Ерик Нюланд
Падането на Рийч (4)

Глава 2

1130 часа, 17 август 2517 (по Военния календар) / звездна система Еридани, Еридани 2, град Елисей

Оранжевото слънце обсипваше с жарките си лъчи спортната площадка на начално училище номер 119 в град Елисей. Д-р Хелси и лейтенант Кийс бяха застанали в полусянката на платнената тента и наблюдаваха децата, които крещяха и се гонеха, катереха се по железните катерушки или плъзгаха топките за гравбол по антигравитационните игрища. Лейтенант Кийс се чувстваше изключително неудобно в цивилни дрехи. Бе облечен в свободен сив костюм и бяла риза без вратовръзка. Д-р Хелси намираше неочакваната му несръчност за очарователна. Беше се изсмяла, когато той се оплака, че дрехите са твърде свободни и отпуснати. Той наистина беше военен до мозъка на костите си. Дори без униформата, лейтенантът стоеше изпънат, сякаш бе под постоянно напрежение.

— Много е приятно тук — отбеляза тя. — В тази колония дори нямат представа колко добре са се уредили. Спокоен начин на живот. Никакво замърсяване на околната среда. Никаква пренаселеност. Даже времето зависи само от климата.

В отговор лейтенантът изсумтя, докато се опитваше да изглади гънките на копринения си костюм.

— Отпуснете се — рече му тя. — Ние сме просто родители, които оглеждат училището, за да открият малкото си момиченце. — Тя плъзна ръката си в неговата и макар да й се струваше невъзможно, лейтенантът се изпъна още повече.

Отдръпна се от него с въздишка, отвори чантата си и извади ръчен компютърен бележник. Намести периферията на сламената си шапка, така че да скрие бележника от блясъка на обедното слънце. С едно докосване на пръстите зареди и прегледа файла, който беше подготвила за техния обект.

Номер 117 притежаваше всички генетични белези, които тя бе набелязала в първоначалното си изследване — според научните критерии, момчето отговаряше на целите й по най-добрия възможен начин. Но д-р Хелси знаеше, че за да успее проектът й, бе нужно повече от теоретично съвършенство. Хората представляваха нещо повече от сбора на гените си. Трябваше да се отчита влиянието на средата, мутациите, възприетите морални принципи и още стотици други фактори, заради които този кандидат можеше да се окаже неподходящ. На снимката във файла се виждаше най-обикновено шестгодишно момче. Имаше разрошена кестенява коса, а дяволитата му усмивка откриваше малка празнина между предните зъби. По страните му бяха пръснати няколко лунички. Това беше добре — по тези белези лесно можеше да го разпознае.

— Това не е ли то? — прошепна лейтенантът.

Д-р Хелси вдигна поглед. Той кимна с глава към затревен хълм в края на игрището. Билото му бе кално и разорано, без никаква растителност. Десетина момчета се блъскаха и дърпаха — сграбчваха се, боричкаха се, търкулваха се надолу по склона, след което се изправяха, тичаха обратно и играта продължаваше отново и отново.

— Кралят на хълма — отбеляза д-р Хелси.

Едно момче стоеше на билото. То успяваше да отблъсне, да блокира и надвие всички останали. Д-р Хелси насочи електронния си бележник към него и записа случката, за да я прегледа по-късно. Тя увеличи изображението и се вгледа внимателно. Момчето се усмихна и откри същата малка празнина между зъбите си. Тя спря кадъра за секунда и сравни луничките му със снимката от файла.

— Това е нашето момче.

То беше с цяла глава по-високо от другите деца и доколкото можеше да се съди от успеха му в играта, беше и по-силно. Друго момче се прокрадна зад него и сключи ръце около врата му. Номер 117 се отърси от него и със смях го запрати надолу по хълма като играчка. Д-р Хелси се надяваше да открие екземпляр в отлична физическа форма и с поразяващ интелект. Вярно, момчето беше бързо и силно, но също така грубо и нечестно. И все пак, нереалистичните и субективни преценки трябваше да се избягват при тези полеви изследвания. Какво можеше да очаква — та то бе едва на шест години, пълно с енергия и необуздани емоции и непредвидимо като вятъра.

Три момчета се нахвърлиха едновременно срещу него. Две от тях го хванаха за краката, а третото обви ръце около гърдите му. Всички заедно се изтърколиха надолу по хълма. Номер 117 обсипа нападателите си с юмручни удари и ритници, докато накрая те го пуснаха и избягаха на безопасно разстояние. То скочи на крака, изкатери се обратно на върха на хълма, като събори по пътя си още едно момче и закрещя, че е кралят.

— Изглежда… хм, много енергично — каза лейтенантът.

— Да — отвърна д-р Хелси. — Мисля, че ще ни свърши работа.

Тя огледа игрището. Единствената жена от персонала помагаше на едно момиченце да се изправи на крака, след като бе паднало и си бе ожулило лакътя. Тя го поведе към медицинския кабинет.

— Останете тук и ме наблюдавайте, лейтенант — каза докторът и му подаде електронния бележник. — Искам да погледна по-отблизо.

Той искаше да каже нещо, но д-р Хелси се отдалечи, след това се затича през разчертаното игрище. Бризът пое лятната й рокля и тя се принуди да сграбчи края й с една ръка, докато с другата придържаше сламената си шапка. На няколко метра от хълма забави ход и спря. Децата спряха и се обърнаха.

— Сега загази — каза едно момче и бутна номер 117.

Той отблъсна момчето и погледна д-р Хелси право в очите. Другите деца гледаха встрани, някои от тях със засрамени усмивки, а няколко отстъпиха назад. Момчето обаче остана на мястото си и я гледаше предизвикателно. Или бе сигурен, че тя няма да го накаже, или просто не се страхуваше. Забеляза синината на бузата му, скъсаните колена на панталоните и сцепената му устна. Д-р Хелси направи три стъпки напред. Повечето от децата неволно отстъпиха три крачки назад.

— Може ли да поговоря с теб? — попита го тя, без да сваля очи от него.

Най-накрая то отдели погледа си от нея, сви рамене и изтърча надолу по хълма. Останалите деца цъкаха с уста и се подсмиваха, едно от тях го замери с камъче. Номер 117 не им обръщаше внимание. Д-р Хелси го заведе до края на близкия пясъчник.

— Как се казваш? — попита го тя.

— Джон — отговори момчето и протегна ръка.

Тя не очакваше физически допир. Или баща му го бе научил на този обичай, или пък момчето можеше да подражава добре. Стисна ръката и бе удивена от силата на дребната му длан.

— Много ми е приятно да се запознаем. — Тя коленичи, за да се изравни с него. — Исках да те питам какво правеше преди малко?

— Побеждавах — каза той.

Д-р Хелси се усмихна. То не се боеше от нея… и надали щеше да се затрудни да я избута от хълма.

— Виждам, че обичаш да играеш — каза тя. — Аз също.

То въздъхна.

— Да, ама миналата седмица ме караха да играя шах. Омръзна ми. Много лесно се печели. — То рязко си пое въздух. — А може ли да играем гравбол? Вече не ми дават да играя, но може би ще ме пуснат, ако ти им кажеш?

— Искам да ти покажа една друга игра — каза му тя. — Виж. — Бръкна в чантата си и извади оттам метален диск. Завъртя го и той проблесна на слънцето. — Преди много време, когато Земята е била единствената обитавана планета, хората са използвали монети като тази.

Очите му се приковаха към монетата и то протегна ръка. Д-р Хелси я отдръпна, като продължаваше да я премята между палеца и показалеца си.

— Двете страни са различни, виждаш ли? На едната има един дългокос мъж, а на другата — птица, наречена орел, която държи…

— Стрели — каза Джон.

— Точно така. Браво. — Зрението му явно бе невероятно, за да види тази подробност от такова разстояние. — Ще използваме тази монета за нашата игра. Ако спечелиш, можеш да я задържиш.

Джон откъсна очи от монетата и отново погледна към нея, присви очи и каза:

— Става. Само че аз винаги печеля. Затова вече не ми дават да играя гравбол.

— Сигурна съм, че е така.

— Каква е играта?

— Съвсем елементарна. Ще хвърля монетата ето така. — Тя сви ръка, щракна с палец, монетата описа дъга във въздуха като се въртеше и падна на пясъка. — Следващият път обаче, преди монетата да падне на земята, искам да ми кажеш коя страна ще е нагоре — лицето на мъжа или орела със стрелите.

— Ясно. — Джон се напрегна, сви колене, а очите му сякаш вече не гледаха нито към нея, нито към монетата.

Д-р Хелси вдигна монетата.

— Готов ли си?

Джон кимна леко. Тя я хвърли, като я завъртя добре. Очите на Джон я гледаха със странен разсеян поглед. Той я проследи по време на издигането, после, когато падаше към земята, изведнъж протегна ръка и грабна монетата във въздуха. Протегна затворената си ръка.

— Орел — извика той.

Тя неуверено пое ръката му и разтвори малкото юмруче. Монетата лежеше в ръката му и орелът отразяваше оранжевото слънце. Нима бе възможно той да е видял коя страна е нагоре, в мига, когато грабна монетата… или още по-невероятно, да беше избрал страната, която предпочиташе. Надяваше се лейтенантът да е записал всичко. Трябваше да му каже да държи електронния бележник насочен към нея.

Джон отдръпна ръката си.

— Мога да я задържа, нали? Така ми каза.

— Да, можеш да я задържиш, Джон. — Тя му се усмихна, но веднага се спря.

Не биваше да произнася името му. Това беше лош знак. Не можеше да си позволи лукса да харесва тестовите си обекти. Професионализмът й налагаше да запази дистанция. Трябваше… защото след няколко месеца номер 117 можеше и да не е жив.

— Може ли да играем пак?

Д-р Хелси се изправи и отстъпи назад.

— Имах само тази монета. Сега трябва да си тръгвам — каза му тя. — Върни се при приятелите си.

— Благодаря. — Той се затича обратно, като викаше на другите момчета: — Ей, вижте!

Д-р Хелси застана до лейтенанта. Слънцето се отразяваше в асфалта и напичаше непоносимо. Изведнъж изпита желание да се върне обратно на кораба, където бе тъмно и прохладно. Искаше да се махне от тази планета. Пристъпи под сенника и се обърна към лейтенанта:

— Надявам се, че сте записали всичко, нали?

Той й подаде бележника и я изгледа учудено.

— Да. За какво бе всичко това?

Тя прегледа записа и след това изпрати копие на Торан за съхранение.

— Търсим определени генетични белези в тези обекти — отвърна тя. — Сила, бързина, ловкост, интелект, дори предразположеност към агресия. Но не всичко може да се провери от разстояние. Не можем да проверим дали имат късмет.

— Късмет? — запита Кийс. — Нима вярвате в късмета, докторе?

— Разбира се, че не — отвърна тя пренебрежително. — Само че разполагаме със сто и петдесет кандидати, а имаме съоръжения и финансиране едва за половината от тях. Най-обикновено математическо елиминиране, лейтенант. Това хлапе имаше късмет — или пък бе невероятно бързо. И в двата случая то е вътре.

— Не ви разбирам съвсем — рече Кийс и започна да си играе с лулата, която носеше в джоба си.

— Точно на това се надявам, лейтенант — тихо отвърна д-р Хелси. — За ваше добро е никога да не разбирате какво точно правим.

Тя погледна за последен път към номер 117 — към Джон. Той се забавляваше чудесно, тичаше и се смееше. За миг тя завидя на неговата невинност, бе загубила своята толкова отдавна. Живо или мъртво, щастливо или не, тя щеше да обрече това момче на много болка и страдание. Знаеше, обаче, че трябва да го стори.