се разделяше с нея, пък и честолюбивата й акуратност не й позволяваше да остави нещо недовършено или неприбрано. По пътя тя се отби в близката пощенска станция и поиска телефонния указател. Прелиства бързо и нервно изпокъсаните му страници, докато намери търсения адрес. А след това трамваят я отнесе в квартала към централната гара. Изкачи крадешком стълбището и се спря задъхана и разколебана пред стъклената табелка с надпис „Д-р Захари Джонгов — гинеколог“. Вратата беше открехната. В неприветливата чакалня имаше две млади, скромно облечени жени. Гатева седна до тях и наведе глава, сякаш се боеше да не я познаят. Лекарят, пълен мъж, с посивели коси и самодоволно лице, излезе, но навярно не я забеляза, защото покани една от пациентките. После прие и другата, изпрати я, заключи външната врата все така, без да дава знак, че е познал посетителката си, и едва тогава пристъпи към нея усмихнат и с протегната ръка:

— Здравей, Надя! Не знаеш как се радвам да те видя отново!…

— За какво съм ти? — попита сухо жената, минавайки пред него в кабинета му, също така тъмен и неприветлив като чакалнята, обзаведен с много стара апаратура, която имаше вид на нечиста.

— Чакай де, чакай да се видим, да ти се порадвам…

— Остаряхме за радостите — каза сурово Гатева.

Охраненото лице на лекаря се натъжи:

— Наистина! Ех, тези времена! Колко човешки сърца, колко щастия разбиха!

— Остави времената на мира! Те с нищо не са ни виновни. Аз бързам… — И тя демонстративно погледна часовника си.

— Изглежда, не ти е приятно да ме виждаш след толкова години…

— Не са ми приятни лицемерните сантименталности.

— Добре тогава. Щом пък толкова бързаш…

Лекарят измъкна чекмеджето на бюрото, отвори една малка желязна касетка и вдигна от нея пачка синьо-зелени банкноти.

— Това е за тебе, Надя — каза той весело.

Тя пребледня:

— Какви са тези пари?

— Твои са. Изпращат ги от нашата фирма. Поздравяват сърдечно своите бивши сътрудници и се извиняват, че краят на войната и настъпилите политически промени са им пречели да уредят толкова години сметките си. С това смятат всичко за ликвидирано и с прискърбие съобщават, че са принудени да се откажат от своето сътрудничество с приятелите си в България. А пък ние не съжаляваме, нали? — засмя се той, след като беше произнесъл дългата тирада, сякаш цитираше официално търговско писмо, и сложи парите в полата й. — Двеста лева са и вярвам, че ще ти бъдат добре дошли.

— Няма да взема тези пари — заяви рязко Гатева.

— Но защо? Те са с честен труд спечелени. Не бъди глупава! И подпиши, моля те, тая разписка. Знаеш, че немците държат на отчетността…

— Не!

Гатева вдигна парите от скута си и стана решително, но когато протегна ръка, за да ги остави на бюрото, внезапно се почука и преди лекарят да отговори, вътрешната врата, която водеше вероятно към жилището, се отвори. Влезе един снажен мъж на средна възраст, чието лице говореше за самочувствието на аристократ, и Гатева едва смогна да пъхне пачката в джоба на шлифера си.

— Хари… О, пардон! — обърна се той към жената. — Мислех, че си свършил прегледите.

— Свърших ги — отвърна лекарят, като че ли зарадван от внезапното посещение. — Това е една моя стара позната. Да ви представя! Наде, това е д-р Валери Жаклинов — произнесе той с особено натъртване името на посетителя.

Гатева трябваше да пусне омачканите банкноти, да извади ръка от джоба.

— Още по-хубаво! — каза новодошлият, след като галантно бе й целунал ръка. — Исках да те поканя да вечеряме заедно, а сега се радвам, че мога да поканя и двама ви с твоята симпатична приятелка.

— Не мога, чакат ме — издума бързо жената и тръгна към чакалнята, забравила дори да кимне на новия си познат. Джонгов извика:

— Наде, само да сваля престилката. Ще те изпроводим.

— Няма нужда — отвърна тя все така нелюбезно.

— Добре тогава. Аз пак ще те потърся. Да свършим онази работа…

— Утре ще дойда — каза тя с мрачна твърдост.

Но на улицата залитна като пияна и неколкократно се блъсна в редките пешеходци, които бързаха под ситния дъждец. Уличните лампи караха тънката мрежа на дъжда да трепти с луминесцентните отблясъци на неона. Гатева закопча шлифера си, вдигна яка и бръкна в джобовете му. Ръката й докосна парите и тя простена изплашено:

— Боже мой, как взех тези пари? Какво се случи?

Тя си даде сметка, че трябваше да ги скрие от внезапния посетител, който бе се появил по някакъв съдбоносен начин като че ли нарочно тъкмо в този миг. А може би той наистина да бе се явил нарочно? И тя помисли с пронизваща тревога: „Боже мой, боже мой, пак ли започва!“ Хари каза, че с това приключвало, но може ли да му се вярва? Той някога бе я измамил, та сега ли ще я щади! Не, както и да стои работата, още утре ще му върне парите. Никога, никога вече не трябва да има нещо общо с този човек! Нали беше се зарекла? Защо пак се изплаши, защо пак…

Беше се запознала с д-р Захари Джонгов преди много, много години, когато постъпи като млада лаборантка в „Галенус“, единственото тогава у нас малко предприятие за лекарства. Джонгов, току-що завърнал се от Германия млад лекар, покори сърцето й с доброто възпитание, с културата си, с мечтите си, които той умееше да разкрива по един твърде красив начин. И то му отговори с взаимност, запламтяло в оная обич, която може би само веднъж се ражда в живота на човека. Много месеци щастието й цъфтеше буйно, непомрачавано от нищо, така че Гатева повярва в неговата истинност и всецяло се покори на своя любим. Но после той някак твърде бързо се промени. Веднъж й поиска да му даде производствената рецепта за приготовляването на едно новоусвоено оригинално лекарство, с което „Галенус“ се готвеше да демонстрира на международния пазар своята зрелост и самостоятелност. Лекарството се основаваше на новооткрит в някои български билки алкалоид. Джонгов я моли, упрекваше я, че не го обича истински, и накрая успя да я склони да наруши служебния си дълг, без тя да разбере за какво му бе необходимо това. Няколко дена по-късно той й купи твърде скъпа рокля и беше нежен към нея като никога. Но за работата във фабриката продължи упорито да се интересува. По-късно започна да й дава от време на време пари, които тя отказваше да приеме, но той отново се позоваваше на тяхната любов, отново я молеше и заплашваше. Веднъж тя по-решително му поиска обяснение. Цялата работа й миришеше на шпионаж. А той се изсмя над думите й и я прегърна:

— Глупаче си ми ти! Шпионаж! Това е най-обикновена търговска сделка. И не мисли, че ти си единствената в „Галенус“, която дава някому такива сведения. Пък някои правят и по-лоши неща. Защо все не успявате да произведете липогетона, а? А колко стотици лекари бойкотират българските лекарства и предписват срещу известно възнаграждение от съответните фирми само специалитетите на „Байер“ или „Шиноин“ или на английските и швейцарските фирми! Ти сама знаеш, че не вървят нашите лекарства, че сте пред фалит, че само кредитите ви крепят да не загинете…

— Но това е подло и антипатриотично! — възмути се Надежда.

— А патриотично и честно ли е да наливаме горките пациенти с български боклуци?

— Не са боклуци! — опита тя да защити честта на фабриката, в която работеше. — Аз не искам да се занимавам с такива мръсотии, пък както щеш ги наричай!

— Не ставай дете! — той беше омекнал и навярно пак щеше да моли и да се позовава на любовта им. — От това ние можем да имаме само полза. Нима мислиш, че бих могъл без това да отворя някога частна практика? Почти всички бедни момчета като мене са успели само благодарение на помощта от големите фирми. Как ще остана в София с моя идеализъм и липса на връзки? Или предпочиташ да бъда селски лекар в някоя мръсна общинска амбулатория? А ти какво ще работиш там? Значи, ще трябва да се разделим! А мечтаем да се оженим, да живеем добре… Още много й говори той за тяхното бъдещо щастие, за съвместната им научна кариера, за някакви обещания, които му били дадени, да бъде изведен един ден от малка България, да получи работа в чужбина… и Гатева отстъпи, защото любовта беше я направила послушна, безволева, страхлива.

След време Джонгов я накара да подпише някакви разписки за парите, които й беше давал и продължаваше да й дава сегиз-тогиз, а тя ги влагаше в книжка за основа на бъдещото им семейство. Колкото и дребни да били сумите, германците искали да ги отчита. Скоро след това той отвори частен кабинет и практиката му необяснимо бързо нарасна. Изглежда, бе съумял да намери най-после нужните връзки с другите лекари, които да му изпращат пациентки. Ала за женитба престана да говори. И през 1943 год. неочаквано й заяви, че трябвало да се разделят. Беше се съвсем променил, самостоятелността и материалното благополучие бяха го превърнали във властен и безцеремонен човек, който вече не се унижаваше да дава дори обяснения за постъпките си. А и тя не му ги поиска, окаменяла в своята гордост. Но това за нея беше удар, който сломи живота й.

И ето, че пак беше я потърсил! Тя го мразеше, ненавиждаше го от дън душа. Какво ще иска от нея? Оцелелият и станал по-мощен по време на войната концерн се интересува навярно от работите в института. Да, сега действително има какво да се краде, какво да се шпионира. Но сега ще му приседне! И тя този път нямаше да се хване отново на въдицата! Боже мой, как всичко беше забравено! Как всичко мръсно като че ли бе изчезнало около нея, как разцъфтя животът, как всяка година бе имала за какво да се радва — ту нов завод за антибиотици, ту нов голям химически или фармакологически институт, всеки ден нови препарати, които прославяха българската наука, в сравнение с което благородните напъни на някогашната малка „Галенус“ изглеждаха трогателно смешни! А как бе изпълнил цялото й същество с мечти и доволство този нов институт на Миладов, поставил си една почти фантастична по своите размери и красота задача! Не, никога вече предателства и гадости! Трябваше само да се отърве от тези мръсни пари, които лежаха в джоба й. Да му ги изпрати по пощата? Но подлецът можеше да задържи поканата като документ за връзките й с него. Не, на ръка ще му ги даде, ще му ги хвърли в очите и ще го заплаши с милицията, ако не престане…

С това решение тя позвъни на другия ден по същото време на Джонгов. Нямаше никой. Поразходи се из улиците, затвърдявайки у себе си своето решение и ожесточение, и след един час отново се върна, ала вратата пред нея си оставаше няма и безучастна към тревогата й. Когато излезе от кооперацията и сви в първата пресечка, объркана от неуспеха си, изведнъж почувствува, че някой бе тръгнал след нея. Обърна се внезапно, за да го изненада, и видя да се приближава с бързи крачки човекът, който вчера бе станал причина да сложи несъзнателно злокобните пари в джоба си. Не успя да си спомни името му, ала благородната му външност и хубавите дрехи вдъхваха доверие.

— Добър вечер, другарко Гатева — поздрави той и любезно се поклони, а тя с изострената си чувствителност забеляза, че Хари навярно след нейното излизане е назовал името й; пред нея не беше го казал. — Вие сигурно сте ходили у нашия общ приятел? И аз го търсих, но напразно. Ако имате намерение да го почакате, бих ви направил компания.

— Не, ще си отивам — отряза го тя. Старомодната му галантност я подразни, защото тя отдавна бе свикнала на откритите колегиално сърдечни отношения между хората в института.

— Тогава ще ви придружа съвсем малко. Струва ми се, че вие търсите Джонгов, за да подпишете разписката, нали?

Гатева, изтръпнала, се закова на тротоара.

— Не бива да се безпокоите за това — продължи той невъзмутимо и като че ли насмешливо. — Не е чак толкова важно. Аз бях свидетел, когато получихте парите, и винаги мога да го удостоверя. Но да не стоим така, защото прави впечатление на хората!

— Мерзавци! — изхлипа жената.

Мъжът се огледа, после галантно се наведе над нея, ала сниженият му глас прозвуча рязко и грубо:

— Моля, без обиди! Това, струва ми се, би могъл да го каже някой и за вас. Познаваме се не от вчера.

Гатева наведе глава, прехапа устни, запита сломено:

— Какво искате от мен? — защото съзна, че той има право.

— О, нищо особено! — позасмя се той тихо и отново се върна към своята спокойна учтивост. — Една съвсем дребна работа, която няма да ви костува повече от петнайсетина минути. Просто състава на стимулаторите, както и съотношението на комбинацията им.

— Не! — извика Гатева.

— Е, е, защо е тая категоричност? — възкликна шеговито той. — Добре, няма да настоявам. Сигурно си имате важни причини за това. Казаха ми, че ги чувствувате едва ли не като свои. Тогава ще ви помоля за друго. Нещо съвсем безопасно. Имате там някои млади колежки като Яна Загорова или германката Елза Крьогер. Тия момичета много ми харесват. Простете за откровеността, но така е. Иска ми се на всяка цена да се запозная с тях. Вие, значи, ще ме похвалите пред тях като добър свой познат, като сериозен кандидат за женитба и ще ни запознаете някъде. После вече няма да ви досаждам…

— Никога! — едва не изкрещя жената. — Чувате ли, никога! — Една остра мисъл бе я ударила в главата: те искат да хванат момичетата в капана си, както бяха хванали нея преди години, да разсипят живота им. — Ще ви издам на милицията, ако не ме оставите на мира и ако само закачите момичетата!

— По-кротко, по-кротко! — рече мъжът. — Това няма да бъде изгодно за вас, защото и у Джонгов, пък и у мен ще се намерят разписки, които носят вашия подпис. Впрочем за вчерашната сума също имаме разписка, така че няма защо да безпокоите приятеля си Джонгов. — Той извади от портфейла си някакво листче с машинописен текст, под който тя видя своя подпис. — Познахте ли го? Същият е както на някогашните разписки. Гатева се прекърши, простена:

— Боже мой, каква подлост!

— Вие ни принуждавате, госпожо. Значи се разбрахме, нали? Помислете по какъв начин ще ме запознаете в най-скоро време със Загорова и германката, а аз ще ви потърся тия дни. Сега няма повече да ви дотягам. Но помнете едно: парите, които получихте вчера, съвсем не са от старата германска фирма, а от място, което нашата Държавна сигурност никак не обича и не прощава за такива неща. Довиждане, другарко Гатева!

И той бързо се отдалечи в обратна посока.

Но даденият от него срок изтече, без той да бе се обадил и без Гатева да беше споменала и думица за него на своите млади колежки, решила да упорствува докрай пред шантажа, дори с цената на една окончателна саможертва. Не бяха я потърсили и до този миг, в който тя през сълзите на облекчението разказваше тази история на своя началник Витан Велев.