Любен Дилов
Многото имена на страха (11)

11

Това беше най-странната фигура в института: приличаше на шаблонен отрицателен образ на учен от научнофантастичен роман. Беше много нисък, почти гном, с огромна посивяла глава, с големи, но някак замъглени и безизразни очи, които не виждаха нищо друго пред себе си освен линейни и диференциални уравнения.

Академик Миладов беше го открил при едно от пътуванията си в Австралия. В паузата на поредната Пъгуошка конференция „гномът“ бе спрял нашия академик и заеквайки от вълнение на завален и твърде старинен български език бе му се представил като българин, потомък на македонски изселници, който работел в една Мелбърнска агенция за стопански и статистически изчисления. Дошъл на конференцията, защото от вестниците научил, че в нея участвува и някакъв виден български учен. Поискал да го види, бил смаян от това, че всички оказали такива почести на един българин. Нима България има вече учени с международна известност? Миладов се смаял: „Човече божи, та на коя планета живеете!“ А „гномът“, носещ дядовското си македонско име Ванче Ивановски, се извинил с това, че откакто се помни, се занимавал само с математика и твърде малко се интересувал от политиката и събитията по света. Академикът го огледал — дрехите му били вехти, евтини, изтъркани по лактите и цялото човече имало твърде окаян вид. Разпитал го как живее, а като научил, че той си изкарва хляба като обикновен програмист в тая частна агенция, предложил му да дойде в родината си, която има нужда от математици.

Ванче Ивановски не се запалил много-много от думите на академика за разцвета на родината му, която изобщо не бил виждал, нито от намеците за патриотизма и прочие чувства, вълнуващи така силно обикновените хора. Запитал само с какви изчислителни и логически машини се работи. Миладов му ги описал, доколкото му били познати, разказал му за своя нов институт, за информационно-изчислителния център, който тъкмо се създавал, и за неговите задачи. Чак тогава големите очи на мъничкия човечец някак се прояснили. И той отсякъл на своя дядовски македонски:

— Ме земете у вашиот институт, ке дойдем.

Академик Миладов, способен въпреки възрастта си да се пали като юноша в своето човеколюбие, го назначил още там, макар да нямал никаква представа за неговите математически способности. А сега можеше само да благодари на случая, който бе ги срещнал — несъразмерно голямата глава на Ванче се оказа някаква изумителна математическа машина, която, поставена сред най-новите съветски кибернетични мозъци в информационно-изчислителния център и в сътрудничество с тях, вършеше чудеса. В скоро време го направиха началник на центъра, но въпреки високата заплата Ванче Ивановски вече втора година си ходеше в овехтелия австралийски костюм, живееше някакъв съвсем абстрактен и неопределен като величините, с които боравеше, живот, като че ли не излизаше от центъра — малкият му ръст удобно го разполагаше за спане във всяко кресло и никой не беше го видял да яде или пие нещо друго освен кафе. И опитите за сближение, и намеренията на институтските психолози да го направят, както се казва, човек, не се увенчаха с успех — разбиха се в неговата любезна незаинтересованост, в мечтателната му самовглъбеност и занесеност. Той отказа дори на Антонов, който великодушно отстъпи от своето скъперничество и му предложи да поръча подходящо за ръста му бюро или да преустрои поне столчето пред пулта на машината за логически и психологически изследвания. И се катереше като малко дете, докато седне на стола, а върху стола пред бюрото си подлагаше един том от енциклопедията и дебела възглавница.

Единствен Стойко Велев като че ли намери път към сърцето на тоя странен човечец. Може би с неуморимата си шеговитост, може би с ведрата си момчешка външност или с разпаления си интерес към света на математическата логика, която той искаше да изучи и прилага в своята работа. Но големите очи на дребничкия Ивановски всеки път се проясняваха, щом младият майор влезеше при него. А първият му въпрос беше:

— Искаш ли кафе?

— Да пийнем по чашка — отвръщаше Стойко. — Искрено казано, такова хубаво кафе никъде в София не можеш да пиеш. Как го правиш?

— Тайна, тайна! — усмихваше се поласкано Ванче, макар да знаеше, че тоя комплимент е само една от шегите на майора, и с любовна грижовност посягаше към огромния термос, който стоеше винаги на бюрото му и съдържаше цели два литра от черната екзотично-ароматна течност.

Така започваше всеки техен разговор, за да трае после едва ли не до разсъмване, защото майорът идваше обикновено късно вечер, а Ивановски прекарваше тук почти всяка нощ, за да използува свободните от дневната работа машини за някакви свои изчисления.

Но какво беше смайването на майора, когато научи, че Ивановски не жертвува нощите си за научна работа, която се готви да публикува, а се занимава с някакви забавни и необикновено трудни математически игри, ей тъй, за отмора. „За отмора? — бе се учудил Стойко. — След като си работил цял ден?“

— Мозъкът е като машината — отвърна му тогава Ивановски. — Всеки престой носи загуба. В случая загубата за мен е удоволствието, което ми носи неговата работа. Знаеш, че нямам други удоволствия.

Ванче не бе се отказал само от помощта на филолозите хипнопеди и лесно бе се отърсил от комичиния си старомакедонски, примесен с множество английски думи.

— Да, наистина! — въздъхна младият Велев. — Тъжен човек си ти, Ванче.

— Тъжен съм — съгласи се тогава математикът. — Затова и не ходя никъде. Да не разнасям тъгата около себе си…

Тази вечер обаче „гномът“ зададе въпроса:

— Защо си тъжен, Стойко?

— Служебни неприятности — отвърна майорът.

Ивановски наля чашките с кафе, като държеше с двете си мънички ръце огромния термос, и не запита повече; знаеше, че такъв човек не бива да се пита по служебните му работи. Майорът взе своята чашка и седна мълчаливо в насрещното канапе, като отмести одеялото, с което се завиваше Ивановски. В голямата програмна зала беше някак пусто и студено. Пултовете пред двете машини бяха празни. Нито една от безбройните мънички лампички по стените не светваше — машините почиваха. И само Ивановски отново почна да нанася някакви цифри и букви върху белия лист пред себе си. Цяла купчинка такива изписани листа беше се натрупала вече до десния му лакът.

— Можеш да пушиш — рече той, без да вдигне глава от своите формули и уравнения, предугадил навярно желанието на госта си. Само нему той разрешаваше да пуши в залата.

Стойко запали и понеже се чувствуваше ненаблюдаван, скърши една кисела гримаса. Отново бе чул жестокия присмех на полковника:

— Е, момчето ми, моите поздравления! Искаш ли да те прехвърлим в криминалната? Положително ще те направят старши инспектор; показа много добри качества…

Малко преди това беше се явил при тях Стефан от сервизната работилница, разтреперан от гордост и вълнение. Бе успял да открие взетия от бригадира пакет, да разгледа съдържанието му, да види човека, на когото бригадирът го даде, да запомни номера на волгата, с която онзи бе дошъл в сервиза. Но… в пакета бе се оказала една обикновена любителска филмова камера, вероятно теснолентова, от известна и у нас западна марка. Момчето дори я нарисува с голяма точност, защото имаше добра техническа памет. Без съмнение най-обикновен и дори леко старомоден модел филмова камера.

Поискаха бърза справка по номера на колата за собственика й. Съобщиха им: Ваклин Жабарски, оператор в студията за документални филми, дългогодишен работник там, ползуващ се с доверие, изпращан многократно в чужбина да снима хроникални и документални филми. Донесоха им и снимката му — възпълно, самоуверено лице на човек, който има успехи, умее да се нарежда в живота и да използува благата му.

Полковникът продължи да злорадствува:

— Днес Белмонт отпътува, драги ми боецо на фронта на черната борса.

— Сигурен ли си, че е черна борса? — запита го майорът, като се опита да придаде на въпроса си намек за някаква увереност, а всъщност само прикриваше собственото си разочарование.

— А какво друго? Не е ли най-близкото до ума? Тоя монтьор обслужва транзитно минаващи чужденци, нищо чудно да им посредничи в някоя и друга стокова или валутна сделка. Нали виждаш? Обикновена филмова камера, взета и продадена на филмов оператор. Като съобщим на криминалната милиция, едва ли ще се окаже друго. Никой шпионин от петдесет години насам не снима с такава камера.

— А ти все пак не бързай да им съобщаваш! — рече язвително майорът.

— Е, момчето ми! Понеже си ядосан, сега си готов да помислиш и най-лошото за своя началник. Разбира се, ще проучим най-напред сами работата. Една такава камера може да съдържа не само лента, а още хиляди други неща. Но на мен ми е весело, защото ти казах, че Белмонт, дори да е такъв, за какъвто го мислим, не е толкова глупав, та след нашия удар да не си кротува известно време. Твоята теория за нервите, както виждаш, не издържа изпитанието. Първо…

— Чакай, не бързай и да броиш! — прекъсна го твърде безцеремонно подчиненият му, но началникът не се обиди, защото бяха навлезли вече в деловата част на разговора си. — Най-напред да си зададем въпроса, защо тоя Ваклин Жабарски ще се снабдява по такъв начин с една най-обикновена камера, когато е пътувал неведнъж в чужбина и е могъл там да си купи по-модерни и по-хубави.

— Аз ти казах, че допускам в нея да има и нещо друго, но също така е възможно той да я е взел за някой колега, по-евтино и така нататък.

— Значи, първото хикс на уравнението го имаме…

— А второто? — запита нетърпеливо полковникът, който много обичаше да брои.

— Второто? Ще открием и второто… Ваклин Жабарски Вак… лин. Жа… бар… ски? Да, като че ли се задава и второто! Ти каза, че Белмонт е умен, а Жаклинов бил глупак. Заради това, че си измислил глупав псевдоним. Приемам тезата ти. Сяда глупакът да си измисли ново име, но в мозъка му непрекъснато витае името, което са му дали нещастните му родители. И какво трябва да се получи? Нещо близко, звуково аналогично, при това непременно красиво, защото глупакът обича евтината красота. Чуй сега, шефе! Вак… лин Жа… бар… ски! Ва… ле… ри Жак… ли… нов! Как ти звучи това?

Полковникът възторжено се удари по коляното и веднага вдигна слушалката на телефона:

— Умен си, дяволе! Кого да извикаме?

Те се разбираха от полудума и майорът помисли:

— Не е ли по-добре да идем лично? Всички да си кажат мнението.

Взеха снимката на Жабарски, качиха се в колата и отидоха в затвора. От двайсет и осемте следствени по делото седемнайсет бяха споменали в показанията си името на Валери Жаклинов. От тях дванайсет признаваха да са го виждали лично. Тези дванайсет сега един по един и насаме внимателно разгледаха снимката, докато Велев записваше имената и отговорите им. Четирима заявиха категорично, че това е той, трима заявиха категорично, че това не е той, а останалите мрънкаха: май че е същият… май че не е същият, беше по-стар, беше по-тънък, по-дебел… само веднъж сме го виждали, на тъмно, на улицата, беше с дебел балтон и шапка…

— Е, Стойко — каза полковникът навън, — нашите психо-филологически теории пак удариха на камък. — Но беше смутен и не злорадствуваше както преди. — Странна история! Четирима срещу трима. Но еднакво убедени. А явно не лъжат, защото им се ще да смекчат наказанието си. Тия, които твърдят, че това е Жаклинов, са с един повече, но сред другите пък е Джонгов, гинекологът, а той го е виждал последен, при това го е виждал неколкократно и на светло, в кабинета си. Мислиш ли, че той лъже?

— Не — отвърна потиснато Велев. — Той пръв и доброволно направи пълни признания, смята се за най-малко виновен.

— А последна все пак го е срещала Гатева.

Майорът веднага грабна слушалката на радиотелефона, който се намираше в колата, свърза се с дежурния телефонист, заповяда:

— Вземете ми градски номер 99-38-75! — След малко рече:

— Институтът ли е? Лабораторията на д-р Велев ми дайте! Другарката Гатева? Вие ли сте? Здраве желаем! Извинете, че пак ви безпокоя! Да, майор Велев е. Мислите ли, че ако видите една сполучлива снимка на Жаклинов, бихте го познали? Сигурна сте? Да, наистина, такива мутри се помнят. Много ви моля, чакайте ни на пропуска. След десет минути сме там.

Полковникът, който караше лично, бе отправил колата вече по посока на института. Гатева стоеше пред портиерната, сдържана, строга, но с една незаличима вече плахост и виновност в погледа. Беше отстъпила на увещанията да си остане на работа в института, на уверенията, че с нищо не е загубила доверието на хората. Взе развълнувано снимката в ръце, взря се в нея и каза разочаровано:

— Не, не е той. Оня беше по-стар, с някакво изтънчено лице. Като аристократ. — И добави с омраза, защото очевидно много й се искаше той вече да е заловен. — Жалко!

— Е, другарю майор! — усмихна се полковникът, когато отново останаха сами. — Нали такива задачи обичаме? Четири срещу четири.

— Интересно става! — отвърна също така почти весело Стойко. — Всъщност твърде плоско щеше да бъде, ако така лесно откриехме Жаклинов, ако беше толкова глупав, както ни се искаше…