Ерик Нюланд
Падането на Рийч (20)

Глава 18

0600 часа, 18 юли 2552 (по Военния календар) / разрушител на КУОН „Ирокез“, военна зона в орбита около Сигма Октанус IV

Командир Кийс изпитваше мъчителното чувство, че макар да бе спечелил тази битка, тя бе едва една от многото, които предстояха в системата на Сигма Октанус. Сега наблюдаваше близо петдесетте други кораби на КУОН в орбита около планетата: фрегати и разрушители, два транспортьора и една огромна ремонтна станция — повече съдове, отколкото адмирал Коул бе имал на разположение през цялата си четиригодишна кампания за отбраната на Харвест. Явно адмирал Станфорд бе използвал цялото си влияние, за да събере такава флотилия. Макар и да изпитваше благодарност за бързата и внушителна подкрепа, командир Кийс се удивляваше защо адмиралът е решил да струпа толкова много кораби в този район. Сигма Октанус не бе разположена на стратегическо място, нито пък имаше особени запаси от суровини. Вярно, че КУОН бе длъжна да опазва живота на цивилното население, но напоследък флотата бе доста оредяла. Кийс знаеше, че има и по-ценни системи, които също се нуждаеха от защита.

Остави тези мисли настрана. Беше сигурен, че генерал Станфорд знае какво прави. А междувременно първостепенната му задача бе поправката и зареждането на „Ирокез“. Не искаше да бъде неподготвен, ако силите на Съглашението се завърнеха. Или по-точно, когато се завърнеха. Интересно — извънземните да спуснат наземните си сили и след това да се оттеглят. Това се различаваше от обичайния им начин на действие. Командир Кийс се опасяваше, че това е само началният ход в игра, която все още не разбираше.

Сянка мина пред предната камера на „Ирокез“, докато ремонтната станция „Люлка“ се приближаваше, маневрирайки. Тя представляваше голяма квадратна платформа, оборудвана с двигатели. Голяма бе меко казано — сянката й можеше да закрие три разрушителя. При работа на пълни обороти станцията би могла в рамките на няколко часа да ремонтира и преоборудва едновременно шест разрушителя — три от едната и три от другата й страна. От повърхността й се издигнаха скелета, които бяха необходими за ремонта. Към корпуса на „Ирокез“ се прикрепиха тръби и шлангове за презареждане, ръкави за товарни вагонетки. Ремонтът му щеше да погълне всички ресурси на станцията за близо тридесет часа. Извънземните не бяха улучили кораба нито веднъж. И въпреки това, той бе почти разрушен при изпълнението на маневрата, която някои от флота вече наричаха „Лупинга на Кийс“.

Командир Кийс се загледа в пространния списък с поправки, който бе отворил на електронния си бележник. Трябваше да се заменят петнадесет процента от електронните системи. Те бяха изгорели от електромагнитния импулс при взрива на ядрената ракета „Шива“. Двигателите на кораба също се нуждаеха от основен ремонт. И в двете системи за охлаждане имаше вентили, които се бяха стопили от невероятното прегряване. Пет от свръхпроводящите магнити също трябваше да се сменят. Най-трудна за отстраняване обаче, бе повредата по долната част на кораба. Когато казаха на командир Кийс какво се е случило, той се качи на един от изтребителите „Лонгсорд“, за да види лично какво е направил с кораба си. Долната повърхност на „Ирокез“ бе остъргана при преминаването им над разрушителя на Съглашението. Кийс знаеше, че има поражения, но не бе подготвен за това, което видя.

По повърхността си разрушителите на КУОН имаха почти двуметрова броня от титан. Командир Кийс я бе раздрал докрай. Засегнати бяха дори долните палуби на кораба. Около пробойната стърчаха назъбените ръбове на титановата броня. Мъже в скафандри изрязваха повредените сегменти, за да могат на тяхно място да се заварят новите плочи. Долната част на кораба бе гладка като огледало и напълно плоска. Но Кийс знаеше, че тази съвършена гладкост бе илюзорна. Ако наклонът на траекторията на кораба бе дори с един градус по-голям, силата на сблъсъка между двата кораба щеше да разцепи неговия наполовина.

Червените бойни ивици от двете страни на „Ирокез“ сега приличаха на кървави рани. Началникът на ремонтната станция му бе казал на четири очи, че ако желае, неговите хора могат да полират боята или дори да пребоядисат бойните ивици. Командир Кийс учтиво бе отклонил предложението. Искаше ивиците да останат точно в този вид, за да му напомнят, че макар всички да се възхищаваха на това, което бе сторил, то бе предизвикано от отчаяние, не от героизъм. Искаше да му напомнят също, че се е разминал на косъм със смъртта.

Той се върна на „Ирокез“ и се запъти към своите помещения. Седна на античното дъбово бюро и включи интеркома:

— Лейтенант Доминик, поемете дежурството на мостика. Не искам да ме безпокоят.

— Разбрано, командире.

Кийс разхлаби яката и разкопча униформата си. Измъкна от най-долното чекмедже бутилката със седемдесетгодишен скоч, подарък от баща му и си наля два пръста в пластмасова чашка. Предстоеше му да вземе трудно решение: какво да прави с лейтенант Джагърс. Джагърс бе проявил изключително малодушие и неподчинение и бе стигнал почти до опит за бунт по време на сражение. Кийс можеше да го изправи пред военен съд. Всички писани правила го призоваваха да направи точно това, но той нямаше желание да предаде младия офицер на следствена комисия. По-скоро щеше да премести лейтенанта някъде, където той все още би могъл да е от полза за КУОН, на някой далечен наблюдателен пост, например.

Но дали вината всъщност не беше негова? Като командир на кораба, той имаше грижата да държи положението под контрол, така че членовете на екипажа дори да не помислят за неподчинение. Той въздъхна. Може би трябваше да обясни на екипажа си какво възнамерява да направи… но затова просто нямаше време. Още по-малко имаше време за обсъждане, както би искал Джагърс. Не. Другите офицери може би имаха резерви, но бяха изпълнили заповедите му, както повеляваше дългът им. Въпреки че командир Кийс вярваше, че на хората трябва да се дава възможност да изкупят грешките си, това преминаваше границата на приемливото. По-лошото бе, че прехвърлянето на Джагърс щеше да остави празно място сред екипажа на мостика.

Командир Кийс изтегли служебните характеристики на младшите офицери на кораба. Имаше няколко, които изглеждаха подходящи за поста навигационен офицер. Започна да преглежда данните им на електронния си бележник, но изведнъж спря и се замисли. Теоретичната статия за масово-пространствената компресия бе останала отворена, както и набързо направените пресмятания за корекциите на курса. Той се усмихна и запази тези бележки в архива си. Един ден можеше да изнесе лекция в Академията за това сражение. Щеше да му е от полза да разполага с оригиналните записки. Тук бяха и данните от наблюдателния пост „Архимед“. Докладът бе изготвен много грижливо: бяха дадени ясни графики на данните и бе начертан навигационният курс на обекта в хиперпространството — задача, която би затруднила дори и един ИИ. В доклада имаше даже и отпратки към астрофизичната секция на КУОН. Много предвидливо.

Намери служебното досие на офицера, който бе подал доклада: сержант Уилям Лъвъл. Кийс се наведе към екрана. Служебната биография на момчето беше почти два пъти по-дълга от неговата. Той се бе записал и бе приет в Академията на Луна. Бе прехвърлен през втората година, след като бе получил повишение в чин сержант за проявен героизъм при тренировъчен полет, при който бе спасил целия екипаж. Бе служил на първата корвета от пограничните райони, която бе влязла в битка. Бе получил три бронзови звезди, сребърно съзвездие и две пурпурни сърца и се беше издигнал до чин старши лейтенант само за три години. След това всичко бе тръгнало наопаки. Упадъкът на Лъвъл бе също така бърз, както и предшествалия го възход. След четири рапорта за неподчинение той бе разжалван в младши лейтенант и бе прехвърлен на два пъти. Произшествие с цивилно момиче — докладите не даваха подробности, но Кийс се зачуди дали момичето, посочено в доклада, Ана Геров, не беше дъщерята на вицеадмирал Геров. След това той бе прехвърлен на външния наблюдателен пост „Архимед“ и бе останал там през цялата последна година, нечувано дълъг период от време за толкова отдалечен пост. Командир Кийс прегледа бордовите записки от дежурствата на Лъвъл. Те бяха съставени внимателно и интелигентно. Явно момчето все още го биваше… дали не се криеше от нещо?

На вратата тихо се почука.

— Лейтенант Доминик, предупредих никой да не ме безпокои.

— Извинявай за безпокойството, синко — каза приглушен глас. Ръчката на херметичната врата се завъртя и в стаята влезе адмирал Станфорд. — Минавах наблизо и реших да се отбия.

На живо адмирал Станфорд бе много по-дребен, отколкото на екрана. С годините се бе поизгърбил, а бялата му коса бе оредяла на темето. Въпреки това той излъчваше увереност и авторитет, които Кийс усети незабавно.

— Сър! — командир Кийс се изпъна в стойка мирно, като събори стола си на земята.

— Свободно, синко — адмиралът огледа помещението и погледът му за момент се спря върху поставеното в рамка копие от оригиналния ръкопис на Лагранж, в който той бе извел своите уравнения за движение.

— Може да ми налееш няколко пръста уиски, ако искаш.

— Да, сър — Кийс измъкна отнякъде още една чашка и наля питие на адмирала.

Станфорд отпи една глътка и въздъхна със задоволство:

— Чудесно.

Кийс вдигна стола си и го предложи на адмирала. Той седна и се наведе напред.

— Исках лично да те поздравя за чудото, което стори тук, Кийс.

— Сър, аз не…

Станфорд вдигна показалец.

— Не ме прекъсвай, синко. Това, което направи, е пример за страхотна астронавигация. Всички са впечатлени. Да не говорим за моралния подем на цялата флота. — Той отпи още една глътка. — Точно заради това всички ние сме тук. Имаме нужда от победа. Прекалено дълго тия извънземни негодници ни правят на пух и прах. Така че сега най-сетне трябва да победим. Без значение на каква цена.

— Разбирам, сър — каза Кийс. Той знаеше много добре, че бойният дух в целия КУОН спадаше от години. Никой военен, без значение колко добре бе обучен, не можеше да понесе поражение след поражение, без това да се отрази на решителността му.

— Какво става на планетата?

— Сега не му мисли за това — адмирал Станфорд се отпусна назад и се залюля на задните крака на креслото. — Войските на генерал Китс са долу. Евакуирали са околните градове и в рамките на един час ще щурмуват Лазурния бряг. Преди да си мигнал, ще размажат тия извънземни. Ти само гледай.

— Разбира се, сър — командир Кийс отвърна поглед.

— Имаш ли нещо друго за казване, момче? Изплюй камъчето.

— Ами, сър… това не е типичният начин на действие на Съглашението. Да спуснат наземни войски и да напуснат системата. Те или изтребват всички, или се бият до последна капка кръв. Сега става нещо съвсем различно.

Адмирал Станфорд махна небрежно с ръка.

— Остави на шпионите от ВСР да се занимават с това какво се върти в главите на извънземните, синко. Само гледай „Ирокез“ да е добре закърпен и готов за бой. И ако имаш нужда от нещо, ми кажи.

Станфорд обърна и последната глътка уиски и се надигна.

— Трябва да строявам флота. Ааа… — той спря. — Още нещо.

Зарови ръка в джоба на униформата си и измъкна малка картонена кутийка. Остави я на бюрото на командира.

— Смятай го за официално. Скоро ще получиш и документите.

Командир Кийс отвори кутийката. Вътре имаше офицерски пагони: четири нашивки и една звезда.

— Поздравления, капитан Кийс — адмиралът бързо отдаде чест и след това му подаде ръка.

Кийс едва успя да си поеме въздух и да стисне ръката на адмирала. Пагоните бяха истински. Той бе поразен и не можеше да отрони и дума.

— Заслужи си ги — адмиралът вече се обръщаше към вратата. — Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.

— Да, сър — Кийс продължи да гледа офицерската звезда и нашивките още няколко секунди преди да успее да откъсне погледа си от тях. — Адмирале… има нещо, за което искам да ви помоля. Имам нужда от нов навигатор.

Веждите на адмирал Станфорд се свъсиха.

— Чух за това. Лоша работа, когато някой от офицерите си изпусне нервите. Е, ти само ми кажи кого имаш предвид и ще го получиш… стига да не е от моя кораб — усмихна се той. — Давай все така, капитане.

— Сър! — отдаде чест капитан Кийс.

Адмиралът излезе и затвори вратата. Кийс направо се стовари в креслото си. Не беше и мечтал, че ще го повишат в капитан. Завъртя в ръка офицерските пагони и си припомни разговора с адмирала. Да, той беше казал „капитан Кийс“. Истина беше. От друга страна адмиралът твърде бързо бе отхвърлил опасенията му за плановете на Съглашението. Нещо не пасваше съвсем.

Кийс натисна интеркома:

— Лейтенант Доминик, проследете совалката на адмирала, когато излети оттук и ми докладвайте на кой кораб се намира той.

— Сър? Адмиралът е бил на борда? Нямах представа.

— Да, лейтенант, предполагам, че не сте знаели. Просто проследете следващата излитаща совалка.

— Разбрано, сър.

Кийс се върна към електронния си бележник и препрочете биографията на сержант Лъвъл. Не можеше да промени това, което се бе случило с Джагърс, нито пък можеше да му предостави втора възможност. Но за компенсация можеше да помогне на Лъвъл. Попълни необходимите документи по заявката за прехвърляне. Формулярите бяха дълги и ненужно сложни. После препрати файловете на отдела за личния състав на КУОН и изпрати копие директно до офиса на адмирал Станфорд.

— Сър? — гласът на лейтенант Доминик се разнесе по интеркома. — Онази совалка се скачи с „Левиатан“.

— Покажи го на екрана.

Екранът над главата му се превключи на пета камера, която гледаше назад и вдясно. Кийс лесно различи „Левиатан“ сред десетките кораби в орбита около Сигма Октанус IV. Той бе един от двадесетте оцелели крайцери на КУОН. Крайцерите бяха най-мощните бойни кораби, създавани някога от човешки ръце. Кийс знаеше, че ги изтеглят от отдалечените области, за да ги запазят за охраната на вътрешните колонии. Под огромния боен кораб прелетя черна сянка. Само за секунда се показа на слънчевата светлина, после отново се скри в мрака. Беше разузнавач. Тези невидими кораби се използваха единствено от военноморското разузнаване.

Какво правеха тук крайцерът и ВСР? Сега Кийс вече беше сигурен, че става дума за нещо по-сериозно от вдигане на бойния дух. Опита се да не мисли за това. По-добре беше да не задълбава твърде много в намеренията на по-висш офицер, особено когато този офицер беше адмирал. И още повече, когато военноморското разузнаване буквално надничаше от сенките. Кийс си наля още три пръста скоч и отпусна глава на бюрото, за да отмори очите си. Последните няколко часа го бяха изтощили.

— Сър — гласът на Доминик по интеркома събуди капитан Кийс. — Пристигащо съобщение до цялата флота по секретния канал.

Кийс се надигна и прокара ръка по лицето си. Погледна медния часовник над леглото си — беше спал близо шест часа. На екрана се появи адмирал Станфорд.

— Дами и господа, слушайте внимателно. Току-що регистрирахме голямо струпване на кораби на Съглашението в периферията на системата. По наша оценка там има десет кораба.

На екрана очертанията на добре познатите фрегати и на разрушителя изглеждаха като призрачни радарни петна.

— Ще останем на сегашната си позиция — продължи адмиралът. — Няма смисъл да тръгваме към тях и да оставим тия гадове да минат през хиперпространството и да ни отрежат пътя. Подгответе корабите си за битка. Пуснали сме сонди, за да съберем повече данни. Ще ви уведомя, когато и ние научим нещо повече. Край на връзката.

Екранът угасна. Кийс щракна интеркома:

— Лейтенант Хол, какво е състоянието на кораба?

— Сър — отвърна тя. — Двигателите работят, но само с резервната охладителна система. Можем да използваме само петдесет процента от мощността им. Зареждането с ядрени ракети и ракети „Арчър“ е завършено. Магнитните оръдия също работят. Сега започва поправката на долните палуби.

— Кажете на началника на станцията да изтегли екипите си — нареди капитан Кийс. — Напускаме станцията. Когато сме готови, запали реакторите на петдесет процента. Заемете позиции при бойните пултове.