Ерик Нюланд
Падането на Рийч (15)

Глава 13

1845 часа, 27 ноември 2525 (по Военния календар) / изпитателна база на КУОН за нови материали „Дамаск“, планета Чи Сети 4

Колко ли дълбоко бе закопана изпитателната база? Джон и останалите спартанци бяха натикани в товарен асансьор, който вече над петнадесет минути бързо се спускаше към недрата на Чи Сети 4. Това, което Джон най-малко искаше, бе да се озове в друго тясно пространство.

Най-сетне вратите на асансьора се плъзнаха настрани и те се озоваха в добре осветен хангар. В далечния му край се виждаше тренировъчна площадка с препятствия, съоръжена със стени, окопи, чучела за стрелба и бодлива тел. Трима техници и поне дузина холограми на ИИ-та работеха усилено в центъра на помещението. Джон бе виждал ИИ-та и преди, но обикновено поединично. Веднъж Дежа им бе обяснила, че има технически проблеми, заради които няколко ИИ-та не могат да се намират по едно и също време на едно и също място. Тук обаче се носеха множество призрачни фигури: една русалка, самурай и една, която бе образувана изцяло от ярка светлина, а зад нея се носеха комети.

Д-р Хелси се прокашля. Техниците се обърнаха, а ИИ-та изчезнаха. Вниманието на Джон дотолкова бе привлечено от холограмите, че той не бе забелязал четиридесетте манекена от плексиглас, подредени в редици. На всеки от тях бе поставен боен скафандър.

Скафандрите му напомняха на тези, които бе виждал и преди по време на тренировките си, само че тези бяха много по-компактни, далече не толкова големи и тромави като другите. Той се приближи до един от тях и откри, че скафандърът всъщност се състои от множество слоеве: външният отразяваше падащата светлина с леко златистозелено сияние. Покриваше слабините, външните страни на бедрата, краката от колената до глезените, гърдите, раменете и ръцете. Имаше и шлем, и вграден силов блок — много по-малък от стандартните военноморски чанти за провизии. Под този слой се виждаха други от матовочерен метал.

— Проектът „Мьолнир“ — каза д-р Хелси. Тя щракна с пръсти и до нея се появи пресечена холографска проекция на скафандъра.

— Обвивката на скафандъра представлява многослойна сплав с изключителна здравина. Наскоро добавихме и рефрактивно покритие, което да разсейва енергията при нападение с енергийно оръжие — направихме го, за да можем да противостоим на новите ни противници.

Тя посочи към вътрешността на проекцията.

— Всеки боен скафандър разполага и със запълнен с гел слой, който регулира температурата и може активно да променя плътността си в зависимост от условията. Най-вътрешният слой, този, който е в досег с кожата на оператора, е съставен от тъкан, която поглъща влагата, и биодатчици за непрекъсната настройка на температурата и формата на скафандъра по тялото. Връзката с вградения компютър се осъществява чрез стандартен невронен имплантант.

Тя махна с ръка и проекцията се сви, така че сега се виждаха само външните слоеве. При промяната на картината Джон успя да види структура от подобни на вени микро капиляри, плътен сандвич от оптичен кристал, помпа, а в раницата дори нещо, което напомняше на миниатюрна термоядрена клетка.

— Най-важното е — каза д-р Хелси, — че вътрешността на скафандъра е изградена от нов реактивен метален течен кристал. Той е аморфен, но в същото време има фрактална структура и може да увеличава силата. Казано по-просто, скафандърът удвоява силата на този, който го носи и пет пъти ускорява рефлексите му.

Д-р Хелси отново прекара ръката си през холограмата.

— Съществува обаче и един проблем. Системата реагира толкова бързо, че предишните ни изпитания с доброволци, които не са били подложени на подсилване, завършиха с… — тя направи пауза, търсейки подходящата дума — провал.

Тя кимна към един от техниците. Във въздуха се появи плоско видеоизображение. На него се виждаше военноморски офицер, облечен в скафандър „Мьолнир“.

— Захранването е включено — каза глас зад камерата. — Моля, направете движение с дясната ръка.

Ръката на войника се стрелна напред с невероятна скорост. Спокойното изражение на офицера се изкриви от изненада, ужас и болка, когато ръката му се разтроши. Той се сгърчи, потрепери и закрещя. Докато човекът се тресеше от болка, Джон чу звук на чупещи се кости. Самите спазми на тялото на мъжа, предизвикани от болката, щяха да го убият. Д-р Хелси спря видеото.

— Обикновените хора не притежават силата и бързината на реакциите, необходими за да управляват тази система — обясни тя. — Вие обаче ги имате. Подсилената ви мускулатура, както и металните и керамични слоеве, които са имплантирани в костите ви, би трябвало да ви позволят да обуздаете мощта на скафандрите. Компютърните модели засега са непълни. Съществува известен риск. Трябва да се движите много бавно и внимателно, докато започнете да усещате скафандъра и начина му на действие. Той не може да се изключи, нито пък да се намали скоростта и силата на реакциите му. Разбирате ли ме?

— Да, госпожо — отвърнаха спартанците.

— Някакви въпроси?

Джон вдигна ръка.

— Кога можем да ги изпробваме, докторе?

— Още сега — отговори тя. — Има ли доброволци?

Всички спартанци вдигнаха ръце. По устните на д-р Хелси се прокрадна усмивка. Тя ги огледа и най-накрая се обърна към Джон.

— Ти винаги си имал късмет, Джон — рече тя. — Да вървим.

Той пристъпи напред. Останалите го наблюдаваха, докато техниците му помагаха и накрая частите на системата „Мьолнир“ бяха сглобени около тялото му. Приличаше на гигантски триизмерен пъзел.

— Можеш да дишаш нормално — каза д-р Хелси, — но иначе остани абсолютно неподвижен.

Джон си наложи да остане колкото е възможно по-неподвижен. Скафандърът се размести и нагоди към формата на тялото му. Беше невероятно удобен… и се оказа много по-лек, отколкото бе очаквал. Температурата на скафандъра се покачи, след това спадна и се изравни с температурата на тялото му. Със затворени очи дори не би могъл да предположи, че е пристегнат в бойни доспехи.

Поставиха шлема на главата му. Индикаторите оживяха — датчиците за здравословното му състояние, детекторите за движение, индикаторите за състоянието на устройството. На екрана се появи й кръстчето на мерника.

— Всички отстъпете назад! — нареди д-р Хелси.

Спартанците — по лицата им си личеше, че са загрижени за Джон, но от друга страна едва сдържат любопитството си — оформиха около него кръг с радиус около три метра.

— Джон, слушай ме внимателно — каза д-р Хелси. — Искам само да си представиш, и наистина само да си представиш, че повдигаш ръка на равнището на гърдите си.

Той пожела ръката му да се премести и изведнъж тя се озова на равнището на гърдите. Едва доловимото помръдване превърна мисълта му в движение със светкавична скорост. Всичко бе станало толкова бързо, че ако тялото му не бе свързано с ръката, той изобщо нямаше да го забележи.

Спартанците ахнаха от удивление. Сам започна да ръкопляска. Дори пословично бързата Кели изглеждаше впечатлена. Д-р Хелси внимателно обясни на Джон как да направи първите предпазливи стъпки, и постепенно му помогна да развие бързината и сложността на движенията си. Петнадесет минути по-късно той вече можеше да върви, да тича и да скача, без почти да се замисля за разликата между нормалните си движения и тези в скафандъра.

— Морски старшина, преминете през трасето с препятствия — каза му д-р Хелси. — В това време ние ще продължим с екипирането на останалите спартанци. Не разполагаме с много време.

Без да се замисли, Джон рязко отдаде чест. Ръката му отскочи от шлема и той изпита тъпа, пулсираща болка. Вероятно китката му бе натъртена. Знаеше, че ако костите му не бяха подсилени, вече щяха да са станали на парчета.

— Внимавайте, морски старшина. Бъдете много внимателен, моля.

— Да, госпожо!

Сега Джон се съсредоточи върху движението. Прескочи триметрова стена, заби юмрук в бетонните цели и ги разтроши. Хвърли ножове, който се забиха до дръжките в тренировъчните чучела. Промъкна се под бодлива тел, докато над главата му свистяха куршуми. Накрая се изправи и остави куршумите да отскачат от бронята на скафандъра му. За свое учудване даже успя да избегне няколко от тях. Скоро и останалите спартанци се присъединиха към него на трасето. Всички успяха, макар и тромаво, да преминат през препятствията, въпреки че все още им липсваше координация. Джон сподели опасенията си с д-р Хелси.

— Съвсем скоро и това ще стане. През последния криогенен сън получихте известно подсъзнателно обучение — каза им тя, — сега само трябва да свикнете със скафандрите.

Това, което повече притесняваше Джон бе, че трябваше отново да се учат да комуникират по време на бой. Обичайните им сигнали с ръце вече бяха твърде пресилени — лекото махване или помръдване се превръщаше в юмручен удар с пълна сила или в неконтролируемо разтрисане. Поне за начало щеше да се наложи да използват комуникационните канали на шлемовете си. В мига, в който помисли за това, скафандърът му регистрира и проследи и другите скафандри „Мьолнир“. Стандартизираните невронни чипове на КУОН, които бяха имплантирани на всеки войник при встъпването му в длъжност, идентифицираха неговите другари и ги показваха на екрана на шлема му. Но сега бе по-различно — достатъчно бе само да помисли за това и защитеният канал за връзка се активираше. Беше изключително удобно. И за негово голямо облекчение след тридесет минути тренировка координацията на спартанците като екип бе възстановена напълно и дори подобрена. От една страна Джон задвижваше скафандъра и в отговор следваше неговото движение. От друга страна комуникацията с неговия взвод бе толкова лесна и естествена, че той можеше да ги направлява и насочва, сякаш бяха продължение на собственото му тяло.

От високоговорителите в хангара долетя гласът на д-р Хелси:

— Засега се справяте отлично, спартанци. Ако някой има проблеми със скафандъра или с управлението му, моля да докладва.

— Мисля, че съм влюбен — весело отвърна Сам. — О, извинете ме госпожо. Не знаех, че това е отворен канал.

— Безпогрешно увеличаване на силата и скоростта — каза Кели. — Като че ли съм тренирала в този скафандър от години.

— Ще може ли да ги задържим? — поинтересува се Джон.

— Вие сте единствените, които могат да ги използват, старшина. На кого другиго бихме могли да ги дадем? Ние…

Един от техниците й подаде слушалки.

— Един момент, моля. Докладвайте, капитане.

Гласът на капитан Уолас се разнесе по канала за връзка:

— Засякохме кораба на Съглашението, госпожо. В края на обхвата. Хиперпространствените им двигатели явно още са повредени. Движат се към нас в обикновеното пространство.

— Какво е вашето състояние? — попита тя.

— Далекосъобщителните системи не работят. Хиперпространствените генератори са извън строя. Магнитното оръдие е разрушено. Все още разполагаме с две ядрени ракети и двадесет ракетни установки „Арчър“. Защитната броня е на двадесет процента… — последните му думи се загубиха в продължителен шум. — Ако имате нужда от още време… мога да се опитам да ги отклоня.

— Не, капитане — отвърна тя и се вгледа внимателно в Джон и останалите бронирани спартанци. — Трябва да се изправим срещу тях… и този път трябва да победим.