Любен Дилов
Многото имена на страха (32)

13

Самюел лежеше на канапето с изопнато лице и очи, които сякаш напрегнато четяха нещо върху белия таван на операционната. Главата му беше омотана в кабелите и медните пластинки на енцефалографа, които допълнително бяха притиснати с торбички пясък. Владимир, гърбом към него, беше се навел над апарата. Изправи се, каза:

— Край на мъките, Самюел!

Брюнинг освободи главата на престъпника от торбичките и кабелите.

— Седнете сега на стола, Самюел. Както обикновено. И свалете дрехите.

Престъпникът се разходи из операционната, спря пред стъкленото шкафче с инструментите. Владимир вадеше лентата от апарата.

— С това ли чукче ще ме чукате пак, докторе?

— С гумените краища — отвърна гърбом неврохирургът. — Ще ви побоцкам и с двойната игла, вземете я.

Той подаде лентата на Брюнинг за промиване. Сестрата бе прибрала вече кабелите в кутията и бързо изчезна в затъмнения рентгенов кабинет, през който се минаваше за малката фотолаборатория.

Владимир енергично се отправи към своя пациент.

— Ще направим с вас чудеса, Самюел. Ще се прочуем. Целият свят ще говори за вас, ще видите!

Престъпникът бавно се обърна край инструменталното шкафче. В ръката му, хванат като за удар, лъсна един голям скалпел, най-големият операционен скалпел, който се намираше там.

— Самюел! — рече сепнато Владимир. — Не това! Чукчето…

— Страх ли те е, докторе? — засмя се престъпникът и спокойно, без всякакво дебнене направи две крачки към него.

Зенгинов отстъпи:

— Не обичам глупавите шеги! Чувате ли! — в уплахата си той изрече това на френски.

— Аха! — рече престъпникът почти самодоволно. — Псувате ли ме? Нищо, това ножче е доста остро…

— Самюел!

Владимир беше така скован от изненадата, че дори не вдигна ръце за самозащита, а продължи да отстъпва към стената.

— Ще го опитаме как реже — засмя се пак престъпникът със странно спокоен смях. — Само вие ли можете да режете!

— Самюел!

В този миг, прозвучал като последен вопъл, вратата на операционната рязко се отвори и в рамката й, приведен като за скок, влезе Белмонт. Изрева с глас, който беше несъвместим с вечната му бъбрива галантност:

— Стой!

Престъпникът дори не трепна, само свали ръка и се обърна:

— Ти пък кой си? Аха!

— Хвърли ножа!

С едно мълниеносно движение Белмонт бе извадил от джоба си пистолет и го държеше насочен към гърдите на престъпника.

— Хвърли ножа! Горе ръцете!

Сега Владимир би могъл да скочи изотзад върху него, но продължаваше да стои до стената в своето вцепенение. А престъпникът бе се отправил вече към Белмонт, каза, смеейки се:

— Хвърли ти това желязо! Забрави дори да го заредиш — и се затича с изпъната за удар отдолу ръка.

Но изстрелът го блъсна в гърдите, спря го насред път. Стените на операционната сякаш се срутиха от детонацията, инструментите и стъклата звъннаха уплашено. А престъпникът стоеше като че ли в недоумение какво бе го спряло, като че ли учуден, че пистолетът се оказа зареден, и колебаещ се дали да направи следващата крачка.

— Ножа! — извика Белмонт, ала Самюел отново се изсмя и все пак направи следващата крачка.

Вторият изстрел го накара да рухне на циментовия под. Белмонт почака миг и пристъпи към него, наведе се.

— Свини! Свини… — изхърка застреляният и щеше да го каже може би още веднъж, ако от устата му не беше блъвнала силна струя кръв.

Владимир бе закрил с длан очите си и стоеше, облегнат на стената. Най-после бе дотичала и Брюнинг, чула навярно само изстрелите в плътно изолираната лаборатория. Белмонт се изправи. Каза:

— Брюнинг, почистете пода! Съставете протокол за смъртта и ми го донесете за подпис. Ще го подпишете и вие. Докторе, елате да излезем.

Той прибра пистолета в джоба си и почти насила помъкна Владимир, който все още не можеше да дойде на себе си, към вратата.