Любен Дилов
Многото имена на страха (29)

10

В съседната улица го чакаше една незабележима с нищо фиатка, една от ония коли, каквито със стотици хиляди се движат из улиците на Европа. Стойко Велев бързо се вмъкна в нея и тя веднага потегли. Елза възкликна на родния си език от задната седалка, като импулсивно сложи ръката на рамото му.

— Най-после! Дано никога не преживея втори такъв час! Не, ти наистина си луд човек! Не знам какъв ще бъде животът ми с тебе…

— Поне интересен — каза човекът, който седеше зад волана. — А това не е малко.

Без да спазва един стоп знак, той зави надясно и спря колата, обърна се към майора, седнал до него с твърде съсредоточено лице:

— Оня, секретарят му, се мярна насам, но не съм сигурен дали ни забеляза.

— Мисля, че това вече няма голямо значение — отвърна Стойко. — Върни сега от другата страна в улицата!

— Та няма ли да ни кажеш какво стана? Ние тук сто пъти преживяхме смъртта ти, а ти нехаеш за настроението на масите…

— Карай, казах ти! Белмонт е човек, който бързо взема решенията си.

Фиатката отново хукна като подгонена, направи няколко главоломни завоя на пресечките и се оказа в горния край на улицата, където се намираше тайният кабинет на Белмонт. Пред сградата стоеше с отворени врати медножълтият понтиак. От входната врата тъкмо излизаше секретарят на Белмонт, награбил някакви пакети и чанти. Хвърли ги в колата и бързо се върна.

— Аха — рече доволно майорът. — Спешна евакуация! Да, страхът наистина е лош съветник, както казва народът.

— Много ли беше изплашен? — запита мъжът на волана. Но Велев не отговори веднага:

— Елза, да си сменим местата! Предполагам, че отпред ще ти бъде по-удобно.

Германката, която беше свикнала вече да не пита за всичко, което той й предлагаше да извърши, с готовност напусна мястото си. Едва когато се настани отзад, майорът рече весело:

— Чак ми дожаля за него. Имах чувството, че съм го заварил по бели гащи.

Шофьорът използуваше почивката да запали цигара.

— Тигър да си, пак ще се уплашиш, като ти се вмъкнат така в бърлогата. И как протече разговорът?

— Обеща след три дни да ни го доведе.

— Каза ли му, че знаем къде се намира Зенгинов?

— Не. Щях прекалено много да го изплаша, може да стане безразсъден.

— Вярваш ли му?

— Почти. Трябваше да му предложа доста висока цена, която вероятно ще го съблазни.

— Наистина ли му обеща да не даваме гласност?

Стойко повдигна широките си рамене:

— Разбирам мъката ти на бивш журналист, но джентълменските споразумения понякога са стратегически по-необходими от сензационния пропаганден шум. Все едно, той за дълго е обезвреден, а процесът и така ще даде достатъчно материал за гневни статии и изобличения.

Секретарят отново бе се появил при понтиака с вързопи под мишниците.

— Ех, какво не бих дал да узная какво има в тези пакети! — въздъхна бившият журналист. — Ако не беше тоя глупак Зенгинов, знаеш ли с какво удоволствие бих инсценирал едно гангстерско нападение!

— Ако не беше тоя глупак, и ти нямаше да бъдеш сега тука.

— Това е да се намираш в неутрална страна! — продължи, да съжалява другият. — Не можеш да поискаш дори арестуването му без дълги междуправителствени преписки.

— Не ми и трябва. Така той повече ще ни каже. Всеки ход, който ще направи организацията им при оттеглянето му и при заместването му, ще бъде под наше наблюдение. Белмонт сигурно няма да им открие истинския размер на провала си, а това ще улесни работата ни.

— Сега какво ще правим? — прекъсна го на немски Елза. — Чудесно сватбено пътешествие, няма що!

Майорът се засмя:

— Знаеш ли, Елза, у нас някога е имало такъв народен обичай: в деня на сватбата младоженикът хваща котката и я разкъсва пред младоженката. За авторитет. И да й вземе страха. Аз ти разкъсах цяла шпионска организация пред очите, а ти си знаеш своето. После… едва ли някой някога е предлагал на любимата си такова интересно и оригинално сватбено пътешествие…

— Аз държа за истинското — отвърна нацупено младата жена. — Тия приключения, все едно, ще ги имам цял живот, щом съм направила вече грешката да ти стана съпруга.

— Ще го имаш, мила — погали я той по косите, защото тя говореше, без да се обръща към него. — Щом експедираме Зенгинов, ще ти доставя най-нежното, най-идиличното, най-еснафското сватбено… Охо, потегляме вече! И то без шефа си! Елза, слизай! Бойков, давай подире им! Докрай. Бензин имаш достатъчно, нали? Дори и на края на света да идат. Но ако се запътят към клиниката, зарежи ги! Пиер каза да не се мяркаме там. Ще ни намериш после в хотела или чрез Пиер. Ние ще останем с Елза да видим какво е решил да прави Белмонт.

Последните думи той изрече, стъпил вече на тротоара, и блъсна вратата зад гърба си. Фиатката се затича като паленце подир някой грамаден пес — понтиакът бе стигнал вече долния край на улицата и се готвеше да завива.

— Елза — каза нежно майорът, — знаеш ли за какво ще те помоля? Я иди докарай нашата сватбена кола, омръзна ми таратайката на Бойков.

— А ти знаеш ли кое най-много ме вбесява? — избухна младоженката. — Тия твои вечни шеги! Бъди поне малко по-сериозен, щом сме тръгнали да вършим сериозна работа!…

Стойко Велев весело се ухили:

— Чудесно! Истински семеен скандал на улицата! Какво повече би могъл да си пожелае един разузнавач за прикритие? Но все пак да влезем в тоя вход, та да не правим зрелище на хората!

Младата жена бе успяла вече да се просълзи:

— Не те разбирам. Въвличаш ме в работите си, аз с всичко съм съгласна и готова да ти помогна, а ти… ти, вместо да ми обясниш като на човек, когото уважаваш…

Стойко беше застанал така, че да може да наблюдава къщата, в която се намираше кантората на Белмонт. Добави:

— И когото действително обичаш.

— И когото действително обичаш — повтори след него Елза, като енергично тропна с крак. — Наистина почвам да се съмнявам вече.

— А жената на разузнавача трябва да разбира мъжа си без обяснения, ако действително го обича и уважава. Но за разлика от тебе аз още не съм почнал да се съмнявам, че ще се научиш.

— Няма да се науча. Не ми достига мозък и толкоз! Та и как да се науча? Дори сега, ако ме прегърнеш, аз няма да знам дали правиш това, защото, защото… или понеже трябва в момента да играем ролята на влюбена двойка.

Майорът се позасмя и я прегърна през раменете. Но не отклони поглед от къщата, която напрегнато наблюдаваше:

— Горкичкото ми! Кажи сега, кое най-бързо искаш да научиш?

Ала тя продължаваше да бъде гневна:

— Искам да знам защо още стърчим тука, щом той ти е обещал лично да ти го доведе и ти си му повярвал? И защо аз трябва всеки миг да умирам от страх, че може да те убият, без да знам какво те кара да вършиш това или онова. А да не би да си мислиш, че той не знае сега, че го наблюдават, щом си бил вече при него…

Тя щеше да натрупа може би още един куп въпроси, но мъжът й я прекъсна, като гальовно потърка буза в косите й:

— Не се пита за толкова много неща наведнъж, момичето ми. Човек се обърква. Но видя ли, че си способна да направиш и едно съждение като истински разузнавач? Да, той знае, че го следим, и все пак трябва да го следим, за да научим колкото се може повече. И защото ме е страх за Владимир. Не мога да вярвам на честната дума на такива зверове. А освен това, изглежда, не всичко зависи от Белмонт. Ако не го поставим съвсем на тясно, не бих се учудил изобщо, ако не видим нашия Владимир или пък ни го върнат облъчен с тия дяволски лъчи. Затова ще му висим непрекъснато над главата. Докато ни го даде. Аз бих си послужил и с други средства, но Пиер е против, а пък и така вече сме му много задължени. Братушките си имат някои свои хора в мрежата им и не им се ще да ги изложат на опасността от разконспирирване. Не можем да им се сърдим за това, нали? Тия хора ще им трябват и за в бъдеще. Хайде, бягай сега, момичето ми, за колата! Мини покрай Пиер да му кажеш с две приказки какво е станало и довтасвай! След обед ще го потърсим да видим какво е решил, така му кажи! Пък ако случайно не ме завариш, не се безпокой! Сигурно ще съм наел такси или пък ще сме отишли някъде с Белмонт да пием по чаша бира.

Той я побутна нежно към улицата, но тя бурно се притисна към своя непоправим съпруг, преди да откъсне от него пълния си с обич и преданост поглед.