Любен Дилов
Многото имена на страха (28)

9

Секретарят се втурна в кабинета твърде разтревожен и така внезапно, че Белмонт не успя веднага да смени маската на отпусната загриженост от лицето си.

— Някой си Велев. От България. Настоява да влезе при вас, макар да му казах, че ви няма. Знаел, че сте тука и че непременно ще го приемете.

— Велев? — изуми се Белмонт. — Невъзможно!

— Така каза, господине.

— Но откъде може да знае този адрес?

Секретарят безпомощно вдигна рамене. Белмонт се изправи, обхвана с ръка челото си, разтърка с два пръста двете си слепоочия и това сякаш му помогна да възвърне самообладанието си.

— Добре, доведете го! И огледайте улицата. Вземете мерките по тревога номер три, Вонсан! Но… спокойно!

— Слушам! — изпъна се секретарят и излезе, за да отвори само след миг отново вратата пред неочаквания посетител.

Белмонт стоеше насред луксозния кабинет и беше приготвил най-лъчезарната си усмивка, която за миг се вледени:

— А! Велев? Аз… очаквах друг Велев.

— Негов брат съм — каза Стойко на великолепен френски и се поклони със сдържана учтивост.

— Да, наистина! Приличате му. Вие сте навярно по-младият брат. Заповядайте, господин Велев! Много се радвам да ви видя. Струва ми се, че съм слушал за вас. И то само хубави неща.

Белмонт посочи с великодушен жест близкото кресло. Навярно само един извънредно проницателен наблюдател би съзрял необикновеното напрежение под изумително естествената радушност на държанието му. И майор Велев не можа да не оцени неговото самообладание. Каза:

— Аз също съм слушал за вас… И хубави неща — добави той, без да акцентува върху насмешката.

Белмонт се позасмя:

— Да, да, ето че се и срещнахме!

— Ще ми се да вярвам, че срещата ни ще бъде ползотворна.

— Какво ще пиете?

— Какво може да ми предложите?

Стойко беше се разположил вече в креслото, изпънал дългите си крака върху скъпия килим, но без оная малко хъшлашка разпуснатост на спортна звезда, с която се държеше пред приятелите си в България. Имаше вид на човек, дошъл по сериозна работа, но все пак при някакъв свой, сравнително близък и равен нему човек.

— Асортиментът ми е твърде богат — каза Белмонт, отваряйки барчето, което заблестя като прожектор с вътрешните си огледала.

— От едно мъжко питие не бих се отказал. Уиски например или коняк. Убеден съм, че разполагате с добри марки.

— Един стар „Курвоазие“?

— Чудесно! Вие него ли предпочитате?

— Да, аз също ще пия от него.

— О, не ме разбрахте, господин Белмонт! — засмя се Велев.

— Нямам толкова лошо мнение за вас и никога не бих допуснал, че ще си служите със средновековни методи. Просто се учудих на съвпадението във вкусовете ни.

Белмонт кимна с показна признателност, поставяйки върху масичката бутилката коняк с две големи тумбести чаши, които твърде смело стесняваха горе гърлата си, за да събират като във фокус аромата на скъпото питие. Донесе и кутия шоколадови бонбони. Наля чашите, отвори абаносово сандъченце с пури.

През това време майорът, който беше облечен безупречно в стила на последната европейска мода, любопитно оглеждаше кабинета.

— Хубаво е при вас — заключи той. — За съжаление оттук се ръководят недотам хубави работи.

— В нашата професия понятията хубаво и лошо имат по-друго значение, господин Велев.

— Бях искрен, без да искам да ви обиждам — отвърна Стойко и вдигна чашата си с приветлива усмивка.

— За нашата среща! — каза Белмонт. — И за това, че хора като нас все пак могат да се срещат.

— За добрите резултати от нея! — поправи наздравицата му българинът.

Отпиха, замълчаха. Белмонт взе една пура, като преди това подканящо премести сандъчето към госта, но онзи отказа, извади собствените си цигари. Едва когато и двамата почти едновременно се обвиха в дим, той запита:

— Какво ви доведе при мен, господин Велев?

Майорът задържа погледа си в очилата му.

— Ще ми се да не мислите сега кой ме е довел и дали наистина съм сам — отвърна той. — Така разговорът ни ще бъде по-непринуден.

Швейцарецът весело се засмя, но не успя да прикрие неприятната нотка, звъннала неволно в гласа му:

— О, вие умеете да четете и мислите! Да не сте възпитаник на професор Желев? Да, да, в тоя ваш институт наистина се вършат чудеса! Значи… да не мисля за това, така ли? А какво друго да правя, щом вие, все едно, няма да ми го кажете?

— Ако ви кажа, че съм сам и че никой не знае къде се намирам в момента, ще повярвате ли?

— Не, разбира се.

— Явно е, значи, безсмислието на подобни главоблъсканици. За мене е голяма чест, господин Белмонт, че успях да ви изненадам. Оставете ме да се порадвам на успеха си.

— Вие сте чудесен, господин Велев! Ей богу! Обичам да разговарям с остроумни хора. Пия за успехите ви и с удоволствие се подчинявам на предимствата на нападащия. Наздраве! Българите обичат да чукат чашите си, да направим по български!

И той звънко докосна върха на своята чаша до чашата на майора.

Но Стойко не пожела да пие. Очевидно се готвеше да пристъпи към целта на посещението си. Започна направо, твърдо, като човек, който знае точно какво иска и как да го получи:

— Господин Белмонт, ние с вас сме противници, политически и служебни, и лични, ако щете…

— О, защо лични? — опита се да го прекъсне любезно швейцарецът. — Службата си е служба.

— Простете, но аз не винаги мога да отделям такива неща. Та… исках да кажа. Аз правя компромис, като идвам при вас. Идвам също така за един компромис. Моля ви да ме свържете с доктор Зенгинов!

Белмонт не веднага отговори:

— Но отгде мога да зная аз къде е той?

— Не разваляйте хубавата откровеност на разговора ни. След пълния провал на агентурата ви в България всички следи водят към вас. Вие очевидно знаете добре кой съм, аз също съм дошъл при истинския Белмонт или както там другояче се казвате. Дошъл съм за едно джентълменско споразумение.

Белмонт измъкна пурата от устата си, пусна тънка струйка: дим към тавана и рече снизходително:

— Предполагам, че не го правите доброволно, а поради липса на други възможности.

— Естествено! — съгласи се майорът. — Искам да спася Зенгинов, който е мой личен приятел.

— Но той с нищо не е застрашен! От кого може да бъде застрашен един доброволен емигрант освен от сънародниците си, които биха пожелали да му отмъстят?

— Ако той е доброволен емигрант, какво ви пречи тогава да ме свържете с него?

— Именно това опасение.

— Срещата може да стане във ваше присъствие.

Белмонт отново се засмя:

— Не, така няма да стигнем доникъде! Кажете най-напред условията на това, което нарекохте джентълменска сделка!

Майорът прибра краката си, поизправи се в креслото, запали нова цигара:

— Ще бъда напълно откровен. Откритието на Зенгинов няма да ви ползува. Ние го имаме. Намерихме препис от цялата му научна документация в неговия дом и нашите вчерашни вестници публикуваха вече съобщение, че то принадлежи на Зенгинов. Така че не ще можете да го откраднете, ако между другото и това влиза в намеренията ви. Освен това нашите и някои чужди специалисти потвърдиха, че то ще има само терапевтичен ефект. Фантазиите, които моят приятел Зенгинов развива, не почиват на реална основа. То си остава само едно откритие в областта на физиологията на мозъка без онова значение, което вие навярно сте склонни да му приписвате. Второ, ние сме сигурни, че Зенгинов не се е съгласил и няма да се съгласи да работи за вас, че снимката във френския печат е обикновен шантаж. Значи, всичко ще се сведе до едно отвличане, до някакъв дребен политически скандал и аз не виждам каква изгода би могъл да има от това един човек с вашия мащаб на действие.

Белмонт го изслуша, трайно закрепил върху лицето си маската на спокойна внимателност, но на края реши, че може да си позволи малка насмешка:

— Благодаря ви за ласкавото мнение, господин Велев. Но това, което ми изложихте, беше само обяснение, може би откровено, може би с известна доза блъф и аз не съзрях в него условия за сделка. Приличаше само на молба. Понеже аз няма да имам изгода, да предоставя изгодата на вас. Правилно ли съм ви разбрал? Нима сте готов чак на такова унижение?

— Когато се касае за спасяването на един човек аз съм готов на всякакви унижения, господин Белмонт.

Белмонт разпери ръце:

— О, не! На мен самия ще ми бъде унизително да се унижава пред мен колега от такъв ранг. Затова предложете нещо по-реално.

Майорът стисна челюсти, мускулите му видимо се изопнаха в едно стоманено напрежение. Каза студено и властно:

— Добре. Предполагам, че вие оценявате правилно и във всички аспекти моето присъствие в тази ваша квартира. Да тръгнем от него. На неутралното швейцарско правителство ще бъде крайно неприятно, ако научи какъв човек се е крил под името Жан Белмонт и как са спекулирали с гостоприемството му, а за скандала в ЮНЕСКО да не говорим! Той ще бъде безпримерен в историята на ООН. Това достатъчно ли ви е?

Белмонт треперливо се усмихна:

— Беше излишно да го казвате. Щом сте ме разкрили, за мен е ясно, че това е краят на кариерата ми. А на вас пък трябва да е ясно, че при такова положение ми е напълно безразлично дали ще правите дипломатически скандал или не.

— Струва ми се, че с по-голямо основание мога да ви обвиня сега в блъфиране — каза Стойко. — В социалистическия лагер вие, естествено, няма да можете повече да работите, но предполагам, че дейността ви се разпростира и върху други страни.

Белмонт стана, поразходи се из кабинета, върна се, вдигна замислено пурата от пепелника, която бе образувала повече от два сантиметра пепел. Каза, сочейки върха на пурата:

— Това ли ми предлагате? Ето вижте! Държа я в ръка и при най-малкото потупване пада. — Той удари с пръст върху пурата, а пепелта се откъсна и се търкулна цяла в големия кристален пепелник, което между другото говореше и за високото качество на тютюна.

— Друго не мога — отвърна все така студено българинът.

— А ако не се съглася?

— Ще бъде жалко за вас. Господарите ви не се церемонят…

— О, те дават твърде високи пенсии!

— В този случай едва ли. Ще предпочетат и публично да си измият ръцете с вас. Касае се за една международна организация, в която авторитетът им силно ще пострада и няма да ме учуди, ако ви пожертвуват.

Белмонт помисли малко, а в гласа му прозвуча разколебаване:

— Правилно ли ви разбирам? Готови сте да се задоволите, ако напусна ЮНЕСКО и Швейцария и ако дам приетата за такива случаи джентълменска дума, че ще прекратя работата си против вас.

— С третото може и да не се считате обвързан — усмихна се Велев. — За съжаление епохата на класическото разузнаване и неговата рицарска етика отдавна отмина.

Белмонт беше вече твърде погълнат от сериозността на момента, та не реагира на шегата:

— Опълномощен ли сте за такова предложение?

— Не — отговори веднага българинът. — Но, струва ми се бих могъл да го прокарам.

— Хубаво е, че наистина сте откровен. Господин Велев, аз притежавам също малко проницателност и мисля, че вие сте човек, в чиято джентълменска дума може да се вярва.

— Имате я — каза майорът. — Макар такъв компромис да ми е твърде неприятен.

— Разбирам ви. Заради идейните различия. Но аз наистина съм готов да дам джентълменска дума, че ще прекратя работата си против вас.

— Засега повече държа на Зенгинов — каза равнодушно майорът, който блестящо използуваше преимуществото си.

Белмонт беше явно неприятно засегнат от неприемането на джентълменската му дума, но очевидно нямаше вече друг изход:

— Добре. Обещавам ви, че ако Зенгинов желае, аз ще улесня завръщането му в България. Но ми трябва малко време, защото той не е тук.

— В Базел ли е? — изстреля въпросът си Стойко.

— Не. И в Базел не е. Да се срещнем след три дни?

— Не са ли много? Белмонт вдигна рамене:

— Най-краткият срок, който мога да ви дам. Предполагам, че и на вас ще бъде по-приятно да се срещнем другаде. В някое заведение например?

— Да. Кажете къде, защото аз не познавам добре тукашните заведения.

Белмонт помисли, назова някакво име на ресторант, записа на едно листче адреса му и часа на срещата, подаде го. Майорът понечи да се изправи:

— Надявам се, че на срещата ще присъствува и Зенгинов?

— Защо още това недоверие, господин Велев? Ако имах лоши намерения, щях ли да ви дам почерка си? Моля, бъдете още минутка мой гост! Мисля, че сега, след сключването на тая наистина джентълменска сделка, можем поне да допием заедно чашите си. Искрено казано, вие сте изключителен човек. Идвате така направо, ей богу! Кажете, нима не ви е страх? Достатъчно е да натисна едно копче на бюрото си и вие никога няма да видите вашата прелестна България.

Майорът отпи една глътка от коняка и се усмихна:

— Страх? Естествено, че ме е страх. Но от всичко, което знам за вас, реших, че все пак вие няма да натиснете копчето. Това би могъл да стори само един неразумен, лекомислен и… най-вече уплашен човек, склонен към дребнави отмъщения. А вие не сте страхливец, пък и ясно виждате силата, която стои зад мен.

— Така е. И все пак, аз не бих рискувал. Харесвате ми, господин Велев, наистина ми харесвате! Обичам безстрашните хора и ако все още нещо ме привлича към тая наша професия, то е, че само там мога да ги срещам. Жалко, че толкова неща ни разделят, нали? Бихме могли да бъдем приятели. Напоследък все по-често мисля върху това идиотско разделение. Да си призная, почва да ми омръзва службата и тая принудителна почивка, която така великодушно ми подарявате, навярно ще ми бъде добре дошла. На вас не ви ли е омръзнало?

Велев беше възвърнал на младото си лице своята заразителна безгрижност и въздишката му излезе подчертано комична:

— Нямам право да ми омръзва, преди да е омръзнала окончателно на вас и на колегите ви.

— О, това се казва блестящ отговор, във Волтеровски стил! — засмя се Белмонт.

— Но… за да приключим с комплиментите — продължи българинът, — ще ви кажа, че вие също ми харесвате. Вие сте великолепен противник, господин Белмонт. Впрочем простете, че ви назовавам с това име, а не с името, под което наемате тая кантора. И аз с удоволствие бих ви уважавал като противник, ако не воювахте за такава непочтена кауза…

— О, повярвайте ми, аз не защищавам никаква кауза. Просто така, упражнявам ума си. Ако имах някаква кауза, щях и сега да я защищавам докрай, а не да правя компромиси…

— Упражнение, което струва живота на хора! — прекъсна Велев словоизлиянието му.

Белмонт само очарователно се усмихна на язвителната забележка:

— Играете ли покер? Впрочем излишен въпрос. Човек като вас е длъжен да знае всички игри. Е, вие бихте ли играли покер без миза? Играта губи смисъла си, нали? Предполагам, че също не обичате игрите, в които няма губещи.

Майорът се изправи, защото очевидно не му беше сега до дълги и любезни приказки. Каза с небрежна галантност, която трябваше да приключи срещата:

— Така е. Но ценя повече самообладанието на губещия пред радостта на победителя. А сега губещият сте вие, господин Белмонт, и аз ще се радвам, ако изведете играта до края със същото самообладание на добър покерджия. Значи… според уговорката!

— Господин Велев, мога ли да си позволя един личен въпрос? Вие навярно познавате госпожица Загорова? Как е тя?

— Добре е. И ви благодари за часовника, който сте й пратили по професор Добрев.

Белмонт учудващо се натъжи:

— Моля ви, не я репресирайте заради това! Аз имах само хубави чувства към нея и чрез нея успях да прогледна за някои истини във вашия живот.

— Щом отправяте такива молби, не сте прогледнали господин Белмонт — рече майорът. — Пък и трудно ще ми бъде да репресирам снаха си. Да я поздравя ли от вас?

Белмонт явно беше неприятно изненадан. Придружи го мълчаливо до вратата и едва там отново проговори, някак умолително, с твърде силна доза искреност в гласа:

— Господин Велев, понеже стана дума за каузата, ще ми се да знаете, че нямам нищо общо с онова, което визирахте. С убийства на хора аз не се занимавам.

— Едва ли сте толкова непорочен! — отвърна закачливо майорът. — Но дори да нямате никаква връзка с вашия странен шофьор, другото не е по-малко мръсно. Простете за израза, ала ние в България сме свикнали да назоваваме нещата с истинските им имена. Довиждане, господин Белмонт! — заключи той и излезе, без да поеме подадената му ръка, направил се, че не я забелязва.

— Вонсан, придружете господина до изхода! — подвикна грубо Белмонт на стоящия в коридора секретар. — И елате после при мен!