Любен Дилов
Многото имена на страха (34)

15

Напразни бяха и опитите на Клара Зайдел да го изтръгне от това състояние на покруса. Пък и тя самата бе се лишила вече от заразяващото безгрижие на първите дни, самата носеше в себе си едно с мъка прикривано безпокойство, което навярно осуетяваше въздействието на нейните чарове върху объркания и страдащ българин. Белмонт бе й наредил да не се отделя нито за миг от Зенгинов и тя съвестно изпълняваше нареждането, но трудно й се удаваше да играе ролята на веселата, влюбена, умна и остроумна и малко загадъчна домакиня. Не успя да предотврати и сериозния разговор, който самата така дълго бе отлагала. Първа запита с треперлива боязън:

— Владимир, а какво ще правиш сега?

Беше рано сутринта и зеленината в парка още блестеше от неизсъхналата роса. Тук и там върху листата на храстите светеха капчици като въпросително отправени към небето очички. Владимир не беше спал почти цялата нощ, измъчван от размисли и угризения. А по едно време, тъкмо сънят се готвеше да го пребори, той чу някакви странни шумове — тих говор на мъже, ръмженето на автомобилен мотор. През прозореца на стаята си той видя медножълтия понтиак, от който разтоварваха някакъв багаж, но самият Белмонт, заминал веднага след разговора им, не се мярна никъде. На разсъмване понтиакът отново бе изчезнал. А Владимир не посмя да запита Клара, за да не би това да отправи пак мислите му към убития, когото навярно бяха откарали посред нощ. Сега той рече с болка:

— Не знам. Белмонт каза, че можел бързо да ми достави нов човек, но… не съм в състояние. Вече не съм в състояние. Може би трябва да мине известно време. Той беше престъпник и все едно, щеше да умре, а не мога да се отърва от усещането, че аз съм го убил.

— Странен човек беше наистина! По едно време почна да ми става симпатичен — обади се тя замислено. — А ти прекалено много се привърза към него. Прекалено доверчив си към хората, Владимир. Моля те, не пуши толкова преди закуска! Това само още повече те разстройва.

Той не я послуша и запали новата цигара от угарката на старата, но тя я изтръгна с кокетлив жест от пръстите му и сама я запуши. Владимир тъжно се усмихна:

— Клара, Клара, закъде съм без тебе!

Тя пушеше не по-малко нервно от него и гледаше в мокрия пясък на алеята, който поскърцваше под обувките й. Запита след малко, без да вдига глава:

— И… ще си заминеш ли?

Той не се реши да отговори направо. Каза за предложението на Белмонт.

— А ти? — попита беззвучно, със затаен дъх младата жена.

— Отказах — рече той колебливо и също отбягваше да гледа към нея. — Клара, ти трябва да ме разбереш…

— Но аз те разбирам — прекъсна го тя. — Какво има толкова да се обяснява? А най-малкото с мен трябва да се съобразяваш при едно такова решение.

Той изненадано се втренчи в нея, защото думите й не съдържаха оня язвителен упрек, който би трябвало да се очаква в такъв случай.

— Та ако с теб не се съобразявам, с какво друго?

— Не, Владимир! — увери го тя отново без каквато и да е поза. — Какво съм аз? Един дребен епизод в живота ти. А такова едно решение е нещо съдбовно.

Той продължаваше да недоумява, защото по десетки начини тя бе опитвала досега, макар и уж между другото, било под формата на шеговита закачка, било като любовно заклинание, да го насочи именно към едно такова решение. Той бе усещал това и вътрешно бе му се съпротивлявал, а сега тая скръбна и нежна примиримост у нея го обвързваше с двойно по-голяма сила. Владимир се укори: „А ти, говедо, кога ще престанеш да се отнасяш така лекомислено към чувствата на хората, които те обичат?“, и бурно я прегърна.

— Ти ще дойдеш с мен. Сам няма да тръгна.

А тя отговори, както му бе отговаряла и друг път:

— Не, Владимир! — добавяйки с нетърпящ възражение глас: — Нека не говорим повече за това!

Освободи се внимателно от прегръдката му, загледа се в синевината на небето с една замисленост, която приличаше на копнеж. Сърцето на Владимир се сви до премала — нима трябваше наистина да загуби това прелестно създание, дарило му своята обич? А друг изход като че ли нямаше, нямаше, нямаше… И той рече почти гневно:

— Да излезем малко навън! Омръзна ми тоя парк, почнах да се задушавам в него!

Тя бе разбрала състоянието му, поклати глава:

— Няма да ни пуснат.

— Кой няма да ни пусне?

— Охраната.

— Как така няма да ни пусне?

Той за пръв път след докарването на престъпника бе пожелал да излезе навън от хубавия, но все пак недостатъчно голям и най-вече затворен парк. Сега бе усетил високите му стени, които се издигаха зад гъстите редове от дървета и храсти като стени на затвор. И решително се отправи към голямата желязна порта. Клара го последва:

— Недей, Владимир! Наистина няма да ни пуснат.

Но той все пак посегна към дръжката на портата. Двамата мъжаги със сплеснатите булдожки физиономии заръкомахаха зад решетките й, грубо издумаха нещо.

— Какво казват? — запита Владимир.

— Нямали сме право — отвърна Клара и подканящо го хвана под ръка.

— Но нали осъденият е мъртъв? Белмонт трябва да е забравил да отмени нареждането. И защо нас именно да спират? Брюнинг я няма, сигурно е излязла тая заран.

Клара успя да го повлече със себе си:

— Те не са под негова команда, но като дойде, ще му кажем. А сега да си бъдем пак безгрижните пленници.

— Пленници? Защо пленници? — наостри се той.

— На любовта — отвърна Клара.

— Аха! — Но подозрението, което беше повече обида, не изчезна от гърдите му. — И теб ли не пускат?

— И мен. Пускат само гестаповката.

Това го поуспокои.

— Впрочем къде отиде Брюнинг тая сутрин?

— Не знам.

— Странна жена наистина!

— И опасна. Пази се от нея, Владимир!

Той се засмя, за да прикрие нервността си:

— Е, твоята нетърпимост към нея те прави подозрителна. С какво може да е опасна за мен една пенсионирана операционна сестра? Опасната в случая си ти.

Тя само тъжно се усмихна, защото това не прозвуча като комплимент или задявка, а като просто душно откровение, тръсна коси и прекалено весело извика:

— Да вървим да закусваме. Умирам от глад.

Но закуската им беше мълчалива и нерадостна до момента, когато иззвъня домофонът. Клара се обади и подвикна откъм входното антре:

— Търсят ме нещо от охраната. Сигурно ще ми се карат. И излезе, за да се върне угрижена след няколко минути.

Носеше някакво сгънато, както в аптеките някога увиваха праховете, листче и не веднага му го подаде, защото видимо се колебаеше в нещо.

— За теб е, бележка от Белмонт.

Владимир нервно разгърна листчето, защото очакваше самия Белмонт, та да му връчи опровержението, което бе съчинил за вестника, а тая бележка внасяше навярно някаква промяна в обещанието на швейцареца. От бележката се търкулна върху масата една сиво-бяла таблетка, втората таблетка той успя да задържи. Изненадата му бурно нарасна и той възкликна в пълно недоумение, след като прочете няколкото ръкописни реда. Те гласяха: „Драги доктор Зенгинов, много ви моля бъдете днес точно в десет часа и в шестнадесет часа в стаята си. Сам. Седете до писалището си, вземете лист хартия и молив, не мислете за нищо, не се безпокойте за нищо. Половин час преди посочените часове вземете по една от тези таблетки. Много ви моля, изпълнете желанието ми. После ще ви обясня всичко. Засега не казвайте никому за това. Ваш Жан Белмонт.“

— Що за фокуси! Нищо не разбирам — възкликна за втори път неврохирургът.

Клара не скри, че е прочела бележката; беше не по-малко смутена от съдържанието й:

— И аз не разбирам, Владимир.

— Но той можеше да ми каже това и по телефона! Пък ако толкова е тайно, нямаше да го праща в открита бележка. Кой ти го даде?

— Едно момиче. Германка беше.

— Е, да, той с неговите германки! — вметна с нервен смях Владимир, защото бележката го плашеше, а особено подозрителни му се виждаха двете сиво-бели таблетки.

— Чудно ми е как се е справила с охраната! С нея само Брюнинг се разпорежда. Как ги е склонила да ме извикат? Бързо било, Белмонт го бил пратил. А момичето беше много странно, така и не видях с какво е дошло. Никаква кола нямаше наблизо.

Клара разказваше това повече на себе си — тихо, замислено, сякаш опипваше всяка дума, за да изтръгне от нея тайната й. Владимир се взираше в ръкописните редове.

— Ти познаваш ли почерка на Белмонт?

— Да — отвърна Клара. — Същият е.

Отговорът й показваше, че из пътя тя бе вече мислила за това. Но след малко, през което време неврохирургът съсредоточено разглеждаше таблетките, тя каза, сякаш се боеше да го изрече:

— Бележката не е от Белмонт.

— Щом познаваш почерка му, кое те кара…?

— Много неща — издума тя бързо, но не пожела да ги съобщи.

— А това момиче тебе ли търсеше или само така…

— Мен. Знаеше ми името — рече Клара все още озадачено.

— Сега някой е решил пък с мен да си прави опити. — Владимир погледна часовника си, предложи: — Клара, ти нали си химичка лаборантка, не можем ли да направим анализ на таблетките?

— Никаква химичка не съм — отвърна тя сопнато и веднага се поправи, защото той учудено вдигна вежди към нея. — Исках да кажа, че няма да можем да го направим. Нищо не разбирам от качествен анализ.

— И какво предлагаш? — запита вече с по-малко изкуствена веселост, решил в себе си да не изпълни предписваното от бележката.

Младата жена обаче не криеше нарастващото си безпокойство, рече предпазливо:

— Владимир, аз мисля, че ти… трябва да го направиш. Все едно кой е пратил тая бележка. Ще вземем всички мерки. Аз ще стоя пред вратата ти, ще пазя…

— Моята храбра пазителка! — засмя се той. — Сериозно ли мислиш, че ще взема таблетка, която не знам какво представлява?

— Не вярвам да е отрова — рече убедено Клара. — Никой няма да се опитва да те трови по такъв просташки примитивен начин.

— Може би си права, но все пак аз няма да я взема. Ще почакам да дойде Белмонт…

— Съветвам те да не му казваш — прекъсна го тя и той отново се учуди на странния й тон.

— Ти, мила, нещо си настроена напоследък против него? Защо?

— Исках да кажа, остави го сам да заговори. Така ще разберем дали е от него или не.

Съветът му се видя приемлив и той се изправи:

— Хайде, стига сме се занимавали с тая глупост! Може да е и обикновена шега.

Но Клара го увери почти страстно:

— Не, Владимир, не е шега. При нас… Исках да кажа, не може да е шега, кой ще си прави такива хлапашки шеги?

И в десет часа неврохирургът влезе в стаята си, като си подсвиркваше, както несъзнателно си подсвиркват високо и фалшиво децата, когато минават през тъмно място, за да прогонят страха си. Но таблетката не беше взел, пък и Клара не настоя за това, в себе си, изглежда, споделяше опасенията му.

Бяха сами в това крило на клиниката — за другото знаеха, че е празно, — но младата жена при все това застана като часовой пред стаята му. Прозорецът бе плътно затворен, дебелите дъбови щори бяха спуснати, а Владимир заключи вратата си отвътре, след като предварително надникна дори и под кревата. Към десет и половина пристигна Елфриде Брюнинг, влезе в хола трапезария по обикновеному, тихо и делово. Запита:

— Къде е докторът?

Клара мигновено бе си намерила някакво занимание — подреждаше и разместваше столовете около масата.

— В стаята си. Трябва ли ти?

— А не. Питам само. Нещо ново? Как е настроението му?

— Подобрява се. Почна да работи нещо.

В този миг Владимир изхвръкна навън с пребледняло лице. Видя двете жени, изпъна се в рамката на вратата и разкривено се усмихна:

— Добро утро, доктор Зенгинов — поздрави Елфриде Брюнинг сдържано, със студена почтителност, но тя винаги така разговаряше с него. После запита, като го гледаше втренчено през пенснето си: — Какво ви е? Защо сте така блед тая сутрин?

— Нищо — смотолеви той. — Чух да се тропа. Нищо. Спах лошо тая нощ, но сега вече съм по-добре.

— Простете! — обади се Клара. — Изтървах стола, без да искам. Сигурно ви попречих на работата.

Тя действително бе изпуснала единия от тежките столове при ненужното му преместване и той гръмко бе изтрополил с четирите си дъбови крака.

— Ако ви трябвам нещо, ще бъда в стаята си — каза Брюнинг и по военному, рязко им обърна гръб.

— Владимир? — пошепна Клара и се оправи към него.

Той я пропусна да влезе, тръшна се на дивана, потопи поглед в тревожно въпросителните й очи.

— Не знам, Клара. Нещо стана. Както си седях, изведнъж ме обзе едно страшно безпокойство. Какво безпокойство? Направо ужас! Не, преди да ви чуя. Доста преди да ви чуя гласовете. Това беше вече върхът. Трябва да съм бил много комичен, нали? Седях си на бюрото и си драсках съвсем весело по листчето, дето трябваше да го държа. Зайчета рисувах и човечета. И си мислех, че като деца наистина сме си правили подобни шеги с разни загадъчни бележки. А изведнъж погледнах в листчето. Неволно бях нарисувал един череп и тогава… тогава ме обзе тоя ужас. Ама направо смъртен ужас. Смешна история! Та най-обикновеното нещо за мен е, когато си драскам така по цигарените кутии, да рисувам черепи! Нали това ми е специалността, да отварям черепи? — И той посочи с ръка към писалищната маса, а Клара се наведе над листчето, което продължаваше да си лежи кротко под захвърления в бързината молив. В средата му, между куп зайчета, гълъбчета и разкривени човечета се зъбеше с трионните си челюсти един череп. Под него бяха кръстосани две кости, приличащи на пилешки.

— Обикновено други черепи рисувам — продължи Владимир вече замислено, без тая сприхава веселост. — Този е като тия, дето ги лепят върху шишетата с отрова. Но аз сигурно тогава съм мислил за таблетките. И за тях мислех по едно време…

Младата жена гледаше ту към него, ту към листчето и красивото й лице бе се втвърдило в недоумение и страх.

— Изведнъж ме завладя чувството, че някой се готви да ме застреля — разказваше Владимир. — Скочих, огледах се, искаше ми се да се засмея, но… Ти знаеш какво е предчувствието. Ей така, загнезди се в гърдите ми и още не мога да се отърва от него. И сега имам усещането, че някой ме дебне, че животът ми е в опасност. Клара, разбираш ли нещо? Какви са тия духове в тая клиника?

— Не знам, Владимир — пошепна безпомощно Клара. — Аз също имам някакво предчувствие… — И млъкна внезапно, сякаш се побоя да не каже нещо, което й беше забранено.

Но той не забеляза това, бе се замислил твърде съсредоточено, издума като на себе си:

— Приличаше на внушение. На телепатично внушение… Клара, какво беше това момиче? Как изглеждаше?

Клара го описа твърде подробно — дрехите, цвета на косите, на лицето, на очите, ръста — беше имала достатъчно основание да го разгледа добре, но това описание не каза нищо на неврохирурга, както изобщо такива описания не казват почти никога и никому нещо. Той въздъхна насмешливо:

— Е, да. Предполагам, че половината от германките изглеждат точно така. И възедри, и руси, и синеоки, и с руменобяла кожа… Уф! Дяволска история! Не, това е наистина кошмарно! Всичко в мене трепери. Я намери малко бром или нещо подобно да се поуспокоя!

— Владимир — извика внезапно, но тихо, като инстинктивно се огледа около себе си Клара. — Ти трябва да бягаш! Ти трябва да бягаш веднага оттук!

— Какво те прихвана? — смръщи вежди той.

— Бягай, чуваш ли! Веднага! — Викът й като че ли беше пълен със същия сподавен ужас, който трепереше в неговите гърди.

— Глупости! Как така ще бягам. От кого? Белмонт ще дойде днес, ще се разберем. И без това вече нямам настроение за работа.

— От него бягай, Владимир! От него…

Той рипна от канапето, сграбчи раменете й, които неудържимо трепереха, разтърси ги, сякаш искаше да предотврати припадъка й:

— Какво говориш? Клара! Какви са тия приказки? Защо от Белмонт? Какъв е той?

Страхът, който бе се загнездил по такъв загадъчен начин в сърцето му, го правеше подозрителен. Но Клара беше се вече опомнила, смъкна се изпод ръцете му, седна на стола.

— Нищо, Владимир, аз само така. Нищо, разбира се! Глупаво е…

— Не, ти криеш нещо! Кажи, чуваш ли! Няма да те оставя, докато не го кажеш!

Тя седеше с наведена глава, а косите бяха се спуснали като завеса пред лицето й, разчорлени от силата, с която бе я разтърсил.

— Страх ме е от него. И от тая гестаповка. Това е. Смешно е, разбира се. Само това е, повярвай ми! Пък и тоя Самюел съвсем ми разстрои нервите, ще почна и призраци да виждам.

Зенгинов не й повярва, макар да промълви: „Разбирам. Е, да, разбирам“. Застана насред стаята, изпънат като гръмоотвод, а вътре в него всичко кънтеше под бурята от подозрения и догадки, които бяха се развихрили в мозъка му. Но изведнъж по някакъв необясним начин усети тоя ужасяващ страх, появил се заедно с нарисувания череп и сякаш избликнал от кухите орбити на черепа, като свой съюзник против някакви враждебни и тайнствени сили, които се надигаха и сгъстяваха около него. И това ново усещане вече не го напусна, постепенно се превърна в някаква не по-малко странна увереност.