Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Част втора

1

Белмонт се присегна към апарата, който тихо бе звъннал върху писалището.

— Извинете, госпожица Зайдел… — промърмори някак смутено апаратът с несигурни басови нотки.

— Да почака.

Но секретарят, изглежда, не бе успял да предаде нареждането, защото вратата се отвори почти в същия миг и в кабинета, обзаведен твърде луксозно и с много вкус, се втурна висока млада жена, обвита в невидимия облак на един натрапчиво силен парфюм.

— Жан! Ти си бил отдавна тук, а да не ми се обадиш!

Тя бурно заобиколи писалището и обви шията на Белмонт, преди той да бе се изправил напълно от стола си. Прекърши стройното си тяло, с притворени очи потърси устните на мъжа. Той спокойно отвърна на целувката й, после внимателно, но властно се освободи от прегръдката. Усмихна се, а усмивката му беше съвсем неопределена и може би само снизходителната насмешка се разчиташе по-ясно в нея.

— Здравей, Клара!

— Жан, какво е това? Успял си междувременно да ме разлюбиш! — отдръпна се жената, като заговори тихо с онзи мек акцент на немския език, който издаваше, че тя се е родила някъде около Рейн или Мозел. От думите й лъхаше една смесица от тъга и кокетство, която много приличаше на парфюма й по своята упойваща натрапчивост.

Тя свали широката кожена наметка от раменете си, като я захвърли на близкия стол, и тялото й се оголи в тъмната следобедна рокля тънко и гъвкаво.

— Седни, Клара! — каза Белмонт спокойно, без каквото и да е вълнение. — Днес щях да те потърся. Какъв е този отвратителен парфюм?

— Какво да правя, като е пак на мода старата, добра лавандула — отвърна младата жена леко намръщена, навярно от безразличието, с което бе посрещнат бурният порив на чувствата й. — Налей ми, моля те, чашка коняк!

Тя седна в насрещното кресло и изпъна дългите си красиви крака в невидимите чорапи. Докато наливаше коняка в две чашки, Белмонт спря поглед на краката й и отново се усмихна със своята студена, неясна усмивка.

— Жан, защо ме посрещаш така? Как те чаках през всичкото време… — каза жената, след като изпи коняка на един дъх, сякаш от него бе почерпила смелост да иска обяснение.

— О, моята мила Пенелопа! Нима си скучала? Доколкото разбрах, секретарят ми се е старал да не усетиш отсъствието ми.

Трепнаха само нейните черни, неестествено извити мигли. Той я гледаше в упор и от цялата му елегантна фигура струеше властното равнодушие на абсолютния господар.

— Това трябва да престане. Знаеш, че не мога да търпя около себе си подобни връзки. Ще говоря и с него. Той е разбрано момче, умно е и младо и ще бъде жалко за него, ако се наложи да се разделим.

— Жан, ти си същински дявол! — промълви боязливо жената.

— Благодаря. Мисля, че се разбрахме.

Но тя изведнъж рипна от креслото.

— Не, не се разбрахме. Жан, моля ти се, изслушай ме! И бъди поне за минутка обикновения човек, който не може да не се крие и в тебе!

— Клара! — призова я той раздразнено. — Толкова усилия положих да възпитам у тебе повечко сдържаност. Не ме карай: да мисля, че наистина е невъзможно да се направи от слугинята дама.

— Можеш да ме обиждаш, както си искаш — почти изплака жената, — но помъчи се да ме разбереш. Моля те! В името на онова, което ни е свързвало досега, искам да те помоля. Освободи ме! Уважи в мен жената и чувствата й. Аз…

— Слушай! — прекъсна я той почти грубо. — Каква е тая истерия? Знаеш, че при нас с такива неща далеч не се стига. Най-многото да те сгази случайно някоя кола или да намерят трупа на някоя самоудавница в езерото.

Жената се сви, отпусна се пак в креслото и тихо простена:

— Защо си толкова жесток?

— Сега не обсъждаме моето поведение, а твоето. Хайде, кажи какво се е случило. Но спокойно, така както съм те учил — той й подаде табакерата си, усмихна се и добави вече по-топло, почти сърдечно: — Защо така, бе момиче? Един месец ме нямаше и ти успя да излезеш от релсите. Като че ли наистина съм ти липсвал.

Клара запали цигарата от поднесената й запалка, всмукна дълбоко, изпусна дима полека, сякаш се колебаеше дали да не го задържи още в себе си, унило сведе дългите си клепки.

— Е? — подкани я Белмонт.

— Нищо. Безсмислено е.

— В нашите взаимоотношения няма безсмислени и маловажни неща. Кажи!

Тя го погледна, като че ли искаше да се увери в готовността му да я изслуша, но в погледа й не се появи надежда. Белмонт беше седнал в насрещното кресло. Лицето му беше меко, хубаво в своето спокойствие и чувство за сила, но очите, които не помръдваха зад стъклата на очилата, бяха очи на каменен идол. И тя каза почти небрежно, защото бе разбрала вече, че молбата й ще бъде напразна:

— Докато те нямаше, изведнъж ми се прииска да живея по някакъв друг начин, по-простичко, по-чисто. Ти може би ще разбереш това, защото разбираш всичко, но не можеш да го почувствуваш. Женска история! Сама съзнавам, че е невъзможен вече за нас такъв живот. А Вонсан не е виновен. Не свързвай това с него. То започна именно след… след това.

Белмонт се надигна да налее чашките. После заговори тихо и едва ли не тъжно:

— Имаше време, когато бях готов да повярвам в искреността на чувствата ти към мене. Какво се е случило? С какво те разочаровах?

— Не би трябвало да говорим за това. Нали не теб обсъждаме?

— Клара, в евтините криминални и шпионски романи хората като нас ги рисуват обикновено като някакви лъжци, на които притворството е първата им природа. Защото авторите не знаят колко много повече се нуждаем ние, дори за работата си, от откровеност, от ясни отношения. Притворството при нас не е притворството на шмекера еснаф, а великото умение да бъдеш господар на чувствата си. Бъди откровена и аз ще съумея да го оценя.

— Да — рече Клара по-бодро. — Ти умееш да определяш точната стойност на нещата. Това най-много ме е възхищавало у теб. Аз действително те обичах искрено, много е възможно и сега да те обичам, а не по-малко възможно е изобщо никога да не съм те обичала. Възхищението от един мъж не винаги е обич. А аз винаги повече съм ти се възхищавала. За мен ти беше един безкрайно умен, безкрайно силен мъж и един велик артист, който умее всеки миг по своя воля да преобразява лицето си. Веднъж да бъде добродушен, мечтателен учител по музика, друг път борсов политик или безскрупулен убиец, в един миг да бъдеш стеснителен и влюбен като гимназист, в следващия — жесток като инквизитор, в по-следващия — студено равнодушен като неговия бог. И това също ме възхищаваше. Но… може би в един момент ми се е приискало да узная кое е истинското у тебе. И оттук да е започнала преоценката. Защото сега не бих могла да те нарека артист. Артистът преобразява своето лице със сърцето си. А ти го преобразяваш с ледената безчувственост на автомат, командуван от своя електронен мозък…

— И това ти се вижда по-малоценно? — Използува той замълчаването й, но във въпроса му нямаше насмешка, а само един кротък интерес.

— Артистът не го прави за изгода.

— А нима аз го правя за изгода? Мислиш ли, че не бих могъл да притежавам всичко това, което печеля, и по друг начин? Все пак имаш представа за възможностите ми. Не, Клара, то е същото самоосъществяване. Просто в нашия безинтересен свят, където човек е обречен да живурка като влечуго за хляба си, на мен ми се е приискало да живея по-интересно, по-опасно, да не треперя като другите само от рака и уличните катастрофи. Ако бих живял в миналите векове, щях навярно да стана странствуващ рицар или водач на разбойници, или мисионер сред човекоядци. Аз и сега бих могъл да ръководя някоя гангстерска банда не по-зле от Ал Капоне, но мозъкът ми е задръстен с повече култура и повече скептицизъм. Затова съм обречен да играя със себе си и с другите и в това да намирам своето самоосъществяване. Вярваш ли ми?

Тя го слушаше изненадано, защото никога не бе чувала от него такива откровения. Но не посмя да кимне по-решително.

— Така. Това е, което се отнася за мен — продължи той в същия ласкаво-изповеден тон. — А твоят живот се определя от подобни закони. Затова не мисли, че не мога да ти съчувствувам. Ти си не по-малко заразена от скептицизма на нашия свят и не бива по-дълго от половин час на месец да се заблуждаваш в стойността на така наречените прости и чисти чувства. Те отдавна са загинали в цивилизацията. Съвременният човек живее сложно и ще живее все по-сложно и в тая сложност ще намира щастието си. Носталгията по обикновения в кавички живот е чист атавизъм, с който може сегиз-тогиз да се пококетира, но да му се обръща сериозно внимание е вредно. Хубаво е, че сама разбираш това. Нека не търсим щастието, за което не сме родени и което е не по-малко измамно. Нашето щастие е в богатия и рискован живот, във властта над хората, която държим в ръцете си, в чудесното забавление да си играем с тях и всеки миг да им демонстрираме своето превъзходство и презрението си към техния мизерен страх. Убедени ли сме в това, нашите чувства ще бъдат не по-малко чисти и искрени и двойно повече за уважение от еснафските лигавщини, зад които винаги се крие простата сметка, а не величието на една жажда, която знае как да се само утолява и притежава всичките средства да прави успешно това. Щастието е в силата. Това се отнася и за жените. Защо искаш да се откажеш от силата на своята красота и ум и да ги сложиш в краката на някой самодоволен простак? Когато с тях можеш да бъдеш господар и на себе си, и на другите. Така е, мила. Ако ме смяташ за умен, повярвай ми! Ние пак ще поговорим за това, но ти си помисли хубаво и хубаво разсъди! Не знам, може и да те освободя, ако настояваш. Но не бих желал да те правя нещастна. Ти отдавна си негодна за щастийцето, което ти се мержелее в забърканото мозъче. А е твърде рисковано за нас да се убеждаваме в това от личен опит…

— Жан, ти наистина си достоен за по-друга участ — въздъхна Клара Зайдел.

— Ето, пак същото! — рече той с досада. — Разбери, че не желая друга участ! Просто не са ми интересни другите съдби. Политик ли да стана? За да се подмазвам на простаците, въобразявайки си, че ги водя? Да спекулирам с надеждите на простолюдието за по-добър живот? Не, предпочитам да водя за носа ония, които са умни, с тях да меря способностите си. Виж съвременния човек! От най-малкия до най-големия. Как живее? Така е омотан в паяжината на законите и условностите, че не е останало нищо природно в него. А ние сме много по-близо до природата си. Ние единствени можем да си позволим лукса да нарушаваме законите, да сменяме имената си, дрехите си, лицата си, да бъдем стотици, а не едни, да разполагаме с всичко, което ни дава животът, свободно, неограничено, да убиваме безнаказано и да бъдем убивани с почести и възхищения, защото наказанията, които ни се налагат, когато ни хванат, всъщност не са наказания, каквито се полагат на един крадец, на един, който е убил жена си от ревност. Това са само поражения в една свободна борба, която се диктува от своя си, красива етика и не е изкълчена от религиозните догми, от буржоазните потребности за ред и спокойствие на гражданина. Само в нашите среди се срещат истински смели, истински доблестни, честни, верни на себе си, на природата си мъже и жени. Защо трябва да искаме другото, по-малоценното?

Клара уморено се усмихна:

— Както винаги, правият си ти.

Той направи жест на възражение:

— Не, аз искам това да стане и твоя правота. Не слушай тоя глупав орган, на който толкова се позовавате вие, жените! Аз съм се занимавал с ендокринология и с какво ли не и мога много точно да ти кажа какво представлява сърцето. А що се касае до познавателната му страна, то винаги лъже. — Белмонт говореше вече само добродушно-иронично. — Ето ти не знаеш например истинското ми име. Сърцето ти много иска да го узнае. А какво ще се промени с това между теб и мен? Нищо. Може да стане само по-лошо… за теб. Нека работим както досега и нека нашите отношения бъдат както досега ясни и прости. Бъди сигурна, те са по-ясни и по-прости от която и да е идилична любов между двама непорочници. Слушай сега какво ще искам от тебе! Хайде, може да е за последен път! — Тук той великодушно се ухили. — Тези дни трябва да се позанимаем с един българин. Хирург. Трябва да ми помогнеш да го задържим, да го склоним да остане на Запад. Или поне да задигнем някои неща от него. Ще се наложи за известно време да станеш пак очарователна лаборантка. Работата е приятна и ако успеем, след два месеца ще се разхождаш в нов „Мерцедес“. Нали такъв искаш?

— Пак ли ще ме изтезаваш с някой дядка професор? — продума тъжно Клара.

— Този път имаш късмет. Той е млад, приятен и хубавец. Гледай само да не забъркаш някоя каша! Сантименталностите настрана!

— Жан, а ти не закачай момчето!

— Това остави на мен!

— То наистина не е виновно. Аз…

— Знам.

— Жан… аз все още те обичам.

— Знам — повтори Белмонт с тънка усмивка.

Тя стана, разбрала, че трябва да си върви.

— А кога ще се видим?

— Нарежданията ще получаваш по обикновеному. А иначе… аз ще те потърся. Да се чукнем още веднъж: за успеха!

До вратата той леко отклони нейните очакващи устни и веднага се върна на писалището си. Натисна копчето за секретаря си, вдигна глава в очакване.

— Влезте!

Секретарят, млад човек, с атлетически плещи и лице на филмов ковбой, безмълвно се поклони. Полите на тъмното му сако тежко се олюляха при навеждането.

— Защо носите пистолета отпред? — запита строго Белмонт. Секретарят изглеждаше дързък и безстрашен младеж, но погледът на началника му очевидно го смущаваше. Разкопча сакото си и показа специалния вътрешен джоб:

— За по-удобно.

— Оставете тия момчещини! Не сте гангстер. Колко пъти ви казах, че гангстерските методи и гангстерския вид нямат място в нашата работа. Дойдоха ли сведенията от България?

— Не. Никакви не се обаждат. Почвам да се безпокоя…

— Оставете безпокойствата на мен! — прекъсна го рязко Белмонт. — Предай по ЕСЗЕТ на деветнайсет. Никакви действия до второ нареждане.

— По ЕСЗЕТ на деветнайсет — повтори секретарят по военному. — Никакви действия до второ нареждане. — И понечи да си излезе.

Белмонт го остави да стигне до вратата, като замислено гледаше широкия му гръб.

Лицето му бавно се преобразяваше в добродушно загриженото лице на класен наставник:

— Почакайте! Кажете, Вонсан — вие сте млад човек, с бъдеще, в което аз все още вярвам, успяхте да спечелите и доверието ми, — иска ли ви се да се разделим?

Младият мъж леко пребледня и по-скоро инстинктивно поклати глава. Очевидно знаеше добре какво означава раздялата при такива служебни отношения.

— Ето, виждате ли! — продължи равно и кротко Белмонт. — Тогава не бива да ме огорчавате. От днес, значи, пак ще търсите госпожица Зайдел само служебно, когато аз ви наредя. Съгласен ли сте?

— Мосьо Белмонт…

— Не, вие не ми обяснявайте! Само кажете дали сте съгласен или не.

— Съгласен съм — тихо отговори секретарят.

— Имате ли нещо против, ако ви глобя с половин заплата за издаване на служебна тайна? Загдето сте съобщили на Зайдел, че съм се върнал. Мисля, че наказанието е повече от нищожно. Просто за спазване на условието.

— Та вие сам ме запитахте за нея и казахте, че ще ви трябва!

— Това още не е нареждане. Научете се да различавате нещата, Вонсан. Пък и вие преди това бяхте й вече съобщили, нали? — запита Белмонт с усмивка, която говореше, че той не се сърди на това.

Секретарят кимна. Ковбойското му лице беше се зачервило като при бърза и продължителна езда на непокорен кон.

— Добре. Предайте сега нареждането. После поискайте от госпожица Зайдел сметката за текущите й разходи през месеца и й пригответе чека за следващия месец. А сведенията от България ми предайте веднага, ако дойдат до довечера. Утре ще бъда в Базел. Там ще ме намирате на обикновеното място.

Секретарят отново се поклони смирено и почтително. А неговият началник го изпроводи с един доброжелателен поглед, който може би беше искрен, защото никой в този миг не го наблюдаваше.