Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Последни корекции
NomaD (2011 г.)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Любен Дилов. Многото имена на страха

Научнофантастичен роман

Медицина и физкултура, София, 1967

 

Редактор: Д. Миланов

Художник на корицата и вътрешните илюстрации: Ив. Кирков

Художествен редактор: Ем. Рашков

Технически редактор: М. Белова

Коректор: Ек. Петрова

Дадена за набор на 29. IX. 1966 г.

Подписана за печат на 18. XII. 1966 г.

Печатни коли: 17,50

Издателски коли: 14,53

Формат: 59×84/16. Тираж: 20 088. Издат. № 3286. Лит. група IV

Цена 1 лв.

Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

5

А на другата сутрин, в понеделник, старши научният сътрудник и шеф на отделението по биохимия и биофизика на жизнените процеси д-р Витан Велев вече нямаше време да мисли за случилото се. Трябваше да сумира отчетите на работните групи, да начертае програмата за седмицата, да проведе редовното общо съвещание на сътрудниците си. Делови човек, с необикновено силна воля, със заразяваща самодисциплина и способност да придава на всички около себе си своето винаги бойко настроение за работа, той работеше равномерно и безотказно като електронен мозък, управляващ стотиците машини на един огромен химически завод. Неслучайно неговите сътрудници бяха го кръстили Вис Виталис. Той беше действително оная основна жизнена сила в многобройния научен колектив, която го движеше с максимална скорост към предначертаната цел. И затова всички го обичаха. Но не с неволно снизходителната обич към „добрия шеф“, а с инстинктивната привързаност към онова, което на пръв поглед може и да не ние винаги приятно, което понякога ни се струва и обидно, засяга себелюбивостта ни, но винаги ни е полезно, защото ни помага да преодоляваме собствената си отпуснатост и слабост.

Той проведе съвещанието, без нито веднъж да се усмихне, без да похвали когото и да било, без да изрази недоволство от каквото и да било, но в думите му всеки миг звучеше спокойната неумолимост на знаещия и взискателен ръководител, ободряващата увереност в успеха, непоклатимото доверие в хората и една стесняваща се от себе си обич към тях. И те излязоха от кабинета му, както излизаха винаги, с ясното съзнание за свършеното и за това, което трябва непременно и в срок да се свърши.

Само Елза Крьогер от групата „Токсини и антитоксини“ се задържа минутка след другите. Рече със своя звучащ малко глезено акцент:

— Доктор Велев, Яна не може да дойде. После ще ви обади.

— Болна ли е?

— Не — каза многозначително Елза, но той не обърна внимание на това, нареди равнодушно: — Добре, кажете й, че не е нужно да ми се обажда, преди да е определила коя част от слънчевия спектър действува на хелиомицина. Експериментът е прост. Давам й три дни. За техническата страна може да вземе справка от Информационния център. Там има заложени шаблони…

— Какъв човек вие!… — поклати укоризнено глава германката.

Той вдигна към нея тежкия си, смущаващо откровен и властен поглед:

— Другарко Крьогер, аз, общо взето, съм доволен от вашата работа и вероятно ще пратя за вас добра характеристика в Берлин. Но колегиалният ми съвет е да не се увличате по много специалности наведнъж, преди да сте овладели биохимията! Гледайте на психологията като на един по-късен за вас етап.

Едрото, млечно чисто лице на германката порозовя. Тя прехапа устни и както обикновено става с чужденците при силно вълнение, издума на родния си език:

— Благодаря, доктор Велев. Ще запомня.

И така стремително излезе, че на вратата едва не събори някакъв мъж облечен в светлосив костюм. Посетителят залитна, възкликвайки весело:

— Охо, циклонът Флора! Или беше… Елза?

Германката сепнато го изгледа с яростните си очи, после се обърна назад към стаята, в недоумение сравни лицето на мъжа зад бюрото с това на човека пред нея и се дръпна, за да продължи бягството си. Но преди това непознатият бе успял да се наведе към ухото й, да пошепне с тайнствена доверителност на немски:

— Братя, детето ми!

А след това той се засмя подире й, внасяйки в студения кабинет ведрото лъчезарие на своята младост.

Двамата братя удивително си приличаха, при все че отликите бяха много повече. Но не те се виждаха от пръв поглед.

— Какъв вятър те носи насам? — запита по-старият брат, който беше с цяла глава по-нисък от високия като баскетболист младеж.

— Никакъв. Ей тъй, рекох да те посетя на работната ти площадка.

— Казаха ми, че често си идвал в нашия институт.

— Идвам. Но повечето вечер, когато те няма.

— И какво правиш тука?

— Ами… станах морско свинче. За опити. В хипнопедията.

— Изглежда, нашата Държавна сигурност има доста свободно време. И какво учиш?

— Езици. И… разни други работи. При професор Желев.

— Езици ли? За какво са ти толкова езици? Та английският и френският ти още…

— Усещам в главата си доста празни пространства, братле, та рекох да ги позапълня. Но какви са тия нови научни методи при тебе? Да разплакваш младите си сътрудници, и то… предимно хубавите?

Докторът въпросително го изгледа:

— Плачеше ли германката?

— Плачеше, макар по всичко да личи, че не е от тия, дето лесно плачат. И Яна плачеше оттатък, докато вие тука заседавахте.

Стойко Велев се разположи с естествено изящните движения на спортист върху насрещния стол и преметна крак връз крак. Светлият му костюм, очертаваше могъщи плещи, а свежото, с изопната, гладка кожа лице на алпинист говореше за живот, изпълнен с напрежение и опасности, но воден винаги от един бодър и крепък дух.

— Кажи сега какво друго правиш, освен да разплакваш момичетата? — запита той весело.

— Предполагам, че Яна още изживява снощната история.

— А германчето?

— Стойко — рече намръщено брат му. — Времето ми е твърде малко, за да се занимавам с глупости.

— Все пак, така и така съм дошъл, можеш поне да ме поразведеш из твоето царство.

Витан го изгледа и се усмихна с тъжна ирония:

— Ех ти, братче мое мило! Пък аз си въобразих, че си дошъл заради мене. Какво има? Или е тайна?

Стойко се засмя:

— Напразно ме обвиняваш в липса на братска привързаност. Бъди спокоен, при вас няма нищо. Ей тъй, да поразгледам само. Защото другаде има, братле. Разшавали са се едни животинки, просто да се чудиш откъде са се взели! Удостоиха най-после и нас с високото внимание на научния шпионаж.

— Не ми е съвсем ясна тая работа. Та нищо от това, което се прави в науката, не остава скрито. Публикува се и е достояние на всички.

— Е да, нормалният мозък трудно го разбира. И все пак — крадат се патенти, пречи се в работата, единият гледа да изпревари другия. Това за капитализма е жизненоважно. Кой пръв ще произведе едно лекарство, кой ще го пусне по-евтино. А много по-евтино е, разбира се, да платиш на един-двама да откраднат резултатите от едно изследване, дори в полуготов вид, отколкото с години да плащаш на десетки учени за работа върху същото изследване, и така нататък. Но да вървим, за да не ти отнемам повече време!

— Чакай, чакай малко — спря го в нерешителност Витан. — Исках да се посъветвам с тебе. Знаеш, тука напоследък се появи един чужденец…

— Белмонт ли?

— Именно. Какво знаеш за него?

— Че се овърта около Яна.

— А нещо друго не знаеш ли? — рече Витан ядосано.

По-младият безгрижно се ухили:

— Е, ще ни се да знаем и повече, разбира се. Ти можеш ли да ни кажеш нещо?

— Не ми харесва този човек. Не съм забелязал нищо подозрително, но не мога да се отърва от чувството, че той крои нещо. Питам се дали това не е от тази вродена подозрителност към хората от другия свят…

— Или чистопробна ревност — допълни с намигване брат му.

Биохимикът се изчерви като гимназист.

— Остави шегите! Безпокоя се за Яна. Другото си е ваша работа. Той идва веднъж тука официално, после една вечер бяхме с Яна и Владо в ресторант и той дойде при нас. Прекалено любезен ми се вижда, за да бъде чист. А сега научих, че Яна е излизала един-два пъти с него. Видели са ги. Какво мислиш, щом си запознат със случая?

— Какво да мисля? Засега не ми е известно да крои нещо друго, освен да ти отнеме момичето. А в сърдечните работи нямам право да се намесвам, макар тя да ми харесва за снаха.

— Слушай! — възнегодува по-старият. — Аз казвал ли съм ти нещо за това? Отгде накъде…

— Един разузнавач със средна интелигентност, какъвто съм аз, не се нуждае от подобни излияния, за да разбере. А не забравяй, че аз тука упорито изучавам и новите методи на психоанализа.

— Съветвам те да ги прилагаш другаде! — рече сърдито биохимикът, но шеговитостта на по-младия му брат беше сърдечна и обичлива:

— Хайде, хайде! Мисля, че на Яна може да се има доверие. Да вървим!

Двамата излязоха в коридора и тръгнаха от стая в стая, от кабинет в кабинет, от лаборатория в лаборатория из всичките четири етажа, които обхващаха отделението по биохимия и биофизика с подчинения му, но полусамостоятелен поради своята новост и специфичност сектор за психофармакология. Стойко Велев бе помолил брат си да го представя на своите сътрудници, та да не се учудват, когато го виждат по-често тук.

— Имаш ли намерение да идваш по-често? — изненада се Витан.

— Много често не, но вероятно ще се налага. Трябва да ти доверя, че моите любителски занимания във вашата хипнопедия ми навлякоха специалната задача да организирам охраната на института ви. Не се плаши от думите! Малко предпазливост никому няма да навреди освен на тия, на които трябва да навреди. Ще поразгледам туй-онуй, пък после ще си поговорим. Но още отсега мога да ти кажа едно: никъде не видях дори една каса. Документациите си сигурно държите из чекмеджетата на бюрата. Това е недопустимо. Дори по-важните проби и препарати трябва да се държат на сигурно място. На Запад са въвели сега едни такива каси, които представляват цели лаборатории за секретни опити и за съхраняване на апаратура и препарати.

— Ти това го кажи на нашия Антонов — възрази насмешливо биохимикът. — Да видиш как ще ти отговори. Пари струва това, братко мой, много пари!

— Аз мисля, че нещичко може да се постигне на първо време и с известно преустройство в разпределението на лабораторната работа…

— Не си ли позволяваш много? Това все пак не е военен обект, та да се разпореждаш, както си искаш.

— Но ти сам признаваш, че има какво да се краде от вас. Тогава? Защо да не се направи така, че важните изследвания да се съсредоточават на едно място, а другите на друго? Помисли по това, пък аз ще се явя с някои свои предложения пред академика. Ще направя цялостен план, а ти можеш там вече да кажеш възраженията си…

Тоя разговор те водеха полугласно из дългите и празни коридори, в които сегиз-тогиз се мярваше само някоя забързана бяла престилка. А в стаите и в лабораториите по-младият Велев се преобразяваше в един безгрижен и наивно любопитен роднина, който съумяваше да развесели подчинените на брат си със своето мило невежество, да спечели симпатиите им с ведрата си спортна външност и игриво остроумие. Но Витан се изумяваше, щом излезеха навън, защото от кратките въпроси и забележки разбираше, че брат му въпреки нехайното си държание е съумял да забележи неща, които той не бе видял дори в двегодишното си пребиваване тук. И изпита лека гордост, примесена с болката, че тоя наблюдателен и остроаналитичен ум хаби способностите си за неща, които отдавна би трябвало да са изчезнали, от света.

Покрай една от лабораториите Витан Велев се поколеба, после решително отмина:

— Нали каза, че си идвал тука? Това е лабораторията на „Токсини и антитоксини“.

— Опасни токсини има там — засмя се брат му. — По-добре да не влизаме!

— Какво ти каза Яна? Говорихте ли за Владо?

— Не. Говорихме за германката. Тя била хубава мома бе!

По-големият брат не обичаше да води такива разговори и ускори крачките си. Бяха завършили вече обиколката и отново слизаха към първия етаж. Биохимикът отвори една врата недалеч от вратата на своя кабинет.

— И като последно — лабораторията, в която работя аз.

— Така да се каже, лична?

— Така да се каже, лична — потвърди Велев-старши. — И на моята работна група, разбира се. Гатева, да ви представя брат си. Той се позаинтересува да види къде работим.

Надежда Гатева нагряваше една епруветка над бунзеновия горител и трепна някак прекалено изненадано.

— Приятно ми е! — каза любезно гостът, но очите му я гледаха с пронизваща изпитателност.

После той отново се преобрази. Завъртя се като манекен в елегантния си костюм около шкафовете и дългите маси, затрупани със сложните плетеници на стъклени и електрически апаратури, пъхна дори носа си в едно голямо шише с амоняк, изпръхтя комично и тръгна към вратата, но там внезапно се обърна, а гласът му сякаш звънна като камък в стъклените прибори:

— А вие някога нали работехте в „Галенус“?

Гатева пребледня, ръката й, която държеше дървената щипка, силно затрепера. Епруветката се изплъзна от щипката, разля се на масата, търкулна се по нея и с трясък се разби на мозайката.

— Ах, простете! Припознал съм се навярно, простете! — рече Стойко с друг тон, по-приятелски, виновен, и излезе, преди жената да бе му отговорила нещо.

Витан я изгледа в недоумение — тя стоеше като окаменяла, с отпуснати ръце — и застигна брат си в коридора.

— Ти пък кога си бил в „Галенус“?

Влязоха отново в кабинета му и едва след като затвори вратата, Стойко отговори:

— Видиш ли, ако и тя бе си задала същия въпрос, нямаше да изтърве епруветката. Там е работата, че дори и технически, не е възможно да съм ходил в „Галенус“, след като не съм й връстник, а само на 30 години. Тази жена има ли достъп до твоите работи?

— Та как иначе? — Витан беше съвсем объркан. — Тя завежда лабораторията ми. Освен това ми е почти като личен, секретар.

— Може ли да разбира от всичките там ваши изследвания?

— Не от всичко, тя е повече изпълнител, а по образование е биолог. Но е много отракана жена, с голям лабораторен опит. Затова я ценя…

— А каквото не може да разбере, ще го разбере друг…

— Слушай, какво искаш да кажеш? — възмути се биохимикът. — Тази жена аз познавам от десет години. Лично я доведох от Пловдивския институт…

— Знаеше ли, че е работила някога в „Галенус“?

— Не ме интересуват досиетата, когато лично познавам човека, разбра ли! И да е работила там, какво от това? Прави й чест!

— Чакай де! Защо ми се караш? Може в случая наистина да е заговорила моята също така вродена подозрителност… — засмя се брат му, цитирайки неговия израз от предишния им разговор. — Все пак не ти ли се стори, че много странно се смути тази жена от въпроса ми? При това никой не мисли, че е беда да си работил в „Галенус“.

Зазумтя визофонът. Велев натисна копчето, но изображение не се получи. Оттатък не бяха пожелали или бяха забравили да се покажат. Само репродукторът изрече дрезгаво и някак задъхано:

— Доктор Велев, може ли да ме приемете?

— По-късно, Гатева — отвърна биохимикът, познал гласа, и озадачено се обърна към брат си, който се хилеше победоносно насреща му.

— Бързо е — затрепера гласът.

— Заповядайте, но… не съм сам.

— Добре, ще ви звънна пак.

Стойко Велев се изправи, щом брат му приключи разговора. Имаше някакво тържествуване в младата му, стройна и силна фигура:

— Аз ще изляза, а ти я приеми. Ще бъда при Сталев, в хипнопедията. И бъди внимателен с нея! Не я ругай, ако нещо те възмути. Надявам се, че ще оправдае доверието ти и моите предположения.

— Чакай де! — спря го Витан съвсем сконфузен; такива житейски неразбории не само не бяха по вкуса му, но го и разстройваха. — Какво още исках да те питам? Пфу, целият ми ден отиде по дяволите! Ах, да! Слушай, сериозно се безпокоя за Яна. Мислех, че е влюбена във Владо, а сега тоя чужденец… Съвсем се обърках!

— Питай вашия кибернетичен мозък.

— Престани с шегите най-после! Изобщо се чудя как можа да стигнеш до майорски чин с тая твоя несериозност!

— Това не е несериозност, братко, а винаги добро настроение. Най-ефикасният стимулатор на живота е доброто настроение. Но щом не искаш да питаш кибернетиката, питай тогава Яна! Нали сте приятели! За мен обаче сега е по-важно да разбера какво иска да ти каже Гатева. Пък и народът, ако трябваше да избира, сигурно ще предпочете да ти бъде отмъкнато момичето вместо някой от твоите стимулатори, катализатори, индикатори и прочие там…

В този миг на вратата се почука. Беше Яна Загорова и майорът рече игриво:

— За вълчицата говорим, а тя… в кошарата. — Видя гневното лице на момичето и добави: — Сега вече агнето ще бъде изядено. Добър апетит!

Визофонът отново звънна.

— Доктор Велев…

— Още не съм, Гатева — издума с досада Велев към празния екран. — Ще ви извикам.

— Добре, аз… — гласът беше пълен с тревога и нетърпение.

Двамата при вратата бяха разменили тихо няколко реплики, но Велев видя, че майорът му даде някакъв подканящ знак с очите си и че се готви да излезе. Каза несигурно:

— Стойко, няма ли да останеш? — и очевидно му се искаше да не бъде в този миг насаме с девойката.

Майорът предизвикателно се олюля на дългите си крака и извади една скъпа табакера; поднесе я към момичето с шеговита галантност, защото знаеше, че то не пуши. Яна само още повече смръщи лице. Присъствието на майора, изглежда, й пречеше да каже за какво бе дошла, но понеже и двамата я гледаха в очакване, тя рече:

— Вис, Белмонт те поздравява и иска да се видите. Тия дни ще си заминава.

— Затова ли си така весела? — запита Стойко. — А не каза ли кога ще дойде пак?

— Ти професионално ли се интересуваш? Не се учудвам, че твоите, разузнавачи имат същото удивително чувство за такт. Навират се на човека в очите, като че ли ти казват: гледай ме и внимавай, аз съм от Държавна сигурност!

— Швейцарецът ли ти ги показа? — позасмя се добродушно над язвителността й майорът.

— И той да е, какво от това?

— Нищо, разбира се. Но какво би казала, ако аз те уверя с честната си дума, че не е имало никакви разузнавачи?

— Не те разбирам — наостри се момичето.

— Какво би помислила за човек, който твърди, че го следят, а всъщност не го следят? Искаш ли да ти помогна? Вариантите са три: първо, психическа болест, мания за преследване и така нататък; второ, обикновено припознаване, недоразумение, подозрителност на човек от Запада към социалистическите порядки, които той не познава; и, трето, човекът е имал някакъв интерес да се представи за наблюдаван.

Момичето беше слисано:

— Но ти… ти можеш ли да дадеш такава честна дума?

— Мога, Янче — отвърна майорът и през цялото време досега лицето му не бе изразявало толкова напрегната сериозност. — Та помисли по това! А пък аз ще си вървя, да не ти развалям повече настроението.

Той още веднъж присви очи към брат си, с което му напомняше за уговорката и го подканяше да бърза, махна с ръка за поздрав и излезе.

Яна пристъпи решително към бюрото. Беше си възвърнала прежната наостреност:

— Поръчал си на Елза… Не мога да го направя в такъв срок.

Сега вече от доктор Витан Велев би могло да се вземе модел за паметник на служебната официалност:

— Причини? Срокът е реален.

— Причини… лични!

— Какъв срок предлагаш?

— Не знам — отвърна момичето, стъписано от ледената стена, изпречила се отпреде му.

— Тогава аз като съавтор имам право да го извърша сам или да го възложа на друг. Възнамерявам да включа в колектива и Елза Крьогер.

Яна се сви, сякаш бяха я ударили.

— Вис, защо е това?

— Загорова, тоя въпрос отправи най-напред към себе си! А ако той засяга само работата над хелиомицина, мога да изтъкна, че след като ти го предаде в разпореждане на отделението, задълженията ми на завеждащ налагат да осигурявам строгото и ритмично изпълнение на графика за изследвания. И че според мен при тая натовареност се нуждаем поне още от един човек за лабораторните опити.

— Вис, моля те…

— Какви са ти възраженията? — попита той със студена настойчивост.

Момичето въздъхна съкрушено:

— Прави, каквото искаш!

— Не, аз не мога да правя, каквото си искам. И никой не може това. Ние носим отговорност пред хората и…

Тя го гледаше с очи, които пламтяха от унижение, но навярно си спомни, че през многото години приятелство с този човек тя не бе забелязала нито веднъж той да е унижавал някого, че суровата му взискателност е била винаги насочена с по-голяма сила към самия него, че никога не е давал превес на личното над дълга, че и сега той сигурно не иска да я унижава, а само да й помогне да преодолее онова, с което бе дошла. И тя още веднъж въздъхна:

— Лесно ти е на тебе!

Той разкриви устни в нещо, което трябваше да означава усмивка:

— Лесно ми е, Яна. Но ти все пак не ми завиждай!

Тя усети в гласа му отново протегнатата приятелска ръка и се разкри:

— Не те разбирам защо постъпи така жестоко с Владко? В такъв момент, когато той най-много се нуждае от твоята помощ…

Велев щеше да я прекъсне с нещо по-остро, но успя да го потисне:

— Яна, науката не е детска градина, не е и място, където трябва да се съобразяваме с пубертетните фантазии и настроения на някого си. В нея се води най-жестоката битка между хората в условията на цивилизацията. Битка за истината. А разкриването на една заблуда е винаги жестоко…

— Вис, ти сигурен ли си, че е заблуда? — почти извика момичето, ала не като увереност, а по-скоро като зов за помощ — Та нали ние самите, целият наш институт, целият наш строй се е заел да промени човека! Та нима последните общи теории за полето не са до идиотизъм чудати? Нима не се сблъскваме всеки ден с едно крушение на старите представи! Дори в нашия хелиомицин с неговата загадъчна и като че ли противоестествена любов към слънцето! А кой може да предвиди какво би станало с човешката психика, ако се премахне страхът? Психиатрите не са забелязали досега при лечението с обливон да се нарушават контролните функции на съзнанието. Тогава? Значи трябва да се изпробва, да се проучи!… Ах, как бих желала понякога да не се страхувам толкова!… Мисля, че ние сме учени и нямаме право да мистифицираме човешката психика до някаква висша даденост. Защо искаш като папата, който забрани на Петручи да прави опитите с човешкия ембрион…

— Яна — прекъсна я строго Велев, — аз не съм папа и затова мога да ти изложа сега не по-малко чисто научни възражения от тия, които ти така страстно изповяда. Тук не се касае за права, науката има най-неограничените права от всички видове човешка дейност. Става дума за оценката на онова, което Владимир иска да премахне. То не е физиологично или не е само физиологично и затова не може да бъде премахвано от физиологията. Ако е нужно, ще го премахне онова, което го е създало. В края на краищата има си закони в научната методология, нали! Можеш ли да решиш едно уравнение с неопределени величини със средствата на аритметиката? Физиологията е само аритметика в науката за човека, Яна. Това такива като Владо така и не искат да разберат. А парадоксалното знаеш ли кое е? Че ако премахнем страха у нашия приятел, той пръв ще се откаже от откритието си. Да, да, убеден съм в това! Страхът именно го кара да се залавя за него като удавник за сламка. Страхът, че около него непрекъснато се правят големи открития, шумят имена, а времето си минава, а той… Не един учен е погубил този страх, като го е тикал прибързано в задънена улица!

— Вис, не ти разрешавам да говориш така! Та той ни е най-близкият приятел!

— Именно! И всичко това го разбра дори Стойко, а ти… ти нали си учен? Аз не познавам жените, но може би нещо наистина ви пречи да разсъждавате поне логично.

Момичето се изпъна уязвено и дълго не отговори, стиснало устни, стиснало клепачи, стиснало юмручета. После всичко у него омекна и то рече с горчивина:

— Е да, ти никога не си виждал в мен жената. И сигурно затова не успя да ме направиш учен. Довиждане!

— Чакай! — рипна от стола си Велев, пребледнял и разтреперан.

Яна се обърна, но в очакването й имаше само една хладна враждебност.

— Исках… исках още нещо… Не ти ли се струва, че ми дължиш и едно обяснение за отношенията си с този швейцарец?

— Дължа?

— Да, дължиш! Мисля, че като приятел имам правото да искам такова обяснение.

— Има неща, които стоят извън границите на приятелските права и задължения, доктор Велев. Не мислете, че съм забравила всичко това, което направихте за мене и моето семейство, но…

— Яна! — прекъсна я той почти освирепял, после изведнъж се прегърби, като че ли се смали от някаква огромна тежест, а лицето му остаря до неузнаваемост. — Прощавай! Нямам право да те питам. Нито като приятел, нито… Такъв аз отдавна вече не съм. — Гласът му се пречупи, стана дрезгав, когато промълви: — Но като мъж, който те обича, аз имам правото да знам…

— Вис! — извика момичето поразено, с разширени сякаш от ужас очи и се отпусна на близкия стол, захлупи лице в дланите си.

— Да, така е… — продължи Велев вече по-уверено, превърнал се отново в предишния едновременно и добър, и строг, нетърпящ около себе си никакви неясности учен. — И ти нямаше никога да го научиш, ако не се страхувах за теб. Но то… то, разбира се, не те задължава с нищо. Освен ако все още има в теб приятелски чувства, да ми помогнеш да го преодолея.

Той млъкна, а тя седеше превита на стола и само от време на време някаква силна тръпка красноречиво разтърсваше крехките й рамене.

— Какво ти е, Яна? — запита той след малко, защото мълчанието беше непоносимо.

Тя вдигна глава, отпусна ръце, изправи се в някакво почти сомнамбулно състояние. Прошепна:

— Нищо. Нищо, Вис. Трябва само да ми простиш.

И залитайки, сякаш внезапно ослепяла, тръгна към вратата.

— Яна! — викна той подире й и това беше вече гласът на ръководителя Витан Велев. — Трябва още да знаеш, че не се отказвам от задълженията си към теб и семейството ти и че никога няма да позволя да вършиш глупости с този съмнителен чужденец!

— Няма — отвърна тя гърбом, като да се касаеше за нещо съвсем без значение. — Не се бой, Вис! Няма.

— Край! — каза си той полугласно и с енергична стъпка се отправи към стенния гардероб, в който се намираше мивката. Наплиска лицето си със студена вода, разтърка го с длани до почервеняване, измърмори в хавлиената кърпа. — Краят, който отдавна трябваше да дойде.

После отиде до прозореца, отвори го, направи кратко дихателно упражнение, като вдишваше дълбоко и силно. И мислеше, защото в гърдите му бе зинала някаква огромна празнота, от която като от кратера на отдавна загаснал вулкан лъхаше сковаващ студ: „Какво е това? Може би мястото, където се е спотайвала надеждата въпреки доводите на разума? Да, сега там е празно! Край! Сигурно в това празно място ще веят още много бури и ще шибат още много огнени дъждове, но…“ Той се върна към бюрото, натисна копчето на визофона, като едновременно с това движение изрече за последен път „Край!“ и сякаш успя с него да изключи тия си мисли. Рече спокойно и любезно към стъкленото екранче:

— Гатева, извинете, че ви забавих! Готов съм да ви изслушам.

Жената влезе в кабинета му, носена от напора на едно голямо вълнение, което вече видимо отминаваше. Изглежда, дългото чакане бе й помогнало да се овладее. Велев я посрещна, хвана я под ръка, заведе я до стола, тя оправи почти несъзнателно бялата касинка над посивелите си коси, мъчително въздъхна. Той рече с мека загриженост, почти гальовно:

— Кажете сега какво ви измъчва! Знаете, че ние с вас след толкова години можем напълно да се доверяваме един на друг.

— Да, доктор Велев, да, само на вас мога да го кажа. Но ще трябва да ви разкажа всичко отначало. Само така ще разберете…

В избелелите й от възрастта очи бликнаха сълзи, потекоха по измъченото й лице, застиваха между бръчките му. Но бяха леки сълзи, светли, като кротък дъждец след стихнала буря.