Ерик Нюланд
Падането на Рийч (26)

Глава 24

1100 часа, 12 август 2552 (по Военния календар) / система Епсилон Еридани, Военен комплекс „Рийч“, планета Рийч, лагер „Хеткок“

Командира подкара джипа към укрепения портал, без да обръща внимание на цевта на картечницата, насочена не особено точно към него. Дежурният ефрейтор енергично отдаде чест, когато Джон му подаде картата си за самоличност.

— Сър! Добре дошли в лагера „Хеткок“ — поздрави го офицерът. — Следвайте този път до вътрешния пост и представете своите акредитиви там. Те ще Ви насочат към централната сграда.

Джон кимна. Тежката метална порта се разтвори и гумите на джипа изхрущяха по чакъла. Сгушен сред високите планини на северния континент на Рийч, лагерът „Хеткок“ бе укрепление от най-висок клас: обичайните му посетители бяха държавни глави, висши офицери и други високопоставени личности, както и една дивизия от опитни, калени в боя морски пехотинци.

— Сър, моля следвайте синия път до този пункт — упъти го ефрейторът на вътрешния пост, като сочеше с ръка към окачена на стената карта — и паркирайте на паркинга за посетители.

След минута видяха централната сграда. Джон спря джипа и закрачи през приятно познатия вътрешен двор. Той и другите спартанци тайно бяха идвали тук по време на тяхното обучение. С мъка скри усмивката си, когато си спомни колко пъти бяха задигали храна и провизии от базата. Това място му липсваше. Твърде отдавна не се бе връщал на Рийч. Това бе едно от малкото места, за които Джон смяташе, че не са застрашени от Съглашението. В орбита над главите им кръжаха стотина кораба и двадесет магнитни оръдия „Марк V“. Оръдията се захранваха от термоядрени реактори, заровени дълбоко в недрата на планетата. Всяко оръдие „Марк V“ можеше да изстреля снаряд с такава скорост и маса, че дори щитовете на Съглашението трудно щяха да издържат повече от един залп. Неговият дом никога нямаше да падне.

Високи огради и бодлива тел ограждаха вътрешния двор на лагера. Командира спря пред портала и отдаде чест на военния полицай. Той впери очи в парадната му униформа, застана мирно със зейнали уста, без да може да отдели поглед от него.

— Очакват Ви, Командире, сър. Моля, заповядайте.

Реакцията на постовия не беше изненадваща. Слуховете за спартанците и техните постижения се разпространяваха въпреки булото на секретност, с което ВСР се опитваше да ги обгърне. Преди три години информацията за тях бе станала публично достояние по настояване на адмирал Станфорд — за повдигане на бойния дух. От пръв поглед можеше да се познае, че Командира принадлежи към спартанците. Беше висок над два метра, а теглото му бе 130 килограма здрави като стомана мускули и твърди като камък кости. Освен това на униформата му имаше специални отличителни знаци: златен орел с хищно извадени нокти, готов за нападение. В единия си крак птицата държеше светкавица, а в другия — три стрели.

Емблемата на спартанците не бе единственото нещо, което привличаше вниманието в парадната му униформа. Лявата му страна бе покрита от бойни отличия и медали. Мендес би се гордял с него, но Джон отдавна бе престанал да обръща внимание на почестите, с които го отрупваха. Не обичаше лъскавите одеяния. Той, както и другите спартанци, предпочиташе своя скафандър „Мьолнир“. Без него се чувстваше някак разголен и беззащитен, като че ли беше излязъл без кожата си. Бе свикнал с увеличените си скорост и сила, с това, че мислите му незабавно се превръщаха в действия.

Командира влезе с отмерена стъпка в централната сграда. Отвън тя приличаше на най-обикновена, макар и голяма колиба от неодялано дърво. Вътрешните й стени обаче бяха облицовани с бронирани плочи от „титан-А“, а в подземията й се намираха бункери и луксозни конферентни зали, простиращи се на стотици метри под земята, в планинските недра. Взе асансьора до подниво III. Военният полицай му бе казал да изчака в залата за инструктаж, докато бъде извикан от комисията. В залата вече седеше ефрейтор Харланд със списание в ръка и нервно потропваше с крак по пода. С влизането на Командира той незабавно скочи и отдаде чест.

— Свободно, ефрейтор — каза Командира. Хвърли неодобрителен поглед към тежко тапицираните кресла и реши да остане прав.

Ефрейторът се загледа в униформата му, беше нервен. Накрая се изпъна и каза:

— Мога ли да ви попитам нещо, сър?

Командира кимна.

— Как станахте спартанец? Искам да кажа… — той сведе поглед към земята, — искам да кажа, ако някой иска да се запише за спартанец, какво трябва да направи?

Да се запише? Командира се замисли върху думата. Как се бе записал той! Преди двадесет и пет години д-р Хелси го бе избрала заедно с другите спартанци. За него това бе чест, но той никога не се беше записвал. Всъщност никога не беше виждал други спартанци, освен своите другари. Някога, когато беше „завършил“ обучението си, бе чул д-р Хелси да споменава, че Главния Мендес ще тренира друга група спартанци, но никога не ги беше виждал — нито тях, нито пък него.

— Не можеш да се запишеш — каза той накрая на ефрейтора, — трябва да те изберат.

— Разбирам — отвърна ефрейтор Харланд и сви вежди. — Все пак, сър, ако някой някога попита, кажете им да ме запишат.

Появи се военният полицай.

— Ефрейтор Харланд. Очакват ви.

В другия край на помещението се отвори двойна врата. Харланд отново отдаде чест на Джон и кимна. Докато вървеше към вратата, ефрейторът се размина с по-възрастен мъж, който излизаше от залата. Бе облечен с униформата на капитан от военноморските сили на КУОН. Джон бързо го огледа от глава до пети. Нашивките му бяха лъскави, материята беше нова. Явно наскоро бе произведен в чин. Джон застана мирно и отривисто отдаде чест.

— Офицер на борда — каза отсечено той.

Капитанът поспря и внимателно изгледа Джон. Докато отвръщаше на поздрава, в очите му проблесна игриво пламъче:

— Свободно, Командире.

Джон застана свободно. Името на капитана беше Кийс, Я. То беше избродирано на сивата му парадна куртка. Джон разпозна името незабавно: капитан Кийс, героя от Сигма Октанус. „Или поне — помисли си той, — един от оцелелите герои.“ Кийс погледна към униформата на Командира. Очите му се спряха върху емблемата на спартанците, а после на пластината с неговия номер, точно под ивиците, указващи неговия чин. По лицето на капитана се появи лека усмивка:

— Радвам се да ви видя отново, Командире.

— Сър? — Командира никога не беше срещал капитан Кийс. Чувал бе за великолепната му тактическа маневра при Сигма Октанус, но никога не се бе срещал с него лице в лице.

— Срещнахме се много, много отдавна. Д-р Хелси и аз… — изведнъж той спря. — По дяволите. Нямам право да говоря за това.

— Разбира се, сър. Разбирам.

В залата влезе военният полицай.

— Капитан Кийс, адмирал Станфорд ви вика.

Кийс му кимна.

— Един момент — каза той, приближи се до Командира и прошепна: — Внимавайте вътре. Висшите офицери от ВСР са… — той спря, търсейки подходящата дума, — раздразнени от изхода на сблъсъка ни със Съглашението при Сигма Октанус. На ваше място щях да съм предпазлив — и той погледна назад към вратите на залата за инструктаж.

— Раздразнени ли, сър? — запита Джон, искрено изненадан. Той си представяше, че висшето ръководство на КУОН ще бъде опиянено от победата, независимо от цената й. — Но ние победихме.

Капитан Кийс направи стъпка назад и изви вежда въпросително:

— Д-р Хелси никога ли не ви е учила, че победата не е най-важното, Командире? — той отдаде чест. — А сега ме извинете.

Джон отвърна на поздрава. Беше толкова объркан от думите на капитан Кийс, че остана с вдигната ръка, дори след като той излезе от стаята.

Победата беше най-важното. Как някой с авторитета на капитан Кийс можеше да твърди обратното? Командира се опита да си припомни дали някога бе чел нещо подобно в книгите по военна история или философия. Какви други възможности, освен победата имаше? Единственият друг очевиден вариант беше загубата… а винаги го бяха учили, че поражението е неприемлива алтернатива. Със сигурност капитан Кийс не искаше да каже, че би било по-добре да загубят битката при Сигма Октанус? Бе немислимо.

Стоя мълчаливо близо десет минути, размишлявайки. Накрая военният полицай влезе в стаята.

— Очакват ви, сър.

Двойната врата се разтвори и оттам излезе ефрейтор Харланд. Очите на младия мъж бяха изцъклени и той леко трепереше. Изглеждаше по-зле, отколкото когато Командира го бе открил на Сигма Октанус IV. Командира кимна отсечено на ефрейтора и влезе в стаята за инструктаж. Вратите се затвориха след него.

Очите му веднага свикнаха със слабото осветление в стаята. В другия край на правоъгълната стая забеляза голямо, извито бюро. Над главата му се издигаше сводест таван, на фона на който камерите, микрофонът и високоговорителите приличаха на съзвездия. Светна прожектор, който последва Командира, когато той се приближи към бюрото. В сянката седяха дузина мъже и жени във военноморски униформи. Дори с помощта на подобреното си зрение, Командирът едва успяваше да различи свъсените им лица и лъскавите офицерски дъбови листа и звезди през блясъка на насочения към него прожектор.

Застана мирно и отдаде чест. Без да обръщат внимание на Командира, членовете на комисията продължаваха да разговарят един с друг.

— Съобщението, прихванато от Кийс, има смисъл само ако се разшифрова по този начин — каза един мъж в тъмното. Един холокуб забръмча и във въздуха над него затанцуваха миниатюрни геометрични знаци: квадрати, триъгълници, линии и точки.

Командира си помисли, че приличат на морзов код или на древни ацтекски йероглифи.

— Ще приема тази теория — отвърна женски глас, скрит в сенките. — Но софтуерът за превод не даде резултат. Това, което сме открили, не е нов диалект на Съглашението.

— Ако изобщо е диалект на Съглашението — добави някой друг.

Най-накрая един от офицерите благоволи да забележи Командира.

— Свободно, войнико — каза той.

Командира свали ръката си:

— Спартанец-117 се явява по ваша заповед, господа.

Последва мълчание, след това се обади женски глас:

— Бихме искали да ви поздравим за успешната мисия, Командире. Вие ни предоставихте обширен материал за анализ. Сега бихме желали да се спрем на някои подробности от нея.

Нещо в гласа й накара Джон да се почувства неспокоен. Не се страхуваше, но изпитваше чувство подобно на това, когато му предстоеше битка. Имаше същото усещане, когато започнеха да летят куршуми.

— Както ви е добре известно, Командире — каза първият мъжки глас, — ако не отговаряте само истината или пък пропуснете някоя важна подробност, може да бъдете изправен пред военен съд?

Джон настръхна. Нима допускаха, че някога би изневерил на дълга си?

— Ще дам възможно най-точните отговори, сър — сухо отговори той.

Холографският куб забръмча отново и се появиха изображения, записани от камера на спартанец. Джон забеляза идентификационния номер на камерата — беше неговата собствена. Картината се приближи, после спря. Във въздуха увисна неподвижно триизмерното изображение на летящите същества, които бе видял на Лазурния бряг.

— Пуснете записа, с повторение на кадри от първи до девети — разпореди се женски глас.

В същия миг холографското изображение оживя — извънземното бързо разглоби и после сглоби отново електрическия двигател на кола.

— Относно това създание — продължи тя. — По време на мисията забелязахте ли други видове от силите на Съглашението — грънтове или чакали — да общуват с тях?

— Не, госпожо. Доколкото можах да видя, те действаха самостоятелно.

— А тези? — попита тя. Картината се смени и сега показваше битката му с гигантските извънземни. — Виждали ли сте тези същества да осъществяват контакт с други видове на Съглашението?

— Не, госпожо… — той се замисли. — Е, по определен начин, да. Бихте ли върнали записа две минути преди този кадър, моля.

Холографският запис застина и след това започна да се връща назад.

— Ето — каза той. Записът бе спрял в момента, когато Командира и Фред разглеждаха премазания чакал в музея.

— Вижте вдлъбнатината в гърба на този чакал — каза той. — Смятам, че тя представлява отпечатък от крака на едно от гигантските извънземни.

— Какво искаш да кажеш, синко? — дрезгаво запита възрастен мъж.

— Мога само да изразя своето мнение, сър. Аз не съм учен.

— Изразете го, Командире — нареди същият скърцащ глас. — Ако не за друг, поне за мен ще бъде много интересно да науча, какво мисли човек, който е бил пряк свидетел на случилото се.

От тъмнината долетя шумолене на хартия, после настъпи тишина.

— Ами, сър… струва ми се, че чакалът просто е попаднал на пътя на по-голямото същество. Не се забелязва опит тялото му да е било премествано, нито пък следите на следващите стъпки се отклоняват. Голямото извънземно просто е прегазило по-дребното.

— Може би доказателство за йерархична кастова структура? — промърмори старият мъж.

— Да продължаваме — чу се отново женският глас, сега в него се долавяше раздразнение.

Холографското изображение се промени. Появи се каменен къс — този, който Командира бе взел от музея.

— Този камък — каза тя — е типичен образец на вулканичен гранит, но с необичайно висока концентрация на находки от алуминиев окис и по-точно на рубини. По състав съответства точно на образците от минерали, открити в квадрант тринадесет на двадесет и четири.

— Командире — продължи тя, — вие сте извадили този камък — направи пауза — от оптичен скенер. Така ли е?

— Да, госпожо. Извънземните бяха поставили камъка в червена метална кутия. Образецът се сканираше от лазери във видимата област на спектъра.

— И инфрачервеният импулсен лазерен предавател бе свързан към тази кутия? Сигурен ли сте? — попита тя.

— Напълно, госпожо. Моите термични датчици регистрираха част от излъчването, разсеяна от околния прах.

Жената продължи:

— Каменният образец има приблизително пирамидална форма. Находките във вулканичната матрица се отличават с това, че в тях са представени всички съществуващи кристални решетки на корунда: бипирамидална, призматична, слоеста и ромбоедрична. Сканирайки с неутронен сноп от върха към основата на пирамидата, получихме следното изображение.

На екрана отново се заредиха поредици от квадрати, триъгълници, линии и точки — символите отново напомниха на Джон за писмеността на ацтеките. Дежа беше разказвала на спартанците за ацтеките — как Кортес, разполагайки с по-добра тактика и технологии почти бе изтрил от лицето на земята цялата раса. Дали същото нямаше да се случи и сега, в битката между хората и Съглашението?

— А сега — намеси се първият мъжки глас, — тази работа с взривяването на тактическото ядрено устройство „Хаос“… разбирате ли, че по този начин са заличени всички допълнителни доказателства за дейността на Съглашението на Лазурния бряг? Съзнавате ли какви възможности са били пропуснати, войник?

— Имах пределно ясни заповеди, сър — без колебание отговори Командира, — получени директно от „Трети отдел“ на специалните военноморски части.

— „Трети отдел“ — промърмори жената, — който явно е ВСР…

Възрастният мъж в тъмното сподавено се изсмя. Близо до мястото, откъдето идваше гласът му, едва доловимо присветна и после угасна запаленият връх на пура:

— Да не би да намеквате, Командире — каза възрастният мъж, — че унищожаването на всички „доказателства“, както се изразиха моите колеги, е станало, защото те са дали заповед за това?

Трудно беше да намери добър отговор на този въпрос. Каквото и да кажеше Командира, със сигурност, щеше да подразни някой от присъстващите.

— Не, сър. Само казвам, че унищожаването на всичко, включително на някое „доказателство“ — е директно следствие от взривяването на ядреното оръжие, извършено в пълно съответствие с дадените ми заповеди, сър.

Първият мъж прошепна:

— Господи… какво очаквате от един от войниците играчки на д-р Хелси?

— Достатъчно, полковник! — сряза го по-възрастният мъж. — Този човек е заслужил право на малко уважение… дори и от ваша страна.

После продължи по-тихо:

— Командире, благодаря ви. Мисля, че приключихме засега. Може да ви извикаме отново по-късно…, но засега сте свободен. Смятайте всичко, което сте чули или видели тук, за секретна информация.

— Да, сър!

Командира отдаде чест, завъртя се на токовете си и се отправи към изхода. Двойната врата се отвори и после се затвори след него. Той въздъхна. Имаше чувството, че току-що е бил изтеглен от бойното поле. Спомни си, че последните няколко стъпки често бяха най-опасните.

— Надявам се, че са се държали добре с теб… или поне прилично.

В едно от пухкавите кресла седеше д-р Хелси. Бе облечена в дълга сива пола, която отговаряше на цвета на косата й. Тя стана, пое ръката му и леко я стисна. Командира застана мирно.

— Госпожо, радвам се да ви видя отново.

— Как се чувстваш, Командире? — попита тя. Гледаше право в ръката, опряна за поздрав до челото му. Той бавно я свали.

Тя се усмихна. За разлика от всички останали, които поздравявайки Командира се заглеждаха в униформата му, в медалите, отличията или спартанската емблема, винаги го гледаше в очите. И никога не отдаваше чест. Джон не можеше да свикне с това.

— Много добре, госпожо — каза той. — Спечелихме битката за Сигма Октанус. Добре стана, че успяхме да постигнем пълна победа.

— Да, наистина — тя замълча и се огледа наоколо. — Искаш ли да извоюваш още една победа? — прошепна тя. — Най-голямата, която сме постигали досега?

— Разбира се, госпожо — отвърна той без следа от колебание.

— Надявах се да ми отговориш така, Командире. Скоро ще си поговорим пак.

Тя се обърна към военния полицай пред входа на залата:

— Отваряй проклетите врати, войнико. Да приключваме с това.

— Да, госпожо — отвърна той.

Вратата се отвори навътре. Тя спря и се обърна към Командира:

— Скоро пак ще се видим с теб и с другите спартанци.

После влезе в притъмнената стая и вратите хлопнаха след нея.

Командира незабавно забрави за срещата с комисията и за странния въпрос на капитан Кийс за победите. Ако д-р Хелси имаше мисия за него и неговия отряд, тя щеше да е достойна. Хелси му беше дала всичко: дълг, чест, цел в живота и съдбата да защитава човечеството. Джон се надяваше да му разкрие и още нещо: как да спечели войната.