Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

7

На четвъртата сутрин Витан Велев каза:

— Яна, моля те, не искам ти да ме преобличаш.

— Глупчо! — засмя се тя. — Да знаеш какво съм те правила досега. Хайде, не ставай дете!

Но той упорито стискаше с две ръце одеялото над гърдите си. Силите му бяха се възвърнали с необикновена бързина. Така, както в артериите му нахлуваше една нова, млада и здрава кръв. Лицето му беше поруменяло и потно. И, като го погледна, момичето се смути, изчерви се, прошепна с готовност:

— Добре, ще извикам санитарката.

— Яна — каза той също шепнешком. — Яна, аз… аз вярвам…

Но тя бързо затисна с длан устата му:

— Не бива да се говори, Вис! Не бива! Вече няма нищо, нищо какво да се казва, мили!

И побягна към вратата.

А в коридора срещна другия Велев, по-младия. Той отново цъфтеше в своята младост и безгрижие.

— А, снахо, будни ли сме вече?

— Ще почакаш да го преоблекат и измият — отвърна тя намръщено.

— Съжалявам, но докато не си ми станала законна снаха, не мога да ти се подчинявам. В моята професия, Янче, чакането е нещо, което винаги има стратегическо значение, а тук въпросът се свежда до обикновената тактика.

И безцеремонно влезе при болния, който като медицинско лице и заради длъжността си лежеше в самостоятелна стая. Момичето остана в коридора със своя гняв. Болният Велев беше само неин, а щом почна да оздравява, отново се появиха десетки и стотици други хора, които предявяваха правата си над него.

Върна се чак когато санитарката излезе с легена и с вързопа дрехи под мишница. Братята бяха сериозни и загрижени, замълчаха, сякаш поискаха да скрият нещо от нея.

— Преча ли? — запита момичето и явно беше обидено.

— А, не — побърза да отвърне Витан, — говорехме за бай Кольо. Ако бях се решил тогава… но не, не можех да се реша. На друг човек не можех да се реша. И… — въздъхна той — имаше един човек, а сега го няма. Имаше едно голямо сърце, а сега се е превърнало в прах. И защо? Защо тоя креват и тоя стол, и всичко, което създава човекът да е по-здраво, по-дълголетно от своя създател? Иде ми да завия като вълк към звездите, Яна! А можеше да живее, можеше още много да живее, ако не бяха тия зверове…

— Говорехме и за това какви количества и в какъв срок може институтът да произведе от тия ваши чудотворни лекарства — каза майорът, като преди това крадешком погледна към брат си, сякаш го подканяше за нещо.

— Това не са лекарства, Стойко — поправи го д-р Велев, който не търпеше неточности в терминологията. — Стимулаторът не лекува и ако в случая ме спаси, то е, защото той поддържаше и нормализираше дейността на кръвотворния апарат, докато организмът сам преодолее кризисния момент на болестта. Той е предназначен за здрави хора, за да ги прави още поздрави, силни и красиви и дълголетни. Главната роля тука изигра хелиомицинът, тоя вълшебен яномицин — добави Велев с една ослепително сияйна усмивка, закачливо отправена към момичето.

— Както и да е — рече майорът. — Важното е, че те спаси. И отново смръщи лице, сякаш внезапно бе го заболяло зъб.

Очевидно имаше още нещо да казва, а не знаеше дали трябва да стори това в присъствието на бъдещата си снаха:

— Значи… разбрахме се? До довечера трябва да отлетят.

— Кой да отлети? — запита момичето.

— Твоят яномицин ли беше, какъв беше? И стимулаторите. Не се сърди, Янче, но той е нужен и на други хора. Оказва се, че нашите приятели са изпратили такива „снимачни камери“ и в други социалистически страни. Предложението е да отлетите и вие двамата с Андреев. Е, там, разбира се, ще имате други пациенти, не толкова красиви като моя скъп братец, но не по-малко нужни на човечеството.

— Сега да замина? Сега, когато… — затрепера гласът на момичето и то погледна умоляващо към годеника си.

Витан само тъжно й се усмихна и тя добави вече с друг тон:

— Ще имаме ли достатъчно количество? За колко души?

— Сега ще вземете всичко, което е в наличност — отвърна Велев. — А ще ви пратим още. Аз дадох вече нареждане цялото отделение да се заеме с производството в разширен мащаб. После ще мислим вече за доизработването му. Като се върнете. Да спасим най-напред хората. А това ще ни обогати и с нови наблюдения. Очевидно ще има да се борим с някои странични явления, които при приложението на препарата в болестно състояние на човека не се проявяват, но иначе непременно ще се явят…

Той си беше вече предишният делови, съсредоточен изследовател и научен ръководител, въпреки че все още трудно вдигаше изтощените си ръце над одеялото.

— Не знам — въздъхна неочаквано брат му. — Достатъчно ли си оздравял да ти кажа още една неприятна новина? Чувствувам се направо престъпник спрямо теб, но… не може иначе.

— Казвай де! — рече Витан. — В живота на учените лошите новини са най-обикновеното нещо. Защото неуспехите са винаги повече, от успехите.

— За съжаление в нашата професия те са не по-малко обикновено нещо. Проклет занаят съм си избрал, братко! Та… но какво да говоря, виж сам!

И майорът измъкна от джоба си един вестник, разгъна го, подаде го на болния. Витан в недоумение пое вестника, който беше френски, и не веднага откри снимката, макар тя да беше твърде голяма. От нея се смееше радостно и самодоволно, поизпъчен в една от горделивите си пози, д-р Владимир Зенгинов. Текстът под снимката гласеше: На въпроса на нашия кореспондент, как се чувствува на свободна земя, известният български неврохирург отговори: „За сега превъзходно. Срещнах добри приятели, които ме посрещнаха добре. Защото Западът е много по-гостоприемен към хората на науката“. А надолу следваше с по-ситен шрифт, че българският неврохирург, който е бил делегат на Базелския конгрес, се е обявил за политически невъзвращенец и е решил да остане да работи в една от свободните западни страни, която ще му предложи нужните условия, каквито неговата родина и социалистическия свят не му предлагали.

Витан мълчаливо подаде вестника на Яна. На нея й трябваше повече време, за да разбере съобщението, защото не владееше добре френски. Но това време на двамата се стори безкрайно. Момичето изведнъж се изпъна и с един замах хвърли вестника, извика:

— Невъзможно!

Витан я гледаше с особено настойчив поглед и Яна повтори право в лицето му, още по-силно:

— Невъзможно! Вис, кажи, че е невъзможно!

Той вдигна полека ръка — тя трепереше от усилието му — и бавно разтърка челото си. После каза:

— Аз също мисля, че това е невъзможно. Владимир винаги е бил малко лекомислен, но това той няма да направи.

— Значи, смяташ, че не бива да се примиряваме с това съобщение, че може да е шантаж? — запита предпазливо майорът.

— Да! — отвърна твърдо братът. — Къде е той сега?

— Никой не може да ни каже. Но в Швейцария не е искал убежище. Изглежда, не е вече там. А как и къде е заминал? Изобщо тъмна история. И твърде вероятна в този си именно вид — посочи майорът падналия на кревата вестник. — Едно само ме смущава. Преди седмица той лично е поискал чрез нашата легация да му се продължи пребиваването в чужбина с един месец, поискал телеграфически и неплатен отпуск от клиниката. Защо му е било нужно, щом е решил да се обяви за емигрант? Или пък после го е решил, след като са му предложили приемливи условия?

— Каквото и да му предложат, той няма да го направи — заяви убедено Загорова и отново издържа изпитателния поглед на годеника си.

— Е, човек не винаги може да отговаря за себе си, та камо ли за другите! — рече снизходително майорът, изправяйки се — Трябва да си вървя. — И повтори замислено. — Значи, вашето мнение е да не го изоставяме?

— Стойко, аз те моля и заради мен да се заемаш с него — каза Витан. — Може момчето да е в опасност. Виждаш сам какво правят тия вълци!

— Ще видим. Хайде оздравявай по-бързо и не се безпокой за другите! Като се върна, искам да ви видя двамата здрави и… най-после оженени.

Момичето силно се изчерви, а Витан учудено запита:

— Заминаваш ли някъде?

— Видиш ли — позасмя се Стойко, — покрай лошите новини, щях да забравя и една хубава. Заминавам. На сватбено пътешествие. Нали не се сърдиш, че те изпреварих? Но Елза се оказа много нетърпелива…

— Чудесно! — зарадва се брат му. — Аз винаги съм казвал, че Елза е едно великолепно момиче!…

— Е, казвал си и други неща! — прекъсна го заядливо годеницата му и тримата весело се засмяха.

— А за къде ще пътувате?

— Швейцария.

— Швейцария? — изрекоха Витан и Яна почти едновременно, с еднаква обърканост от смаялата ги догадка.

— Е, какво зинахте така? Нямаме ли право на едно сватбено пътешествие в чужбина? Пожелайте ни поне приятно прекарване, де! — рече с добродушна насмешливост майорът и размаха вестника: — Бай, бай! Както се казва на Запад.