Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

5

Болестта го събори на легло два дни след арестуването на Антонов, което той преживя така тежко, че отначало отдаде неразположението си на силна нервна криза. Започна се с главоболие, с виене на свят, с някакво неразвиващо се начало на хрема, с болки в гръдните мускули — както би започнал всеки банален грип и както често започва левкемията, за да хвърли в недоумение лекарите. Сутрин температурата му спадаше до 36 градуса и той отиваше на работа, макар все по-силно да му се гадеше, макар все по-силно да усещаше тежестта на подутия далак и черния дроб, макар да бяха се появили първите ранички в устата му. Защото не искаше да мисли, че това може да е нещо друго освен някоя от формите на грипа. Защото и лекарят, когато се разболее, е склонен да забравя наученото, да се самозаблуждава с наивната вяра на обикновения безнадеждно болен пациент в провидението на своята земна участ. Но това не трая дълго и когато Яна го завари да лежи на канапето, пламнал от висока температура и облян в пот, той вече знаеше.

— Вис! — уплаши се момичето. — Какво ти е?

Той усърдно триеше с кърпа лицето си, за да премахне следите на поредното кръвотечение от носа. Намръщи се, понеже му беше крайно неприятно да го вижда в този вид.

— Нищо, Яна. Понастинал съм, преуморил съм се. Ще мине.

Но момичето го гледаше с изострения от драмата на тяхното годеничество поглед. И разтреперана се хвърли към него.

— Бягай! — спря я той. — Махни се, чуваш ли! Може да е заразно.

— Трябва да те прегледам! — изплака момичето. — Вярвай поне в лекарското ми звание, щом не вярваш…

Той знаеше колко страда тя от неговото неверие в любовта й и все пак не можеше да го преодолее. Каза по-меко:

— Не е нужно, Яна. Знам какво ми е.

— Но аз не знам — извика момичето почти гневно и решително отхвърли завивката, вдигна ризата му въпреки неговата отчаяна съпротива.

Съзря веднага точковидните подкожни кръвоизливи по гърдите и корема, а опитните й пръстчета се забиха в коравия далак, побягнаха като изплашени от него нагоре, завряха се под мишниците, напипаха набъбналите лимфатични жлези, откриха ги и по влажната от пот шия.

— Покажи си езика!

Но той не го показа, само се усмихна някак виновно.

— Текла ти е кръв от носа, нали?

Нямаше нужда да й отговоря; следите още личаха.

Момичето отстъпи една крачка назад, отпусна ръце. Беше станало по-бледо от годеника си, чието лице въпреки високата температура имаше цвета на мокра хартия.

— Вис — пошепна Яна. — Кажи ти, какво мислиш, че е?

— Същото, Яна.

— Не! — изкрещя момичето. — Не! Трябва да се види кръвта.

И падна в креслото и се вкамени от ужас. Велев извърна глава към стената, обади се след дълго мълчание, през което време в стаята се чуваше само неговото тежко дишане:

— Яна, ти наистина трябва да се пазиш от мен. Бай Кольо смяташе, че може да е заразително.

Момичето не помръдваше в немия си ужас.

— Ти помниш унитарната теория, нали? — продължи той да говори на стената. — Тя допуска, и вирусност, и отравяния с препарати. Аз обследвах всички наши препарати след смъртта на бай Кольо. Но все пак може нещо да съм недогледал. Това съвпадение е твърде странно. Пък и нали никакъв вирус не е открит досега. Моля те, заеми се още веднъж с тая работа. Заедно с Андреев. Не бива да се случва това и с трети човек.

Момичето пак не отговори, но изведнъж рипна от мястото си и грабна телефонната слушалка. Той усети движението й, обърна се, извика:

— Яна, остави! Безсмислено е, чуваш ли! По-добре да си поговорим за… за…

Тя набираше вече някакъв номер и той се присегна към телефонния контакт, който стърчеше на стената до канапето, изскубна го с едно рязко движение. Имаше още много сила в мускулите му.

— Вис! — изхълца момичето. — Защо? Какво искаш? За какво да говорим? Защо да говорим? Сега ли? Аз нямам какво повече да ти кажа и ти… ти също, и… боже мой, какво правя аз!

Тя се втурна навън, като забрави дори да затвори вратата след себе си. А след няколко минути се върна с линейката и прочутия професор Рогозаров.

Който сега бе поискал да му бъде връчена декларация, че се отказват от неговите методи на лечение…

Загорова влезе с лист хартия, и писалка, както й поръча професорът. Но болният, загубил, сили в предишния разговор, бе се унесъл в своя почти постоянен трескав сън. Изсъхналите му, разранени устни шепнеха нещо, което никой друг освен замъгленото му съзнание не чуваше. Яна с едно безкрайно нежно движение, в което имаше някакво трагично примирение, намаза устните му с вазелинова паста. Седна на близкото столче и зачака. Така, както бе чакала неговото събуждане през всичките тия дни и нощи.

Защото Витан напразно се опитва да я прогони от леглото си. Дори на отчаяния му сарказъм — „Яна, тоя ми вид едва ли ще те накара да се влюбиш в мен, върви си, неприятно ми е да ме гледаш“ — тя отговаряше с безмълвни сълзи, които се стичаха на кротки вадички по изпепелените от мъката й страни. Тя му говореше само когато беше сигурна, че той спи дълбоко. Милваше слепналата му се от потта коса и нареждаше шепнешком някакви свои си, женски думички. Но веднъж той ги чу. А после, когато трябваше вече да покаже, че се е събудил, той само улови ръката й, помъчи се да я стисне силно. И това беше неговият отговор. А тя заплака на глас и бързо излезе от стаята.

Доктор Арнаудов дойде, също по поръчение на професора, заедно с една от сестрите и премести до леглото кръвопреливния апарат, който стоеше в постоянна готовност. Новата кръв влезе в поредната безнадеждна схватка с хищните левкоцити във вените на болния. Той се изтръгна от унеса си, смръщи вежди с готовност, която издаваше необикновената сила на една воля да преодолява всичко в името на своята цел.

— Яна, пиши! Декларация. Подчертай го. Долуподписаният…

— Вие, какво си намислил пак? — изплаши се момичето.

— Пиши! — каза той строго. — После ще ти обясня.

А когато двамата сложиха подписа си под неговия, плахо, с недоумение и боязън, Велев като че ли се развесели, успя да бъде и любезен:

— Колега, с Рогозаров се разбрахме да ми дадете всички последни изследвания, а следващите да правите по моите предписания. Ако аз не бъда в състояние да ви ги давам, Загорова ще прави това. Нали няма да ми се сърдите, ако поканя д-р Андреев от нашия институт да участвува в наблюденията?

Лекарят бе заразен от странната тържественост, с която се подписа декларацията:

— Доктор Велев, аз съм изцяло на ваше разположение. Но искам да знаете, че не заради професор Рогозаров, а заради вас самия.

— Благодаря — усмихна се признателно болният. — А сега, моля ви, оставете ме за малко сам със Загорова.

Но момичето не пожела да изслуша нарежданията му докрай, хвърли се върху него, прегърна го, зашепна като обезумяло:

— Вис, моля те! Не, не, мили! Знам какво си решил. Не бива! Нямаш това право. Ако ме обичаш, ако мъничко ме обичаш…

Той искаше да бъде груб, за да не се разнежи, но вместо това сам едва не изплака:

— Яна, това е…, това е… единственият начин, единственият път за нашата обич…

— Не — крещеше вече момичето, — не ме лъжи! Знам, че не го правиш за себе си.

— Яна — опита се той да бъде вразумителен, — разбери! В най-лошия случай ще живея два дни по-малко. Кому са нужни тия два дни в ръцете на Рогозаров? А те могат да ви кажат много, могат да ви кажат всичко. Ти, единствена…

— Да, аз единствена имам правото да го направя. Но аз няма да го направя!

— Яна, в тебе е цялата ми, в тебе е последната ми надежда…

— Не!

Тогава той не сдържа сарказъма си:

— Значи, не искаш да повярвам най-после в твоята обич?

Момичето го изгледа стреснато, избухна:

— Глупак!…

И щеше да каже навярно още нещо такова, ако в този миг някой не бе подвикнал весело:

— Охо! Що за нежности се разменят тука?

— Обикновени, семейни — отвърна Велев и се поизправи на възглавницата. — Влизай, Стойко!

Майорът очевидно много държеше да изглежда както винаги бодър и безгрижен, но сега това твърде лошо му се удаваше. Той пристъпи колебливо с дългите си крака на бегач към кревата, ръкува се с Яна, поглади безжизнената синкавобяла ръка на брат си. Голямата чанта, която носеше, бе издута до пръсване.

— Какво те носи насам? — запита Велев.

— Братският и служебният дълг — рече Стойко и тежко се отпусна на ръба на кревата, остави чантата до краката си, въздъхна.

Момичето беше отишло към прозореца и стоеше с гръб към тях, отпуснало лице в шепите си.

— Просто не знам откъде да започна — каза младият Велев и вече не криеше своята съкрушеност.

— А ти карай направо, както е било винаги между нас. При това казват, че край смъртния одър трябвало да се говори само истината.

— Истината е тази, че открихме причината за твоята болест и че… — той сам замълча, та подигравката на брат му не го прекъсна.

— А не си ли въобразява малко множко нашата Държавна сигурност? Тогава всички медици да си подават направо оставката.

Майорът бе загубил окончателно вкуса си към шегите. Наведе се мълчаливо над чантата, разкопча я, с пъшкане измъкна някаква снимачна камера.

— За спомен ли искаш да ме снимаш? Видът ми никак не е…

— Бате — рече умолително по-младият брат и Витан си спомни, че той не беше се обръщал така към него от годините на детството си, че употребяваше тая дума само когато се шегуваше с нещо, и това го накара да замълчи пред горестта, с която тя бе изречена. — Бате — повтори Стойко. — Ето, това… това чудовищно изобретение!

— Но какво е то? — запита Витан, защото майорът отново замълча.

Яна беше се обърнала, чула последните думи на майора. Стойко вдигна камерата, насочи я към разкошния букет бели гладиоли, който стоеше върху нощната масичка, натисна някакво копче. Стаята се изпълни с тихото зумтене на развиваща се пружина или добре работещ малък електромотор. Болният и момичето напрегнато гледаха ту цветята, ту широкия обектив на камерата.

— Но кажи най-после! — не издържа д-р Велев.

— Сега ще видиш. Ето!

И те видяха как изведнъж нежните листенца на гладиолите затрепкаха, как се огънаха и спаружиха като попарени с вряла вода.

— Стойко! — извика поразен по-старият брат. — Какво е това?

— С такава камера са снимали и теб — отвърна почти шепнешком майорът. — С такава камера са снимали вероятно и академик Миладов в Полша. Нещо като лъчев нож с широк обхват, като миниатюрен ускорител на някакви лъчи или частици, които действуват върху кръвотворния апарат. Поразяват го и го израждат. А също и върху клетките. Като лъчева болест…

— Какви са лъчите?

— Не знам. Не сме го дали още за изследване. Жабарски току-що направи признанията си. Но той самият не знае нищо за апарата. Писмено са му обяснили само как да си служи с него. Убивал безотказно при продължителност тридесет секунди на облъчването, като за убиеца нямало никаква опасност да бъде хванат, защото първите симптоми на болестта се явявали след седмица. Повече не му е било и нужно да знае на тоя мръсник.

Последните думи той изрече с такава злоба, че Витан отвърна от него очи. Запита след малко, а в гласа му трепна, може би за пръв път през тия дни, една безнадеждност:

— И… къде ме е снимал?

— Идвал е при теб в института.

— Да. Спомням си. Добра снимка ми е направил, значи.

— Бате — рече Стойко, — а вината за това нося и аз. Аз също му разреших да влезе в института, защото… Е, някакви идиотски мои умопостроения!

Велев видя отчаянието в мъжественото и красиво лице на брат си, протегна ръка към неговата.

— Глупости! Отгде си могъл да знаеш какво се крие в тая камера. Наистина прилича на филмова камера.

— Имах данни да го арестувам по-рано. Но си — мислех, нека…

— Е, стига, де! — направи опит Витан да се усмихне. — Самокритиката никога и никого не е излекувала. Съобщихте ли поне в другите страни?

— Съобщихме. Не, не вярвах, че ще стигнат дотам. Не повярвах в алгоритъма на Ивановски. Нима може човешкият ум да предположи…

— Всичко може човешкият ум, Стойко. Та казваш, действувал на кръвотворния апарат и на клетките? Впрочем то е очевидно, де. Да, също като левкемия и лъчева болест, взети заедно. И миелобластозата си е миелобластоза, и изсушаването на колоидалните системи… — Витан говореше сега повече на себе си и момичето трепна, когато той го повика. — Яна, хайде върви! Нямаме нито минутка за губене. Или сме направили нещо за стимулиране на кръвотворния апарат и клетъчната обмяна, или само си мислим, че сме направили нещо. И кажи на Арнаудов да ми донесе всички кръвни картини, изобщо да дойде да си поприказваме.

Стойко се изправи нерешително:

— Бате, аз ще дойда утре пак. Надявам се нашите експерти да разберат дотогава всичко около тия дяволски лъчи.

Велев уморено се усмихна:

— Каквито и да са, братко, това на мен едва ли ще помогне. Но… Е, нищо, нали утре пак ще дойдеш. Надявам се да те дочакам… — И той рязко се извърна към момичето, което продължаваше да стои застинало в своя ужас. — Хайде, тръгвай!

— Вис! — изтръгна се от гърдите на момичето, но това не беше вик на протест, а един безкрайно болезнен стон.

— Върви! Върви, Яна. Върви…

И той отново се унесе, като продължаваше да шепне тази думичка, сякаш призоваваше вече някой друг, който беше вътре в него. Вляната в жилите му чужда кръв бе сложила оръжие пред могъщите млади и свирепи като хуни клетки, които изтичаха с грамадните си, изродени ядра на буйни пълчища от костния мозък, от лимфатичните възли, от далака.

Преди да излезе, Стойко взе кърпата от нощното шкафче и нежно избърса потното чело на брат си. То беше бяло като кърпата и като нощното шкафче. След това постоя няколко мига със затворени очи, със силно стиснати клепачи и устни.