Ерик Нюланд
Падането на Рийч (24)

Глава 22

2010 часа, 18 юли 2552 (по Военния календар) / Сигма Октанус IV, Лазурен бряг

Време беше да заредят ядрената бомба. Малкото устройство притежаваше достатъчно енергия, за да унищожи Лазурния бряг и да изтрие от лицето на планетата заразата на Съглашението. Джон внимателно отстрани лентите, обвиващи тактическото ядрено устройство „Хаос“ и го прикрепи към стената на канала. Залепващият слой на гърба на черната полусфера прилепна към бетона. После той вкара ключа на детонатора в тънкия прорез на предната й страна. По устройството нямаше външни индикатори. На визьора на шлема му обаче, се появи малък екран, указващ че ядреният заряд е задействан.

„«Хаос» АКТИВИРАН“, примигна надпис на визьора му, „ОЧАКВА СЕ СИГНАЛ ЗА ДЕТОНАЦИЯ“.

Устройството — трийсетмегатонов ядрен експлозив — можеше да се взриви само с радиосигнал и това представляваше проблем тук, в канализационната система. Дори сигнал от мощните комуникационни съоръжения на космически кораб не би могъл да проникне през стоманата и бетона над тях. Джон бързо монтира заземения приемо-предавател и го постави на тръбите над главата си. После трябваше да постави друг предавател отвън, за да предаде сигнала под земята… гореща линия, която щеше да отприщи огнената буря.

По принцип, изискванията на мисията бяха изпълнени. Скоро зеленият и червеният отряди щяха да евакуират цивилните. Бяха обследвали района и бяха открили нова разновидност от същества, принадлежащи към Съглашението — странното летящо създание, което разглобяваше и сглобяваше направените от хората машини, като учен или инженер, който изследва дадено устройство, за да разкрие тайните му. Сега можеше да се оттегли и да унищожи окупационните сили на Съглашението. Даже трябваше да се оттегли — по улиците над него се намираше цяла армия от грънтове и чакали, включително поне един взвод от ветерани с черни доспехи. Във въздуха се носеха три средно големи, спускаеми кораба. Специалните части на морските пехотинци бяха избити и спартанците не можеха да разчитат на подкрепа. Негова беше отговорността да измъкне хората си невредими.

Този път обаче заповедите, които Джон бе получил, бяха необичайно общи и това го караше да се чувства некомфортно. Бяха му казали да проучи района и да събере разузнавателна информация за Съглашението. Знаеше със сигурност, че тук има още какво да научи.

В музея на Лазурния бряг определено ставаше нещо. Съглашението никога досега не бе проявявало интерес към човешката история и изобщо към хората или каквито и да било създадени от тях предмети. Бе виждал обезоръжен чакал да води ръкопашен бой, вместо да вдигне лежащия до него автомат. А единствената цел, за която силите на Съглашението бяха използвали издигнатите от хора здания, бе като мишени. Така че откриването на причината, поради която бяха завзели и пазеха музея, твърдо спадаше към събирането на разузнавателна информация съгласно неговите заповеди. Струваше ли си обаче да излага на риск живота на другарите си, за да разбере това? И ако загинеха, щеше ли да е пропилял живота им… да го е пожертвал за нещо значимо?

— Командире? — прошепна Кели. — Какво ще заповядате, сър?

Той включи комуникационния канал на синия отряд:

— Влизаме вътре. Използвайте заглушителите си. Не атакувайте неприятеля, освен ако не е крайно необходимо. Обстановката тук и бездруго е напечена. Искаме само да разберем какво са намислили и веднага се измъкваме.

Три светлини премигнаха в потвърждение на думите му. Командира знаеше, че те безрезервно вярват на преценката му. Надяваше се да е достоен за доверието им.

Спартанците провериха въоръжението си и завинтиха заглушители към автоматите си. След това тихо се прокраднаха по широкия страничен проход на канализацията. По стената се издигаше ръждива стълба, водеща до отвор в тавана, преграден от заварена стоманена пластина.

— Термичната паста вече е поставена — докладва Фред.

— Запали я — каза Командира, като отстъпи встрани и извърна поглед.

Термичната паста заискри като електродъгов оксижен, хвърляйки отчетливи сенки в помещението. Когато ослепителната светлина угасна, в стоманената пластина се бе образувал назъбен кръг, нажежен до червено. Командира се изкачи по стълбата, опря гърба си в пластината и натисна. Тя се отдели с метално изпукване. Той я спусна долу и я остави настрана. Закачи към шлема си оптичното влакно и го провря през дупката. Помещението бе празно.

Напрегна мускулите на краката си и заедно със скафандъра „Мьолнир“ се прехвърли нагоре през дупката, а с лявата си ръка се издърпа в помещението. В дясната стискаше автомата, сякаш не бе по-тежък от пистолет. Подготви се да посрещне вражеския огън… но не се случи нищо. Продължи напред, оглеждайки малката тъмна стая. Помещението бе с каменни стени, по които имаше множество лавици. По тях бяха наредени стъклени буркани, пълни с прозрачна течност и различни екземпляри насекоми. По пода внимателно бяха подредени кутии и касетки.

След него влезе Кели, последваха я Фред и Джеймс.

— Засичам сигнали на сензори за движение — каза Кели по вътрешния канал.

— Блокирай ги.

— Готово — отвърна тя, — но в началото може да са ни хванали за малко.

— Разпръснете се — нареди Командира. — Бъдете готови да скочите обратно долу, ако тук стане твърде напечено. В противен случай започнете да действате по стандартната тактика за отвличане на вниманието и атака.

Зад вратата, вдясно от тях, по мраморния под отекна тропот от копитата на извънземни. Спартанците се стопиха в сенките. Командира приклекна зад една касетка и измъкна бойния си нож.

Вратата се отвори и в рамката се очертаха силуетите на четири чакала. Пред себе си държаха енергийни щитове, които допълнително разкривяваха грозните им муцуни. Синьо-бялото сияние на щитовете пулсираше в тъмната стая. „Отлично, помисли си Командира. Това напълно ще блокира способността им да виждат в тъмното.“

В свободните си ръце чакалите държаха плазмени пистолети, готови за стрелба. Докато извънземните си шепнеха, цевите на пистолетите им се движеха напосоки, после се стабилизираха, когато те с бавни предпазливи движения започнаха да се промъкват напред. Движеха се в нестройна V-образна формация — водачът бе на метър пред останалите. Групата се приближи до мястото, където се криеше Командира.

Раздаде се лек шум: звън на стъклени бутилки от другия край на стаята. Чакалите се обърнаха и… предоставиха на Командира незащитените си гърбове. Той изскочи от укритието и заби острието на ножа си в основата на гърба на най-близкия чакал. Отсече десния му крак, хвана другия чакал за тила и смачка черепа му. Другите двама се завъртяха и блестящите енергийни щитове ги отделиха от него. Чуха се три приглушени изстрела от автоматите МА5В. Куршумите достигнаха до целите си и кръвта на извънземните — черна на фона на ярката синьо-бяла светлина — опръска отвътре енергийните им щитове. Чакалите се строполиха на земята.

Командира събра плазмените им пистолети и откачи генераторите на щитовете, пристегнати на ръцете им. Имаше постоянна заповед да събира непокътнати образци, разкриващи технологиите на Съглашението. ВСР досега не бе успяла да възпроизведе енергийните щитове, но се надяваха на скорошен успех. Междувременно спартанците можеха да използват щитовете на убитите от тях чакали. Командира закрепи извитото парче метал към ръката си. Натисна единия от двата големи бутона на устройството и пред него се появи трептящ слой. Раздаде останалите генератори на другите от отряда. Натисна другия бутон и щитът изчезна.

— Не ги използвайте, освен ако нямате друг избор — каза той. — Бръмченето им и отражателната им повърхност могат лесно да ни издадат, а и не знаем колко дълго могат да издържат.

В отговор получи три премигвания.

Кели и Фред заеха позиции от двете страни на отворена врата. Тя вдигна палец в знак, че всичко е наред. Тръгна напред, а спартанците поеха след нея и започнаха да се изкачват по кръгло стълбище. Пред вратата на първия етаж тя спря за близо десет секунди. Най-накрая им махна и те пристъпиха в централното фоайе на музея.

В средата на залата бе окачен скелетът на син кит. Безжизненото туловище заприлича на Командира на космически кораб на Съглашението. Той прогони илюзията и бавно продължи напред по черните мраморни плочи. Странно, но не се натъкнаха на друг патрул от чакали. Стотици от тях охраняваха сградата отвън, а вътре нямаше нито един. Интуицията подсказваше на Командира, че нещо не е наред, а Мендес му бе казвал хиляди пъти да се доверява на усещанията си. Дали не беше капан?

Спартанците уплътниха редиците си и предпазливо се насочиха към източното крило. Тук бяха изложени образци от местната флора и фауна: гигантски цветя и бръмбари с големината на юмрук. Засега сензорите за движение не отчитаха нищо. Фред се закова на място… после рязко махна с ръка на Джон да се приближи. Бе застанал до витрина, в която бяха забодени препарирани пеперуди. На пода пред нея, с лице към земята лежеше размазан чакал. На гърба му се виждаше отпечатък от огромно ходило. Съществото, което бе сторило това, сигурно тежеше над един тон. Командира забеляза няколко кървави следи, водещи към западното крило.

Включи инфрачервените сензори и внимателно се огледа наоколо — нито в това помещение, нито в съседните имаше източници на топлина. Той тръгна по следите и даде сигнал на отряда да го последва.

В западното крило бяха научните експонати. По стените бяха окачени електростатични генератори и квантовополеви холограми, истински гоблен от проблясващи стрели и виещи се линии. В ъгъла имаше камера, в която жужаха субатомни маркери. Направи му впечатление, че движението в камерата е необичайно активно. Цялото помещение му напомняше на класната стая на Дежа на Рийч. Странично разклонение водеше към друго крило. На арката над входа му бе изгравиран надпис ГЕОЛОГИЯ.

Зад арката се намираше силен източник на инфрачервено излъчване, тънка като косъм нишка, която се издигаше право нагоре и извън сградата. Командира я видя само за секунда. Мигна с очи и вече я нямаше. Беше толкова ярка, че инфрачервените сензори се бяха претоварили и изключили автоматично. Даде знак на Джеймс да застане от лявата страна на арката, а на Кели и Фред — да отстъпят назад и да покриват фланговете. Самият той застана отдясно. Прокара сондата с оптично влакно пред себе си, като я огъна леко, за да надзърне зад ъгъла.

В помещението бяха изложени образци от минерали — серни кристали, необработени смарагди и рубини. В средата се намираше монолитен къс от розов кварц, широк три метра и висок шест. В единия край на залата имаше две същества. Командира не ги забеляза веднага — стояха съвсем неподвижно и бяха… толкова огромни. Явно едното от тях бе премазало изпречилия се на пътя му чакал. Командира нерядко бе изпитвал страх, но никога не го показваше. Обикновено той просто отбелязваше това чувство, после го оставяше настрани и продължаваше напред, както го бяха учили по време на обучението му. Този път обаче не му беше толкова лесно да се отърси от страха.

Двете създания смътно напомняха хуманоиди. Бяха високи два метра и половина. Трудно бе да се различат частите на тялото им, защото от главата до петите бяха покрити с матова сиво-синя броня, подобна по цвят на корабите на Съглашението. Само на няколко места под бронята се виждаше кожата на създанията, осеяна със сини, оранжеви и жълти петна. На мястото на очите им се намираха тънки процепи. На лявата ръка на всяко от съществата висеше тежък щит, дебел като бронята на космически кораб. На дясната ръка бе закачено оръжие с огромна цев, което бе толкова масивно, че ръката отдолу сякаш се сливаше с него.

Движенията им бяха бавни и отмерени. Едното от тях свали един от минералите от поставката му и го постави в червена метална кутия. Наведе се над кутията, а в това време другото се обърна и натисна бутоните за управление на устройство, което приличаше на малък импулсен лазер. Лазерният лъч се насочи право нагоре, излизайки извън зданието през разбития стъклен купол над главите им. Това бе източникът на инфрачервеното излъчване. Явно разсеяната от праха във въздуха енергия се бе оказала достатъчно голяма, за да изгори инфрачервените му сензори. Устройство с такава мощност лесно можеше да изпрати съобщение дори и в космическото пространство.

Командира бавно сви юмрук — сигнал за останалите от отряда да се заковат на място. След това с бавни, премерени движения даде знак на спартанците да се подготвят за атака. Махна на Фред и Кели да минат напред. Фред се промъкна до него, а Кели се плъзна до Джеймс. После Командира вдигна два пръста и направи движение настрани, по посока на стаята. Светлините за потвърждение премигнаха. Той влезе пръв, движейки се странично от дясната страна. Плътно до него застана и Фред. Джеймс и Кели минаха от лявата страна. Откриха огън.

Бронебойните куршуми заотскачаха от броните на извънземните. Едното се обърна и вдигна щита си, за да закрие партньора си, червената кутия и лазерния предавател. Куршумите на спартанците не оставяха дори и следа по техните брони. Извънземното леко мръдна ръка по посока на Кели и Джеймс. Светкавица заслепи Командира. Последва оглушителна експлозия, блъсна го вълна от нажежен въздух. Изминаха три секунди преди зрението му да се възстанови.

На мястото, където се намираха Кели и Джеймс, зееше огромен кратер, който се разширяваше назад. От стаята с научни експонати зад тях бяха останали само прах и пепел. Кели беше отскочила навреме. Беше приклекнала на пет метра навътре в стаята и продължаваше да стреля. Джеймс обаче не се виждаше никъде.

Другото грамадно същество се обърна към Командира. Той натисна бутона на генератора на защитно поле на ръката си. Успя да го направи точно навреме — оръжието на стоящото по-близо до него извънземно проблесна отново. Въздухът пред Командира затрептя и експлодира, той полетя назад, разби с трясък стената зад него и прелетя още десет метра преди да се удари в стената на съседната стая. Генераторът на защитното поле се бе нажежил до бяло. Командира откъсна разтопения метал от ръката си и го захвърли настрани. Никога досега не бе виждал такива плазмени оръжия. Бяха почти толкова мощни, колкото и стационарните, използвани от чакалите.

Той скочи на крака и се втурна обратно в стаята. Ако тези оръжия бяха подобни на плазмените оръдия на Съглашението, значи те също имаха нужда от презареждане. Надяваше се това да даде достатъчно време на спартанците да се справят с тях. Все още изпитваше страх, дори по-силен от преди, но неговият отряд бе тук и той трябваше първо да се погрижи за тях, преди да остави на чувствата да го надвият. Кели и Фред обикаляха около двете същества, стреляйки на откоси. Амунициите им привършваха и трябваше да сменят пълнителите. Това явно не вършеше работа. Така не можеха да се справят с тях. Може би ракета „Джекхамър“, изстреляна от упор, би проникнала през бронята им.

Погледът на Командира бе привлечен към центъра на помещението. Пред очите му попадна кристалът от розов кварц. Той нареди по комуникационния канал на останалите:

— Преминете на бризантни куршуми — след това той смени боеприпасите и откри огън… в пода до краката на гигантските същества.

Кели и Фред също смениха пълнителите и започнаха да стрелят. Мраморните плочи се натрошиха и дървото под тях се разлетя на трески. Едното от създанията вдигна ръка отново, подготвяйки се за стрелба.

— Продължавайте да стреляте! — изкрещя Джон.

Подът изскърца, огъна се и се продъни, а гигантските извънземни се стовариха в мазето отдолу.

— Бързо — извика Командира. Захвърли автомата си и застана зад кварцовия монолит. — Бутайте!

Кели и Фред се облегнаха с цялата си тежест на кристала и напрегнаха мускули. Огромният къс помръдна на милиметър. Джеймс се хвърли напред, блъсна се в кристала, подпря рамо до тях и натисна. Лявата му ръка от лакътя надолу бе изгорена, но той не издаде и стон. Кварцовият монолит помръдна, достигна до дупката в пода, наклони се и полетя надолу. При приземяването му се чу глух удар и изхрущяване. Командира се надвеси над ръба. От едната страна на каменния къс се подаваше крак, покрит с броня, а от другата — гърчеща се ръка. Създанията още бяха живи. Движенията им се забавиха, но не спираха.

Червената кутия се крепеше в неустойчиво равновесие на ръба на дупката. Залюля се… нямаха шанс да я достигнат навреме. Той се обърна към Кели — най-бързата от спартанците — и изкрещя:

— Хвани я!

Кутията се понесе надолу… и Кели скочи. С един скок тя грабна минерала, сви тялото си, претърколи се, после се изправи на крака, здраво стиснала в една ръка камъка и го подаде на Командира. Камъкът представляваше гранитен къс с няколко, подобни на диаманти, инклузии. Какво го правеше толкова важен? Пъхна го в чантата си за боеприпаси и после събори с ритник лазерния предавател на Съглашението. Отвън се чуваше шумът и лаят на армията от чакали и грънтове.

— Да се махаме оттук, спартанци.

Обхвана Джеймс с ръка и му помогна да се изправи. Спуснаха се в сутерена и като заобиколиха отдалече прикованите под камъка гиганти, се върнаха в тръбите на канализацията. Движеха се бързо през мръсотията и не спряха, преди да се измъкнат от канализационната система и да навлязат в оризовите полета в покрайнините на Лазурния бряг. Фред закрепи здраво заземения предавател към стоманените тръби над главите им и го свърза към грубо направената антена отвън.

Командира погледна назад към града. Около небостъргачите кръжаха банши. Прожектори на транспортните кораби на Съглашението къпеха улиците в синя светлина. Грънтовете сякаш бяха полудели, лаят и ревовете им се сливаха в оглушителна врява.

Спартанците се придвижиха към брега и последваха редицата от дървета на юг. На два пъти по пътя Джеймс колабира и най-накрая изпадна в безсъзнание. Командира го метна на рамо и го понесе. Спряха и се скриха, когато покрай тях премина патрул от дузина грънтове. Извънземните бързо ги подминаха — не ги видяха или не им обърнаха внимание, защото се носеха с пълна скорост обратно към града.

Когато стигнаха на километър от мястото на срещата, Командира включи връзката:

— Водач на зеления отряд, навлизаме в периметъра ви. Ще сигнализираме със син дим.

— Готови сме и ви чакаме, сър — отвърна Линда, — добре дошли.

Командира пусна една димна граната и те навлязоха в просеката. Пеликанът беше невредим. Ефрейтор Харланд и неговите пехотинци стояха на пост, а спасените цивилни бяха настанени на сигурно място в кораба. Зеленият и червеният отряд се бяха скрили сред храсталака и дърветата. Линда се приближи до тях. Даде знак на хората от своя отряд да поемат Джеймс и да го вкарат в пеликана.

— Сър — каза тя, — всички цивилни са на борда, готови сме за отлитане.

Командира изпита желание да седне, да затвори очи и да се отпусне. Но това обикновено бе най-опасният момент от всяка мисия… тези няколко последни мига, в които вниманието ти е притъпено.

— Добре. Огледайте зоната още веднъж, за да сме абсолютно сигурни, че никой не ни е проследил.

— Да, сър.

Ефрейтор Харланд се приближи и отдаде чест.

— Сър? Как успяхте? Цивилните казаха, че сте ги измъкнали от града покрай цяла армия на Съглашението, сър. Как го направихте?

Джон вирна глава:

— Такава беше нашата задача, ефрейтор — каза той.

Ефрейторът го погледна вторачено, после и другите спартанци:

— Разбирам, сър.

Когато водачът на зеления отряд докладва, че зоната е чиста и последният спартанец се качи на кораба. Джеймс беше дошъл в съзнание. Някой бе свалил шлема му и бе подложил одеяло под главата му. Очите му бяха пълни със сълзи от болката, но той успя да отдаде чест на Командира с лявата си ръка. Джон махна на Кели, тя му инжектира доза обезболяващо и Джеймс отново изпадна в безсъзнание.

Пеликанът се издигна във въздуха. В далечината двете слънца се показваха на хоризонта и контурите на Лазурния бряг се очертаваха в утринната светлина. Корабът внезапно ускори и започна да се издига с пълна скорост, поемайки на юг.

— Сър — каза пилотът по вътрешния канал, — получаваме многобройни сигнали от радарите… към нас се приближават около двеста банши.

— Ще се погрижим за това, лейтенант — отговори Джон. — Бъдете готови за електромагнитен импулс и ударна вълна.

Командира задейства радиопредавателя си и бързо набра последния защитен код, след което изпрати кодираното съобщение. На хоризонта се появи трето слънце. За миг то засенчи светлината на двете звезди, после бавно изстина до кехлибареножълто и червено, а небето потъмня от черни облаци прах.

— Мисията е изпълнена — каза той.