Ерик Нюланд
Падането на Рийч (9)

Глава 7

0000 часа, 30 март 2525 (по Военния календар) / транспортьор на КУОН „Атлас“ на път за системата Ламбда Серпентис

— Отдаваме на космоса телата на нашите загинали другари.

Мендес затвори тържествено очите си за миг и церемонията завърши. Той натисна ръчката и урните с прах бавно се плъзнаха по цилиндрите за изстрелване и после в празното пространство. Джон бе замръзнал в стойка мирно. Ракетните халета на транспортьора, които обикновено бяха претъпкани и кипяха от оживление, сега бяха притихнали. Огневата палуба на „Атлас“ бе освободена от амунициите и екипажа. От окачените ракетни рамки висяха дълги черни флагове.

— За почест! — излая Мендес.

Джон и другите оцелели спартанци отдадоха чест в синхрон.

— Дълг — каза Мендес, — чест и саможертва. Смъртта не принизява тези качества на война. Нека запомним това.

Поредица от тътнежи отекнаха по корпуса на „Атлас“ при изстрелването на урните в откритото пространство. Наблюдателният екран премигна и показа звездното поле. Урните се появяваха една след друга и бързо се отдалечаваха от транспортьора, който продължаваше по курса си. Джон гледаше след тях. Имаше чувството, че всеки от изчезващите стоманени цилиндри отнася със себе си част от самия него. Сякаш бе изоставил собствените си другари. Лицето на Мендес като че ли беше издялано от камък. След кратката си реч той каза само:

— Екипаж, свободно.

И все пак не всичко бе загубено. Джон се огледа около себе си: Сам, Кели и още тридесет други все още отдаваха чест в черните си парадни униформи. Те бяха успели да преминат невредими през последната „мисия“, макар това да не бе най-точната дума. Десетина други също бяха оцелели, но вече не ставаха за войници. Джон изпитваше болка само като погледнеше към тях. Фаяд бе поставен в инвалиден стол и се тресеше неудържимо. Кърк и Рене висяха в контейнери с поддържащ телата им гел, дишайки през респиратори. Костите им бяха така изкривени, че не приличаха на хора. Имаше и други, които бяха останали живи, но уврежданията им бяха толкова сериозни, че не можеха да присъстват.

Санитарите подкараха Фаяд и останалите пострадали към асансьора. Джон тръгна след тях и се изправи, препречвайки пътя им.

— Спрете — нареди той. — Накъде откарвате моите хора?

Санитарят се закова и очите му се разшириха. Преглътна тежко и отвърна:

— Сър, аз… аз имам заповеди, сър.

— Взводен командир — провикна се Мендес, — елате при мен.

— Остани тук — каза Джон на санитаря и се насочи към Главния Мендес: — Да, сър.

— Остави ги да минат — тихо каза Мендес. — Те не могат да се бият повече. Не могат да останат тук.

Джон неволно погледна към екрана и дългата редица от урни, които изчезваха в далечината.

— Какво ще стане с моите хора?

— Флотът се грижи за своите хора — отвърна Мендес и вдигна глава. — Макар вече да не са най-бързите или силни войни, те все още имат остър ум. Могат да планират мисии, да обработват данни, да откриват грешки…

Джон въздъхна облекчено.

— Това е единственото, което би искал всеки от нас, сър: шанс да продължи да служи. — Той се обърна към Фаяд и към останалите. Изпъна се и отдаде чест. Фаяд успя да вдигне треперещата си ръка и да отвърне на поздрава. След това санитарите ги откараха.

Джон погледна към остатъка от своя взвод. Нито един от тях не бе помръднал след края на паметната церемония. Стояха в очакване на следващата си мисия.

— Какви са заповедите, сър? — попита Джон.

— Два дни пълна почивка в леглата, взводен командир. После физиотерапия при понижена гравитация на борда на „Атлас“, докато се възстановите от страничните ефекти от вашето подсилване.

Странични ефекти. Джон сви ръка. Движението се оказа тромаво. Понякога, когато ходеше, едва се удържаше да не падне. Д-р Хелси го беше уверила, че тези „странични ефекти“ са добър знак. „С по-бързите рефлекси и по-силни мускули мозъкът ти трябва отново да се учи как да движи тялото ти“ — му беше казала тя. Но очите му също бяха възпалени и дори кървяха малко сутрин. Мъчеше го неспирно главоболие и всяка кост в тялото му го болеше.

Това нямаше значение за Джон. Той знаеше само, че трябва да изпълни дълга си, а сега се опасяваше, че не е способен да го стори.

— Това ли е всичко, сър? — запита той Мендес.

— Не — отвърна Главния. — Дежа ще прекара взвода през самолетния тренажор, веднага щом всички са готови за това. И — добави той, — ако те искат да приемат предизвикателството, тя ще включи в обучението им повече органична химия и комплексна алгебра.

— Да, сър — отговори Джон, — готови сме за предизвикателството.

— Отлично.

Джон обаче остана на мястото си.

— Има ли нещо друго, взводен командир?

Веждите на Джон се присвиха, той се поколеба и най-накрая промълви:

— Аз бях командир. Следователно нося отговорност за последната мисия… а по времева нея загинаха членове на моя взвод. Къде сбърках?

Мендес го гледаше с непроницаемите си черни очи. Хвърли поглед към взвода и после отново се обърна към него:

— Ела с мен.

Той заведе Джон до наблюдателните екрани. Стояха и гледаха как последните урни изчезват в тъмнината.

— Водачът трябва да е готов да изпрати на смърт войниците, които са под негово командване — каза Мендес, без да се обръща към Джон. — Заради дълга си към КУОН, който измества дори дълга към себе си или към своя взвод.

Джон отклони погледа си от екраните. Не можеше да издържи да гледа повече в пустотата. Не искаше да мисли за това, че неговите другари и приятели, които му бяха като братя и сестри, са го напуснали завинаги.

— Понякога е допустимо — продължи Мендес — да се пожертва живота им, ако е необходимо. — Най-накрая той се обърна, за да срещне погледа на Джон. — Недопустимо е обаче, животът им да бъде пропиляван. Разбираш ли разликата?

— Аз… мисля, че я разбирам, сър — отвърна Джон. — Но какво стана с другарите ми при последната мисия? Техният живот пожертван ли беше или пропилян?

Мендес се обърна към черното пространство и не отговори.

0430 часа, 22 април 2525 (по Военния календар) / транспортьор на КУОН „Атлас“ на пост в системата Ламбда Серпентис

Джон влезе в спортната зала и се огледа.

От неподвижния коридор лесно се виждаше, че този сектор на „Атлас“ се върти. Постоянното ускорение създаваше усещането за гравитация. За разлика от другите части на транспортьора, този сектор не бе цилиндричен, а представляваше по-скоро пресечен конус. Външната му част бе по-широка и се въртеше по-бавно от по-тясната вътрешна част. Така по дължината на залата се симулираше гравитационно поле от една четвърт до два пъти по-мощно от земното. В залата имаше тежести, боксьорски круши и боксов ринг, а също и уреди за разтягане и загряване на всички мускулни групи. В този ранен час тя беше празна и цялата бе на негово разположение.

Джон започна с упражнения за бицепсите. Отиде в централния сектор, калибриран на нормално земно ускорение и подхвана един двадесет килограмов дъмбел. Нещо не беше наред — струваше му се твърде лек. Явно секторът се въртеше по-бавно. Той остави дъмбела и взе друг от четиридесет килограма. Това вече беше по-добре. Дневният режим на спартанците през последните три седмици се състоеше от изометрични упражнения, леки спаринги и много ядене. Бяха им наредили да поглъщат по пет ястия с високо съдържание на протеини всеки ден. След всяко ядене трябваше да се явяват в медицинския отсек на кораба за поредица от инжекции с витамини и минерали. Джон вече изгаряше от нетърпение да се завърне на Рийч и да влезе в нормалния си дневен режим.

В неговия взвод сега бяха останали само тридесет и двама войници. Тридесет души бяха „отпаднали“ от програмата. Те загинаха в процеса на подсилване. Други десетина бяха пострадали от страничните ефекти и бяха прехвърлени към Военноморската служба за разузнаване. Всички те ужасно му липсваха, но той и останалите трябваше да продължат напред, да се възстановят и отново да докажат на какво са способни. На Джон му се искаше Главния Мендес да го бе предупредил. Тогава щеше да бъде подготвен. Или може би това бе поуката от последната мисия — да се научи да бъде готов за всичко. В бъдеще щеше да е по-бдителен.

Седна на тренажора за крака, избра максималната тежест, но тя отново му, се видя твърде лека. Премести се в края на залата с най-високо ускорение и нещата се нормализираха. Джон изпробва всички уреди, след което се прехвърли на специалната боксова круша — кожена топка, закачена към пода и тавана с дебели еластични въжета. Крушата можеше да се удря само с определена честота, иначе започваше да се върти хаотично.

Юмрукът му мълниеносно отскочи напред и нанесе удара. Крушата отскочи, но толкова бавно, като че ли се намираше под водата. Твърде бавно за удара, който й бе нанесъл. Вероятно въжето бе отпуснато. Дръпна въжето и то завибрира. Опънато беше. Нима всичко в тази зала беше повредено.

Той измъкна щифта, който блокираше тежестите на щангата и застана в централния сектор. Ускорението тук трябваше да е колкото земното. Вдигна щифта на един метър във въздуха и после го пусна. Той изтрака на палубата. Имаше вид, че пада нормално, но въпреки всичко и това му изглеждаше твърде бавно. Включи хронометъра на часовника си и пусна щифта отново. Четиридесет и пет стотни от секундата. Един метър за около половин секунда. Не си спомняше формулата, която свързваше пътя и ускорението, затова превъртя в главата си основните формули на диференциалното смятане и изведе формулата отново. Справи се и с квадратния корен. Сбърчи вежди. Преди математиката винаги го затрудняваше. Отговорът бе ускорение от девет цяло и осем метра върху секунда на квадрат — точно земното ускорение. Значи стаята все пак се въртеше нормално. Нещо не беше наред с него.

Експериментите му внезапно бяха прекъснати. В залата влязоха четирима мъже. Те бяха без униформи, само по шорти и ботуши. Главите им бяха обръснати. Всичките бяха високи, жилести и много мускулести. Най-високият от четиримата се издигаше над Джон. Едната страна на лицето му бе прорязана от белези. Лесно можеше да се види, че са от специалните части — Орбиталните сили за бързо реагиране. ОСБР имаха характерните татуировки на рамената: „Парашутисти убийци“ и „С крака към ада“. „Парашутистите от ада“ или легендарният 105 взвод. Джон се беше наслушал на истории за тях. Бяха известни с това, че бяха непобедими и… жестоки, дори към другарите си по оръжие.

Той кимна любезно. Те го подминаха и се насочиха към стойките с тежести в сектора с повишена гравитация. Най-едрият от тях грабна пръта на щангата. Напрегна се и прътът се заклати нестабилно. Железните дискове от единия край се изплъзнаха и се стовариха на пода, другият край се наклони и се заби в земята, като едва не премаза крака на помощника му. Джон подскочи, стреснат от шума.

— Какво по дя… — огромният тип скочи и изгледа свирепо шайбата, която се бе измъкнала. — Някой е извадил щифта. — Изръмжа и се обърна към Джон.

Той вдигна щифта.

— Съжалявам, грешката е моя — каза и пристъпи напред.

Четиримата се изправиха срещу него като един. Едрият с белезите бе застанал на една ръка разстояние от лицето на Джон.

— Защо не си завреш тоя щифт някъде, мършо? — изрева той. — Или искаш да те накарам да го изядеш.

Той кимна на останалите.

Джон знаеше само три начина, по които да се отнася с хората. Ако бяха по-висши офицери, им се подчиняваше. Ако бяха негови другари от взвода, им помагаше. Ако представляваха заплаха, ги обезвреждаше. Така че, когато мъжете го заобиколиха, той се поколеба. Не защото се страхуваше от тях, а защото те можеха да се причислят към всяка от трите категории. Не знаеше с какъв чин са. Служеха заедно с него в КУОН… Но точно сега не изглеждаха никак приятелски настроени.

Тези, които стояха от двете му страни, го хванаха за бицепсите. Другият зад гърба му се опита да го стисне с ръка за гърлото. Джон сви раменете си напред и притисна брадичка към гърдите си, за да им попречи да го задушат. Изви рязко лакътя си над ръката, която го държеше, притисна го до тялото си, после удари мъжа до себе си право в лицето и му разби носа. Останалите трима стегнаха хватките си и пристъпиха още по-близо. Но и техните движения, както и падането на щифта, бяха твърде бавни за него. С рязко движение Джон се наведе напред и измъкна главата си. Завъртя се свободно и в същото време се отърси и от мъжа от лявата си страна.

— Остави! — отекна през залата силен глас.

В залата влезе сержант и се запъти към тях. За разлика от Мендес, който имаше стройно и стегнато тяло и бе винаги сериозен, коремът на този стърчеше над колана му, а на лицето му бе изписано объркване.

Джон застана мирно. Останалите стояха около него и продължаваха да го гледат свирепо.

— Сержант — обади се мъжа с разбития нос, — ние само…

— Да съм питал нещо? — излая сержантът.

— Не, сержант — отвърна мъжът.

Сержантът се взря в Джон, после в четиримата от ОСБР.

— Щом толкова искате да се биете, влизайте на ринга и продължавайте.

— Да, сър! — каза Джон. Отиде до ринга, мушна се през въжетата и зачака.

Сега вече му стана ясно. Това беше мисия. Имаше заповеди от старши офицер, а другите четирима бяха просто цели за нападение. Най-едрият също се провря между въжетата, а останалите се събраха да гледат.

— Ще те разкъсам на парчета, мършо — процеди той през зъби.

Джон скочи и нанесе първия удар с цялата инерция на тялото си. Юмрукът му се заби с все сила в широката брадичка на противника му. Веднага последва удар с лявата ръка в челюстта на войника. Мъжът размаха ръце във въздуха. Джон настъпи, приклещи едната му ръка към гърдите, след което насочи замаха си към ребрата. Костите се счупиха. Той се олюля назад, в това време Джон стрелна петата си към неговото коляно. Още три бързи удара и мъжът се отпусна на въжетата, остана неподвижен, а ръката, кракът и вратът му бяха неестествено извити.

Останалите трима се приближиха. Този с разбития нос грабна стоманен прът. Този път Джон нямаше нужда от заповеди. Трима противници наведнъж — трябваше да ги обезвреди, преди да са го обкръжили. Може и да беше по-бърз, но нямаше очи на гърба си. Онзи с пръта замахна с всичка сила към ребрата на Джон, но той отстъпи настрани, сграбчи ръката на мъжа и я прикова към пръта. С едно извиване на пръта костите на китката на противника му се строшиха. След това Джон ритна странично втория мъж, уцели го в слабините, премаза чувствителните органи и счупи таза му. Издърпа пръта, замахна с него и удари третия войник по врата толкова силно, че той прелетя през въжетата.

— Спри, номер 117 — извика главният морски старшина Мендес.

Джон се подчини и захвърли пръта. Отново му се стори, че и импровизираното му оръжие, както и щифтът по-рано, падат към земята твърде бавно. Противниците му лежаха сгърчени на пода — в безсъзнание или мъртви. Мендес се приближи към боксовата площадка от другия край на залата. Сержантът бе замръзнал с отворена уста.

— Главен Мендес, сър! — отдаде отривисто чест той. — А ти, какво… — Обърна се към Джон, очите му се разшириха и той промълви: — Той е един от тях, нали?

— Лекарите скоро ще пристигнат — каза спокойно Мендес и се приближи до сержанта. — Двама офицери от разузнаването чакат да говорят с вас. Те ще ви дадат указания. — Той отстъпи назад. — Настоявам да им докладвате незабавно.

— Да, сър — отвърна сержантът. Той излезе от залата почти на бегом. Хвърли поглед през рамо към Джон и после ускори крачка.

— Тренировката за днес приключи — обърна се Мендес към Джон.

Джон отдаде чест и слезе от ринга. Влязоха лекари с носилки и се насочиха към боксовия ринг.

— Разрешете да запитам нещо, сър — каза Джон.

Мендес кимна.

— Това част от мисия ли беше? Тези войници противници ли бяха или хора от нашия екип?

Знаеше, че това е някаква мисия. Не бе случайно, че Главния се появи толкова скоро.

— Ти влезе в бой и елиминира заплахата — отвърна му Мендес. — Мисля, че самото ти действие отговаря на въпроса, взводен командир.

Джон сбърчи чело, докато обмисляше отговора му.

— Аз следвах заповедите — рече той. — Сержантът ми каза да се бия. Бях заплашен от непосредствена опасност. Но все пак те са от специалните сили на КУОН. И те служат с нас.

Мендес понижи глас.

— Не всяка мисия има ясни и прости цели или може да се обясни логично. Най-важното е да изпълниш заповедите на по-висшите офицери, а след това да се грижиш за твоя живот или този на твоите другари. Ясно?

— Да, сър! — отговори Джон. Погледна назад към ринга. Кръвта на противниците му бе обагрила тепиха. Усети странно присвиване в стомаха.

Отправи се към душовете и остави водата да отмие кръвта от тялото му. Изпитваше съжаление за тези, които бе убил. Той обаче знаеше дълга си и дори не бе нужно Главния да обяснява нещата толкова подробно. Изпълнявай заповедите, осигури своята и на другите от взвода безопасност. Само това имаше значение. От този момент за Джон инцидентът в спортната зала беше минало.