Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хейло (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fall of Reach, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
GeOrg (2010 г.)

Издание:

Ерик Нюланд. Падането на Рийч

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

© 2001 by Microsoft Corporation ISBN 0-345-45132-5

© Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД, София, 2005

ISBN 954-761-172-0

История

  1. — Добавяне

Част Втора
Новобранци

Глава 4

0530 часа, 24 септември 2517 (по Военния календар) / система Епсилон Еридани, Военен комплекс „Рийч“, планета Рийч

— Ставай, курсант!

Джон се завъртя в койката и заспа отново. Смътно съзнаваше, че това не беше неговата стая и че наоколо имаше и други хора. Ударът го разтърси — от босите крака до основата на гръбнака. Той извика от изненада и падна от койката. Отърси се от замайването на съня и се надигна.

— Казах ставай, новобранец! Не знаеш ли какво значи това?

Над Джон се бе надвесил мъж в камуфлажна униформа. Косата му бе късо подстригана и посивяла на слепоочията. Тъмните му очи сякаш не бяха човешки, бяха твърде големи и черни и изобщо не мигаха. В едната си ръка държеше сребриста палка. Замахна с нея към Джон и от края й блеснаха искри.

Джон се отдръпна назад. Не се страхуваше от нищо. Само малките деца се бояха, но все пак инстинктивно се отмести, колкото бе възможно по-далече от палката. Десетки други мъже събуждаха другите деца. Още седемдесет и четири момчета и момичета изкрещяха и изскочиха от койките си.

— Аз съм главен морски старшина Мендес — провикна се униформеният, който стоеше до Джон. — Останалите мъже тук са вашите инструктори. Отсега нататък ще правите каквото ви кажем.

Мендес посочи към другия край на казармите.

— Душовете са отзад. Изкъпете се и се върнете тук, за да се облечете. — Той отвори сандъка, който се намираше до койката на Джон и измъкна от него сива тренировъчна униформа.

Джон се приведе и видя името си отпечатано с шаблонни букви на гърдите: „Джон-117“.

— Без мотане. По-живо! — Мендес тупна Джон с палката между лопатките.

През гърдите му премина конвулсия. Той залитна към койката, като се опитваше да си поеме въздух.

— Сериозно говоря! Хайде, хайде, тичайте!

Джон стана. Не можеше да си поеме въздух, но въпреки това се затича, като се държеше за гърдите. Успя да си поеме дъх на пресекулки, едва когато стигна до душовете. Другите деца изглеждаха уплашени и объркани. Всички свалиха пижамите си и пристъпиха в кабините, изкъпаха се с хладна сапунена вода, а накрая ги обляха леденостудени водни пръски.

Той изтича обратно до койката си, облече долните дрехи, плътни чорапи, нахлузи тренировъчната униформа и чифт военни ботуши, които му прилегнаха идеално.

— Навън, курсанти — извика Мендес. — Бързо. Ходом… марш!

Джон и останалите се понесоха от казармата към тревната ивица отпред. Слънцето все още не се беше показало и хоризонтът бе мастиленосин. Тревата бе влажна от сутрешната роса. Виждаха се десетки други казарми, но в тях не се долавяше никакво движение. Два изтребителя изреваха, над тях и се извиха нагоре в небето. Някъде в далечината Джон чу метален пукот. Главния морски старшина Мендес излая:

— Стройте се в пет редици с еднаква дължина! По петнадесет курсанти във всяка. — Изчака няколко секунди, докато те се суетяха насам-натам. — Изправи редиците! Не можеш ли да броиш до петнадесет, курсант? Три стъпки назад!

Джон пристъпи във втората редица. Докато вдишваше студения въздух, усети как започва да се разбужда. Спомените му се завръщаха. Бяха ги откарали посред нощ. Инжектираха им нещо и той заспа задълго. После жената, която му бе дала монетата му каза, че не може да се върне, че няма да види повече майка си или баща си…

— Подскоци! — кресна Мендес. — Бройте до сто! Готови, старт.

Офицерът започна упражнението и Джон го последва. Едно момче се забави само за секунда. Веднага до него се появи един от инструкторите. Палката се заби в корема на момчето и то се преви на две.

— Започвай упражнението, новобранец — изръмжа треньорът.

Момчето се изопна и започна да скача. Джон никога не беше правил толкова много подскоци през живота си. И ръцете, и стомаха, и краката го боляха. По гърба му се стичаше пот.

— Деветдесет и осем, деветдесет и девет, сто — Мендес спря за секунда. Пое си дълбоко въздух и извика отново: — Коремни преси! — Той се хвърли на тревата. — Бройте до сто! По-живо.

Джон скочи на тревата.

— Първият, който спре — заяви Мендес, — ще обиколи два пъти лагера тичешком и като се върне, ще направи двеста коремни преси. Готови… започвам броенето! Едно… две… три…

Последваха ниски прикляквания, после свивания на коленете. Джон повърна, но това не му осигури никаква почивка. Само след няколко секунди към него се приближи инструктор. Той се изправи обратно на крака и продължи.

— Повдигане на краката — Мендес продължаваше, сякаш бе машина. Сякаш всички те бяха машини.

Джон нямаше сили да продължи, но знаеше, че ако спре, ще получи отново удар с палката. Той се напрегна, трябваше да се помръдне. Краката му трепереха и почти не го слушаха.

— Почивка — обяви най-сетне Мендес. — Донесете водата!

Инструкторите докараха колички, натоварени с шишета вода. Джон грабна едно и започна жадно да гълта течността. Водата беше топла и леко солена. Изобщо не му пукаше. Това бе най-хубавата вода, която някога бе пил.

Той се строполи по гръб на тревата, дишайки тежко. Слънцето вече беше изгряло. Стопляше се. Изправи се на колене и остави потта да се стича от него на едри капки. Бавно се надигна и хвърли поглед към другите деца. Те се бяха свили по земята, никой не говореше. Дрехите им бяха пропити от пот. Джон не можеше да разпознае никого от своето училище. Значи беше сам сред непознати. Питаше се къде ли е майка му и какво…

— Добро начало, курсанти — окуражи ги Мендес. — Сега ще тичаме. Ставайте!

Инструкторите размахаха палките и подкараха напред наборниците. Тичаха надолу по чакълената пътека през лагера покрай други тухлени казарми. Бягането като че нямаше край — минаха покрай река, прекосиха мост, после продължиха покрай самолетна писта, от която право в небето се вдигаха изтребители. След като подминаха пистата, Мендес ги поведе по зигзагообразна каменна пътечка.

Джон искаше да помисли за това, което се бе случило, как се бе озовал тук и какво ги очакваше…, но не можеше да се съсредоточи. Усещаше само пулсирането на кръвта, болката в мускулите и глад.

Стигнаха до двор, покрит с дебел тревен килим. На мачта в средата му се вееше знамето на КУОН — синьо поле, обсипано със звезди и изображение на Земята в ъгъла. В другия край на двора широки стъпала водеха към входа на сграда с бели колони и висок купол. Върху арката над входа бе изсечен надпис — Военноморска Академия. На най-горното стъпало бе застанала жена, която махна към тях. Бе загърната в бяла тога. На Джон му се стори стара и в същото време младолика. После забеляза светлинките, кръжащи около главата й и разбра, че тя е проекция на ИИ. Беше виждал такива на видео. Макар да не беше от плът и кръв, тя изглеждаше съвсем реална.

— Отлична работа, главен морски старшина Мендес — каза тя със звънък, мек като коприна глас. После се обърна към децата: — Добре дошли. Казвам се Дежа и ще бъда вашият учител. Моля, влезте. Урокът скоро ще започне.

Джон изпъшка високо. Някои от останалите също промърмориха. Тя се обърна и тръгна навътре.

— Разбира се — добави след малко, — ако предпочитате да пропуснете уроците, можете да продължите със сутрешната гимнастика.

Джон изкачи стълбите почти на бегом. Вътре беше прохладно. Пред мястото на всеки бе оставен поднос с кутия мляко и бисквити. Джон загриза сухите безвкусни бисквити, след това изгълта млякото. Беше толкова уморен, че му се искаше да отпусне глава на чина и да задреме, но това трая само, докато Дежа започна да им разказва за битката, в която триста войници се изправили срещу многохилядна персийска армия.

В класната стая се появи холографското изображение на пейзаж. Децата обикаляха около миниатюрните планини и хълмове и оставяха вълните на въображаемото море да се плискат в краката им. Войници, с размера на детски играчки, маршируваха към място, което по обясненията на Дежа, бе Термопилите — тясна ивица земя, притисната между стръмните планини и морето. Хиляди войници вървяха с маршова стъпка към тристате войни, които пазеха прохода. Битката започна: сблъскаха се щитове и копия, проблясваха мечове и се лееше кръв.

Джон не можеше да откъсне очи от това зрелище. Както им обясняваше Дежа, тристате бяха спартанци — най-добрите войни, живели някога. Те били обучавани в изкуството на боя още от деца. Никой не е можел да ги победи. Джон наблюдаваше като хипнотизиран как спартанците от холограмата разгромяват персийските копиеносци. Беше привършил своите бисквити, но все още усещаше глад, затова грабна тези на момичето до него, в момента, когато то бе обърнало поглед, и бързо ги погълна, докато битката още бушуваше. Стомахът му обаче оставаше празен.

„Кога щеше да има обяд? Или пък вече е време за вечеря?“

Персийците отстъпиха и се разбягаха, а на бойното поле с победоносен вид останаха спартанците.

Децата нададоха одобрителни викове. Искаха да видят битката отново.

— Това е всичко за днес — каза им Дежа — Утре ще продължим и ще ви покажа как нападат вълците. Сега е време да отидете на игрището.

— Игрище? — попита Джон. Страхотно. Най-накрая можеше да седне на някоя люлка, да си почине и да помисли малко.

Изтича от стаята заедно с другите курсанти. Пред класната стая вече ги чакаха главният морски старшина Мендес и останалите инструктори.

— Време е да отидем на игрището — каза Мендес и махна на децата да се приближат. — Ще направим кратко бягане. Стройте се!

„Краткото“ бягане се оказа над три километра. А и игрището не приличаше на нищо, което Джон бе виждал досега. Представляваше гора от дървени мачти, високи двадесет метра. Между тях се простираха мостове и въжени мрежи. Те се люлееха, пресичайки се по най-различни начини, като образуваха истински въздушен лабиринт. Виждаха се наклонени мачти и въжета с възли, пригодени за катерене. Имаше люлки и окачени платформи. Някои от въжетата бяха прекарани през макари и привързани към кошове, които изглеждаха достатъчно здрави, за да вдигнат човек.

— Курсанти — каза Мендес — Стройте се в три редици!

Инструкторите се приближиха, за да ги подкарат, но Джон и останалите бързо се подредиха в три редици.

— Първите от всяка редица съставят отбор номер едно — каза им Мендес — вторите — отбор номер две и така нататък. Ако не разбирате нещо, питайте сега.

Никой не продума.

Джон погледна от дясната си страна. Срещна уморената усмивка на момче с пясъчноруса коса, зелени очи и загоряла от слънцето кожа. На горнището на униформата му бе щамповано „Самюел-034“. В съседната редица стоеше момиче. Бе по-високо от Джон, слабо и с дълга буйна коса, оцветена в синьо — „Кели-087“. То го погледна без особена радост.

— Днешната игра — обясни Мендес — се нарича „Позвъни“. Той посочи най-високата мачта. Тя се извисяваше с десет метра над останалите, а близо до нея се издигаше наклонена стоманена мачта. На върха на първата мачта бе окачена медна камбанка.

— Има много начини, по които можете да достигнете камбанката — каза им Мендес. — Оставям на всеки отбор да избере своя път. Когато всички членове на отбора разклатят камбанката, трябва да слезете възможно най-бързо на земята и да дотичате до финалната линия.

Мендес протегна палката си и прокара права черта в пясъка. Джон вдигна ръка. Мендес го погледна за миг с черните си немигащи очи.

— Въпрос ли имаш, курсант?

— А какво ще спечелим?

Мендес сви вежди и измери Джон с поглед.

— Печелите вечеря, номер 117. Тази вечер ще има печена пуйка със сос и картофено пюре, варена царевица, шоколадов кейк и сладолед.

Сред децата се разнесе одобрителен шепот.

— Само че — продължи Мендес, — за да има победители, трябва да има и губещ. За отбора, който остане последен, няма да има храна.

Децата притихнаха и предпазливо се спогледаха.

— Готови — каза Мендес.

— Казвам се Сам — прошепна на Джон и на момичето от техния отбор момчето до тях.

— А аз съм Кели.

Джон ги погледна, без да отговори. Момичето щеше да го забави. Колко неприятно. Беше гладен и нямаше намерение да загуби заради тях.

— Старт! — извика Мендес.

Джон се стрелна между групата от деца и, като използваше въжените мрежи, бързо се изкатери до една от платформите. Препусна по един мост и скочи на следващата платформа тъкмо навреме. Мостът се преобърна и петимата след него полетяха към водата долу. Спря за миг до въжето, привързано за голяма кошница. То преминаваше през макара и се спускаше обратно надолу. Реши, че не е достатъчно силен, за да се изтегли нагоре сам, вместо това се вкопчи в едно от въжетата с възли и започна да се катери по него. Въжето се люлееше бясно около централната мачта и като погледна надолу, Джон за малко не се изпусна. Оттук разстоянието до долу изглеждаше два пъти по-голямо, отколкото от земята. Видя всички останали — някои се катереха, други газеха във водата, изправяха се и започваха отначало. Никой не бе стигнал толкова близо до камбаната колкото него. Сподави страха си и продължи да се катери. Мислеше за сладоледа и за шоколадовия кейк и как щеше да победи.

Достигна върха на мачтата, протегна се към камбаната и я удари три пъти. След това сграбчи стоманената мачта, спусна се до земята и се търкулна в камарата от възглавници. Изправи се и с усмивка се затича към главния морски старшина. Пресече финалната линия и нададе победоносен вик.

— Аз съм първи — каза той, задъхан.

Мендес кимна и го отметна в тетрадката си.

Джон гледаше как останалите се катереха и достигаха камбанката, после тичешком пресичаха финала. Кели и Сам изоставаха. Бяха заседнали в блъсканицата, когато накрая всички се скупчиха около камбаната. Най-накрая и те успяха да я ударят, плъзнаха се заедно надолу, но… пресякоха финиша последни и отправиха гневни погледи към Джон. Той сви рамене.

— Браво, курсанти — похвали ги Мендес и се усмихна на всички. — Хайде да се връщаме към казармите, време е за лапане.

Макар да бяха целите опръскани с кал и да се подпираха едно на друго, децата се оживиха.

— Всички без трети отбор — каза Мендес и погледна към Сам, Кели и Джон.

— Но аз победих — запротестира Джон. — Аз бях първи.

— Да, ти беше първи — отвърна Мендес, — но вашият отбор завърши последен.

След това се обърна към всички:

— Запомнете добре: не можете да победите, ако не спечели вашият отбор. Когато един спечели за сметка на останалите, всички губят.

По целия път обратно към казармите Джон тичаше като замаян. Не беше честно. Как може да спечелиш и все пак да загубиш? Оставаше му само да гледа как другите се тъпчат с пуйка, как сосът се стича от бялото месо. Лапаха пълни лъжици ванилов сладолед, а когато излизаха от столовата по ъгълчетата на устните им още бе останал шоколад. Джон получи един литър вода. Изпи я, но тя нямаше никакъв вкус. Не можеше да утоли глада му.

Искаше му се да заплаче, но бе твърде уморен. Стовари се в койката си, като се чудеше как да отмъсти на Сам и Кели за това, че го бяха провалили, но нищо не можа да измисли. Всяко мускулче и кост го боляха. Заспа в мига, в който главата му се допря до възглавницата.

* * *

На следващия ден се повтори същото — гимнастика и тичане цяла сутрин, след това уроци до следобед. Днес Дежа им разказа за вълците. Класната стая се превърна в холографска проекция на ливада и децата видяха седем вълка, които преследваха лос. Глутницата нападаше заедно и винаги умело избягваше рогата на елена. Бе страшно и същевременно завладяващо да гледат как вълците повалят и разкъсват животно, неколкократно по-голямо от тях.

По време на уроците Джон се стараеше да избягва Сам и Кели. Докато никой не гледаше, открадна още няколко бисквити, но те изобщо не притъпиха глада му.

След часовете те отново се отправиха към игрището. Днес то изглеждаше по различен начин. Мостовете бяха по-малко, а системите с макари и въжета бяха по-сложни. Освен това мачтата с камбанката се издигаше на двадесет метра над останалите.

— Същите отбори като вчера — обяви Мендес.

Сам и Кели се насочиха към Джон. Сам го удари в гърдите. Джон избухна — искаше да удари Сам по лицето, но бе твърде уморен. А и щяха да са му необходими сили, за да стигне до камбаната.

— Този път по-добре ни помогни — изсъска Сам — или ще те блъсна от някоя от платформите.

— А аз ще скоча върху теб — добави Кели.

— Дадено — прошепна Джон, — само не ме забавяйте.

Той огледа трасето. Приличаше на лабиринт, нарисуван на хартия, само че този се извиваше нагоре и надолу извън равнината на листа. Много от мостовете и стълбите се задънваха без изход. Джон се вгледа още веднъж и… откри един възможен маршрут. Бутна с лакът Сам и Кели и им го посочи.

— Вижте онзи кош и въжето там в края. Изкачва се право догоре. Но пък иска доста теглене. — Той напрегна бицепси, не беше сигурен дали може да се справи в това състояние.

— Ще се справим — увери го Сам.

Джон погледна към другите отбори, те също разглеждаха трасето.

— Трябва да стигнем дотам много бързо — рече той, — за да сме сигурни, че никой няма да ни изпревари.

— Аз тичам бързо — отвърна Кели. — Наистина много бързо.

— Курсанти… готови — провикна се Мендес.

— Добре — каза Джон. — Бягай напред и задръж коша, докато дойдем и ние.

— Старт!

Кели се изстреля напред. Джон никога не бе виждал някой да лети като нея. Тя тичаше като вълците, които бе видял по-рано през деня. Краката й едва докосваха земята. Когато стигна до коша, Джон и Сам бяха едва на половината път. Едно момче стигна до коша преди тях.

— Слизай — нареди му Кели. — Аз ще се изкачвам.

Сам и Джон дотичаха и блъснаха момчето назад.

— Чакай си реда — рече му Сам.

Те скочиха в коша при Кели. Теглеха въжето заедно и започнаха да се издигат. Въжето се оказа дълго — трябваше да издърпат три метра, за да се изкачат само с един. Духна вятър и кошът се заклати и отскочи от мачтата.

— По-бързо — пришпори ги Джон.

Задърпаха като един, шест ръце заработиха в ритъм и се устремиха нагоре към небето. Все пак не успяха да стигнат първи. Останаха трети, обаче всеки от тях успя да удари камбанката — и Кели, и Сам, и Джон.

Спуснаха се надолу. Кели и Сам изчакаха и Джон да стъпи на земята и тримата се затичаха към финала. Главния морски старшина Мендес ги гледаше внимателно. Не каза и дума, но Джон видя как по лицето му пробяга усмивка. Сам тупна Джон и Кели по гърба.

— Добре се справихме — каза той. Замисли се за момент и после продължи: — Нека станем приятели, искате ли?

Кели сви рамене и отвърна:

— Разбира се.

— Добре — каза и Джон. — Приятели сме.