Ерик Нюланд
Падането на Рийч (7)

Глава 5

0630 часа, 12 юли 2519 (по Военния календар) / система Епсилон Еридани, Военен тренировъчен резерват, планета Рийч

Джон се хвана здраво за седалката, докато корабът се издигаше над планинска верига със заснежени върхове. Слънцето тъкмо се подаваше на хоризонта и багреше белия сняг в розово и оранжево. Останалите членове на групата се бяха загледали навън, с лица, притиснати в прозорчетата. Сам бе седнал до него и зяпаше в далечината.

— Страхотно място за бой със снежни топки.

— Ще загубиш — рече Кели. Тя се протегна над рамото на Джон, за да огледа по-добре местността. — На игра със снежни топки съм истински убиец. — Тя потърка късо остриганата си коса.

— Да, наистина — промърмори Джон. — Особено, когато сложиш камък вътре.

Главния морски старшина Мендес отвори пилотската кабина и влезе в пътническото отделение. Курсантите скочиха на крака и се изпънаха в стойка мирно.

— Свободно, сядайте.

Късо остриганата коса на Мендес бе посивяла още повече по слепоочията, но иначе той бе станал още поздрав и жилав, откакто Джон го бе видял за първи път преди две години.

— Днес за разнообразие ще изпълните една лесна мисия — гласът на Мендес се извиси над рева на корабните двигатели. Той подаде на Кели сноп листа.

— Раздай ги, новобранец.

— Сър — тя отдаде чест и подаде по един лист на всяко от седемдесет и петте деца от взвода.

— Това са части от картата на тази местност. Ще бъдете спуснати долу поотделно. След това трябва да се придвижите до означения пункт за изтегляне и ние ще ви вземем оттам.

Джон завъртя своята карта. Тя представляваше само част от много по-голяма карта и на нея не бяха означени нито точката на спускане, нито пункта за изтегляне. Как можеше да се ориентира без отправна точка? Знаеше обаче, че отговорът на този въпрос също бе част от мисията.

— И още нещо — продължи Мендес. — Този, който стигне до пункта за изтегляне последен, ще бъде оставен долу. — Той хвърли поглед през прозореца. — А пътят обратно е много дълъг.

Последното условие не допадна на Джон. Нямаше намерение да загуби, но и не искаше това да се случи с някого от останалите. Мисълта, че Кели или Сам, или някой друг щеше да върви по целия път обратно, го караше да се чувства неспокоен… дали той изобщо би могъл да се справи сам по целия този път през планините?

— Първо спускане след три минути — излая Мендес — Курсант 117, ти си първи.

— Разбрано, сър! — отговори Джон.

Той погледна през прозореца и внимателно огледа терена. Видя пръстен от планински зъбери, долина, покрита с кедри и сребърна лента, която се вливаше в езеро. Джон бутна с лакът Сам, посочи реката и после бързо махна с палец към езерото. Сам кимна, дръпна настрана Кели и посочи през прозореца. След това те бързо преминаха покрай останалите.

Корабът намаляваше скорост. Джон усети как стомахът му се свива, когато се понесоха към земята.

— Курсант 117, направо и в центъра. — Мендес отстъпи във вътрешността на кабината, когато задната част на кораба се отвори и рампата се спусна. Нахлу студен въздух. Той потупа Джон по рамото:

— И внимавай за вълци в гората, 117.

— Да, сър. — Джон погледна през рамо към останалите.

Всички кимнаха едва забележимо. Добре, значи бяха разбрали.

Той изтича по рампата и пое през гората. Двигателите на кораба оживяха и го издигнаха високо в ясното небе. Джон закопча якето си. Носеше само тренировъчни дрехи, ботуши и плътен анорак — не беше идеалното облекло за продължителен престой в пущинаците. Насочи се към един остър връх, който бе забелязал от кораба — реката се намираше в тази посока. Щеше да последва течението й и да се срещне с останалите при езерото.

Вървя през гората, докато долови бълбукането на потока. Приближи се, за да види посоката на течението, след което се скри отново в гората. Много често упражненията на Мендес криеха уловка — оглушаващи мини по някои от трасетата или пък снайпери с оцветяващи капсули по време на демонстрационни тренировки. А при положение, че главният бе във въздуха над тях, Джон нямаше намерение да разкрива местоположението си, освен ако нямаше сериозни основания за това.

Мина покрай храст с боровинки и спря да ги обере, преди да продължи по-нататък. За първи път от месеци насам той беше сам и имаше време за размисъл. Пъхна в устата си шепа плодове и ги задъвка. Мислеше за мястото, което някога бе негов дом, за родителите си… но този спомен все повече му приличаше на отминал сън. Той знаеше, че не е така и че някога животът му е бил различен. Но харесваше сегашния си живот. Беше войн. Имаше важна цел, за която да се готви. Мендес им бе казал, че те са най-добрите и най-умните в целия флот. Че са единствената надежда за възстановяване на мира. Това му харесваше. Всеки ден носеше предизвикателство или криеше ново приключение.

Благодарение на Дежа сега Джон знаеше много повече, отколкото би могъл да научи в предишното си училище: алгебра и тригонометрия, историите на стотици битки и крале. Можеше да определя маршрута си по карта, да стреля с пушка или да лекува огнестрелна рана в гърдите. Мендес им беше показал как да бъдат силни. Не само физически, но и как да проявяват силна воля. Неговото семейство бе тук — Кели, Сам и всички останали от неговия взвод.

Мисълта за другарите му го върна обратно към мисията — един от тях щеше да бъде оставен да се прибира до базата сам. Трябваше да има начин да се изтеглят всички заедно. Джон взе решение, ако не успее да измисли нищо, да остане самият той. Така стигна до брега на езерото. Спря и се ослуша. В далечината се чу бухане на сова. Той тръгна по посока на звука.

— Хей, сово — рече той, когато се приближи достатъчно.

Сам се появи иззад едно дърво и се ухили.

— За теб, Главна Сова, курсант.

Обиколиха езерото, за да съберат останалите от взвода. За всеки случай Джон ги преброи — шестдесет и седем.

— Хайде да съберем отделните части от картата — предложи Кели.

— Отлична идея — отвърна Джон. — Сам, вземи още трима и обиколете местността. Не искам да ни изненада някои от „подаръците“ на Главния.

— Ясно.

Сам избра Фаяд, Джеймс и Линда и четиримата поеха към храстите. Кели събра парчетата от картата и се установи под сянката на един стар кедър.

— Някои от тези парчета са излишни, а други се повтарят — каза тя и ги остави настрана. — А ето, това е краят на картата. Успях — ето го езерото, реката, а тук… — тя посочи към отдалечено зелено петно — това трябва да е пунктът за изтегляне.

Поклати глава и се намръщи.

— Ако се вярва на легендата, имаме цял ден вървене дотам. По-добре да тръгваме веднага.

Джон свирна и само след миг Сам и неговата патрулна група се появиха.

— Да тръгваме — каза им той.

Никой не се възпротиви. Подредиха се един след друг зад Кели, която водеше. Сам оглеждаше пътеката далече напред. Имаше най-доброто зрение и слух. На няколко пъти той спираше и им даваше сигнал да не мърдат или да се скрият, но се оказваше, че е само заек или птица. След като изминаха няколко километра, Сам забави темпо, за да се изравни с Джон. Прошепна му:

— Твърде лесно е. Не е като обичайните полеви упражнения на Главния.

Джон кимна в знак на съгласие.

— И аз това си мислех. Просто си дръж очите и ушите отворени.

На обяд поспряха да се разкършат и да похапнат боровинките, които бяха събрали по пътя. Фаяд се обади.

— Искам да разбера едно — рече той. Прекъсна, за да избърше потта, която се стичаше по тъмната му кожа. — Ние всички ще стигнем едновременно до пункта за изтегляне. Тогава кой ще бъде оставен? Трябва да решим отсега.

— Да теглим жребий — предложи някой.

— Не — каза Джон и се изправи. — Никой няма да бъде изоставен. Ще измислим начин да се измъкнем всички.

— Как? — попита Кели, като се почеса по главата. — Мендес каза…

— Знам какво каза. Но трябва да има начин — просто още не съм го измислил. Дори ако аз трябва да остана. Искам да съм сигурен, че всички ще се върнат до базата.

Джон тръгна отново.

— Хайде, губим време.

Останалите се наредиха зад него. Сенките на дърветата се удължиха и започнаха да се преплитат, а слънцето обагри хоризонта в червено. Кели се закова на място и даде знак на другите да спрат.

— Почти пристигнахме — прошепна тя.

— Ние със Сам ще отидем на разузнаване — рече Джон. — Вие, останалите, се разпръснете и пазете тишина.

Децата безмълвно последваха заповедите му. Джон и Сам се промъкнаха през храсталака и след това запълзяха към края на ливадата. Корабът се намираше в центъра на затревена поляна. Прожекторите му осветяваха всичко в радиус от тридесет метра. На спуснатата рампа бяха насядали шестима мъже, които пушеха и си подаваха някаква манерка. Сам отстъпи назад.

— Познаваш ли ги — прошепна той.

— Не. А ти?

Сам поклати глава.

— Нямат униформа. Изобщо не приличат на войници. Може да са бунтовници. Възможно е да са откраднали кораба и да са убили Главния.

— Няма начин — отвърна Джон. — Нищо не може да убие Главния. Но поне едно е ясно: не мисля, че можем просто да се качим и те да ни хвърлят до базата. Да се връщаме.

Пропълзяха обратно в гората и обясниха положението на останалите.

— Какво да направим тогава? — попита го Кели.

Джон се зачуди, защо тя реши, че той разполага с готов отговор. Огледа се наоколо и забеляза, че всички го гледат с очакване. Изправи се на крака. Трябваше да каже нещо.

— Така… не знаем кои са тези мъже и какво ще направят като ни видят. Първо трябва да разберем това.

Децата кимнаха, явно и те мислеха, че идеята е добра.

— Ето как ще стане — каза им Джон. — За начало ще ми трябва примамка.

— Аз — рече Кели и скочи на крака. — Аз тичам най-бързо.

— Отлично — каза Джон. — Отиваш до края на поляната, така че да те видят. Аз също ще дойда и ще се скрия наблизо. Ако с теб се случи нещо, ще докладвам на останалите.

Тя кимна.

— След това ще примамиш няколко от тях насам като притичаш точно покрай това място. Сам, ти ще легнеш тук и ще се престориш, че кракът ти е счупен.

— Ясно — отговори Сам. Той отиде при Фаяд и го накара да одере крака му с ботуш. Раната се покри с кръв.

— Вие, останалите — нареди им Джон, — разположете се в кръг и се скрийте в гората. Ако вместо да помогнат на Сам, те се опитат да направят нещо друго… — Джон сви дясната си ръка в юмрук и го заби в отворената си длан. — Спомнете си за вълците и лоса.

Всички кимнаха с усмивка. Много пъти бяха гледали този урок в класната стая на Дежа.

— Намерете камъни — напомни им Джон.

Кели свали анорака си и разтегна краката си.

— Добре — каза тя. — Да действаме.

Сам легна на земята и се хвана за крака си.

— О-о-о-х, боли, помогнете ми.

— Не се престаравай — каза му Джон и ритна към него малко пръст, — може да се досетят, че им готвим капан.

След това той и Кели се промъкнаха към ливадата и спряха на няколко метра от нея. Джон прошепна:

— Ако искаш аз мога да съм примамката…

Тя доста силно го удари по рамото.

— Какво мислиш, че не мога да се справя ли?

— Взимам си думите назад — отвърна той, като разтриваше рамото си.

Застана на десетина метра встрани от нея, скри се и зачака. Кели излезе на поляната и пристъпи към пространството, осветено от прожекторите на кораба.

— Хей! — провикна се тя и размаха ръце над главата си. — Насам. Имате ли храна? Умирам от глад.

Мъжете бавно се надигнаха и измъкнаха зашеметяващи палки.

— Ето едно от тях — чу ги да шепнат Джон. — Аз ще я хвана. Другите, стойте тук и чакайте останалите.

Мъжът предпазливо тръгна към Кели, скрил зад гърба си палката, така че да не може да я види. Тя остана на място и го изчака да дойде по-близо.

— Чакай малко — рече тя. — Оставила съм си якето там отзад. Ей сега се връщам. — Обърна се и побягна. Мъжът се хвърли след нея, но тя вече се беше скрила в сенките.

— Спри!

— Тая работа е много лесна — каза един от мъжете. — Хлапетата няма и да разберат какво им се е случило.

Друг подхвърли:

— Да, в кърпа са ни вързани.

Това бе достатъчно за Джон. Той се затича след Кели, макар да знаеше, че нито този, нито някой от другите мъже можеше да я хване. Закова се, чак когато наближи мястото, където лежеше Сам. Мъжът бе спрял. Оглеждаше се наоколо, очите му още не бяха свикнали с мрака, после забеляза Сам, който все още стискаше окървавения си крак.

— Моля ви, помогнете — захленчи той. — Кракът ми е счупен.

— Сега ще се погрижа и за другия, хлапе — мъжът вдигна палката си.

Джон грабна един камък. Хвърли го, но не улучи. Мъжът се завъртя.

— Кой е там?

В това време Сам скочи на крака и побягна като стрела. От гората се чу шум на листа, а след това град от камъни профуча през клоните и се изсипа върху мъжа. Кели изскочи отнякъде и запрати камък с всичка сила. Уцели мъжа право в челото, той залитна и се стовари на земята. Другите деца също се приближиха.

— Какво да правим с него? — попита Сам.

— Това е само упражнение, нали? — каза Фаяд. — Той сигурно е подчинен на Мендес.

Джон обърна човека по гръб. От челото към окото му се стичаше струйка кръв.

— Нали го чу — прошепна Джон. — Видя какво се канеше да стори на Сам. Мендес или нашите инструктори никога не биха направили подобно нещо. Никога. Освен това няма униформа, няма отличителни знаци. Той не е от нашите.

Джон ритна мъжа в лицето и после в ребрата. Той инстинктивно се сви на кълбо.

— Вземете му палката.

Сам сграбчи оръжието и също го изрита.

— Сега да се връщаме и да хванем другите — обърна се към тях Джон. — Кели, ти отново ще бъдеш примамката. Само ги докарай до края на просеката. Останалото остави на нас.

Тя кимна и се отправи към ливадата. Другите от взвода започнаха да се разполагат в полукръг като събираха камъни. След минута Кели отново се изправи на затревената ливада и се провикна:

— Елате насам. Онзи човек падна и си удари главата!

Петимата мъже скочиха и се втурнаха към нея. Когато се приближиха достатъчно, Джон подсвирна. Изведнъж въздухът се изпълни с камъни. Мъжете вдигнаха ръце и се опитаха да се предпазят, но скоро се свлякоха на земята и закриха главите си е ръце. Джон изсвири отново и шестдесет и седем деца с викове се нахвърлиха върху замаяните мъже. Те се опитаха да се защитят, но бяха зашеметени от това, което се случваше.

Сам стовари палката с всичка сила върху главата на един от тях. Фаяд обаче бе повален от юмрук и падна на земята. Мъжете бяха пометени от вълната тела, свлякоха се на земята под сипещите се удари от юмруци, камъни и ботуши, докато накрая престанаха да помръдват.

Джон се бе изправил над окървавените им тела. Беше бесен от ярост. Тези мъже щяха да ги нападнат — него и неговия взвод. Искаше да смаже главите им с ботушите си. Пое си дълбоко въздух и бавно го изпусна. Сега имаше по-важни въпроси за решаване — яростта му трябваше да почака.

— Да се обадим ли на Мендес? — попита го Сам, като изправяше на крака Фаяд.

— Не още — каза му Джон.

Той се качи на кораба. На борда нямаше никой. Намери комуникационната система, активира я и се свърза с Дежа. Лицето й се появи като неясна холограма, носеща се над терминала.

— Добър вечер, курсант 117 — каза тя. — Въпрос по домашното ли имаш?

— Нещо такова — отвърна й той. — Едно от заданията на ГМС Мендес.

— Ааа — след кратка пауза тя продължи: — Много добре.

— Намирам се в кораб тип „Пеликан“. Няма пилот, но аз трябва да се върна в базата. Научи ме как да го пилотирам, ако обичаш.

Дежа поклати глава.

— Нямаш достатъчна квалификация, за да пилотираш този кораб, курсант, но аз все пак мога да ти помогна. Виждаш ли иконата с крила в края на екрана? Натисни я три пъти.

Джон я натисна и екранът се изпълни със стотици символи и икони.

— Натисни два пъти зелените стрелки от лявата страна — продължи тя.

Направи и това, след което на екрана замигаха думите „Автопилотът активиран“.

— Сега аз контролирам кораба — каза Дежа. — Ще ви закарам у дома.

— Почакай малко — бързо каза той и изтича навън. — Всички на борда, на бегом!

Децата се втурнаха към кораба. Кели спря и го попита:

— Кой ще остане тук?

— Никой — отвърна Джон. — Просто се качвай.

Преди да скочи в кораба, провери, че всички други вече са се качили.

— Добре Дежа, да изчезваме оттук.

Двигателите на кораба изреваха и той се издигна в небето.

* * *

Джон бе застанал мирно в кабинета на главния морски старшина Мендес. Никога по-рано не бе стъпвал там, както и никой от останалите. По гърба му се стичаше струйка пот. Изпитваше клаустрофобия от тъмната дървена ламперия и мириса на пури. Мендес четеше доклада и от време на време вдигаше смръщен поглед към Джон. Вратата се отвори и д-р Хелси влезе. Мендес стана, кимна й рязко и се отпусна обратно в тапицирания стол.

— Здравей, Джон — каза д-р Хелси. Тя седна от другата страна на Мендес, скръсти крака и оправи сивата си пола.

— Д-р Хелси — отвърна Джон незабавно и отдаде чест. Никой от другите възрастни не се обръщаше към него по име. Никога. Не можеше да разбере защо тя го правеше.

— Курсант 117 — рязко започна Мендес. — Обясни ми отново, защо си откраднал собственост на КУОН и… защо сте нападнали хората, на които бях наредил да я охраняват.

Джон смяташе да каже, че просто е направил това, което е намерил за правилно. Че наистина съжалява. Че е готов на всичко, за да поправи грешката си. Но той знаеше, че Главния мрази лигльовците точно толкова, колкото мразеше и извиненията.

— Сър — отвърна той, — пазачите бяха без униформи и опознавателни знаци. Освен това те не се идентифицираха, сър.

— Хмм — Мендес отново се взря в доклада. — Да, така изглежда. А кораба?

— Той откара моя взвод у дома, сър. Аз се качих последен, така че ако някой трябваше да остане на земята…

— Не съм ти искал списък на пътниците, курсант. — Гласът му омекна и той се обърна към д-р Хелси: — Какво да го правим?

— Какво ли? — тя премести очилата си по-високо на носа и се загледа в Джон. — Мисля, че е очевидно, Главен. Направете го взводен командир.