Ерик Нюланд
Падането на Рийч (16)

Глава 14

2037 часа, 27 ноември 2525 (по Военния календар) / В орбита над Чи Сети 4

С още едно включване на двигателите Джон изведе пеликана от орбита, след това насочи кораба към последната известна позиция на „Федерация“. Фрегатата се бе преместила на десет милиона километра навътре в системата от мястото, където се бяха отделили от нея. Д-р Хелси седеше в креслото на помощник-пилота и неспокойно се въртеше в скафандъра си. Спартанците, трима техници от базата „Дамаск“ и още дузина резервни скафандри „Мьолнир“ се намираха в задното отделение на кораба. Липсваха обаче ИИ-та, които Джон бе забелязал при пристигането им на базата. Д-р Хелси бе имала време само да извади техните изчислителни блокове. Би било огромна загуба да изоставят толкова скъпо оборудване.

Д-р Хелси разгледа данните от уредите за близко засичане на кораба и каза:

— Вероятно капитан Уолас ще се опита да използва магнитното поле на Чи Сети, за да отклони плазменото оръжие на Съглашението. Опитай се да го догониш, старшина.

— Да, госпожо — отвърна Джон и включи двигателите на пълна мощност.

— Кораб на Съглашението, ляво на борд — обади се тя, — на три милиона километра и се приближава до „Федерация“.

Джон активира увеличението на екрана и забеляза кораба. Корпусът на извънземния кораб бе извит на тридесет градуса след попадението на магнитния снаряд, но въпреки това се движеше със скорост почти два пъти по-голяма от тази на „Федерация“.

— Докторе — попита Джон, — скафандрите „Мьолнир“ могат ли да се използват във вакуум?

— Разбира се — отвърна тя. — Това е едно от първите неща, предвидени при проектирането им. Скафандрите могат да рециклират въздуха в продължение на деветдесет минути. Освен това има защита срещу радиация и силни електромагнитни полета.

Джон се свърза със Сам по вътрешната връзка:

— С какви оръжия разполага това птиченце?

— Секунда, сър — отвърна Сам. Само след миг гласът му долетя отново. — Имаме две ракетни установки, всяка с по шестнадесет мощни заряда „Анвил II“.

— Добре. Събери отряд и излезте в откритото пространство. Откачете бойните глави от крилете.

— Разбрано — рече Сам.

Хелси се опита да намести очилата на носа си, но вместо това ръката й се удари в стъклото на шлема на скафандъра.

— Мога ли да попитам какво си намислил, взводен командир?

Джон остави включен канала за връзка, за да могат спартанците да чуят отговора му.

— Очаквам разрешение за атака на кораба на Съглашението, госпожо.

Сините й очи се разшириха.

— Това е изключено — отвърна тя. — Ако боен кораб като „Федерация“ не можа да го разруши, то кораб като пеликана няма никакви шансове.

— Не, пеликана не — съгласи се Джон. — Но аз вярвам, че ние спартанците, можем да се справим с него. Ако успеем да проникнем вътре във вражеския кораб, можем да го унищожим.

Доктор Хелси се замисли.

— И как ще стигнете дотам?

— Ще излезем в откритото пространство и ще използваме портативните реактивни двигатели, за да пресрещнем кораба на Съглашението по пътя му към „Федерация“.

Тя поклати глава.

— При най-малката грешка в траекторията ще се разминете с него на километри — отбеляза тя.

Последва мълчание.

— Аз винаги улучвам целта, госпожо — каза Джон.

— Но те имат защитни полета.

— Вярно — отвърна Джон, — но корабът е засегнат. Защитата вероятно е намалена, за да се понижи разходът на енергия. А ако се наложи, можем да използваме една от бойните глави, за да пробием щита им. — Той се замисли и после продължи: — Освен това те имат голяма дупка в корпуса. Този зона сигурно не е напълно защитена.

— Но рискът е невероятно голям — прошепна д-р Хелси.

— При цялото ми уважение госпожо, още по-рисковано е да останем тук със скръстени ръце. След като се справят с „Федерация“ те ще се насочат към нас и тогава във всеки случай ще трябва да се сражаваме с тях. По-добре е да нападнем първи.

Тя бе вперила поглед пред себе си и не можеше да вземе решение. Най-сетне въздъхна примирено.

— Добре. Вървете. — Тя прехвърли управлението на кораба на своя пулт. — И ги изпратете по дяволите.

Джон се покатери в задното отделение. Спартанците го посрещнаха застанали мирно. Той изпита прилив на гордост — бяха готови да го последват, дори когато буквално се канеше да скочи в лапите на смъртта.

— Бойните глави са у мен — каза Сам. Човек лесно можеше да разпознае Сам, даже и със спуснатия пред лицето му отражателен шлем. Той бе най-едрият спартанец, а в скафандъра изглеждаше още по-внушително.

— Всички имат по един — продължи Сам и подаде на Джон метален цилиндър. — Таймерите и детонаторите вече са монтирани. Прикачени са към ивица леплив полимер и лесно ще прилепнат към скафандъра.

— Спартанци — каза Джон, — вземете портативните реактивни двигатели и се подгответе за излизане в космоса. Всички останали… — той махна към тримата техници — влизайте в предната кабина. Ако ние се провалим, вие ще се насочите към пеликана. Пазете д-р Хелси.

Той тръгна към опашката на кораба. Кели му подаде портативен реактивен двигател и той го закачи на гърба си.

— Корабът на Съглашението приближава — извика Хелси. — Изпомпвам атмосферата при вас, за избягване на взривната декомпресия при отварянето на задния люк.

— Ще имаме само една възможност — обърна се Джон към останалите спартанци. — Изчислете добре траекторията на пресичане и пуснете двигателите на пълна мощност. Ако целта промени посоката на полет, ще трябва да направите корекция в движение. Ако успеете, ще се срещнем около пробойната в корпуса на техния кораб. Ако ли не — ще ви приберем, след като се справим с тях.

Той се поколеба, после добави:

— И ако не успеем, намалете до минимум захранването на системите на скафандрите си и чакайте подкрепленията на КУОН да ви намерят. Трябва да оцелеете, за да продължите борбата. Не пропилявайте живота си.

За миг настъпи тишина.

— Ако някой от вас има по-добър план, нека го каже.

Сам потупа Джон по гърба.

— Планът е страхотен. Че той е по-лесен даже от тренировките на Главния. И банда хлапета биха се справили.

— Точно така — рече Джон. — Всички готови ли сте?

— Сър — отвърнаха останалите. — Готови, сър!

Джон щракна и изключи блокировката на люка, след това набра кода за отваряне на опашката на кораба. Люкът безшумно се отвори в безвъздушното пространство. Отвъд се простираше безгранична тъмнина. Имаше усещането, че пропада, но замайването му бързо премина.

Застана в края на рампата, стиснал с две ръце предпазната дръжка над главата си. Корабът на Съглашението представляваше малка точка в центъра на екрана на шлема му. Пресметна курса на пресичане и даде максимална тяга на ракетните си двигатели. Ускорението го залепи към ремъците на двигателя. Знаеше, че другите ще тръгнат веднага след него, но не можеше да се обърне, за да ги види. Тогава му хрумна, че корабът на Съглашението можеше да идентифицира спартанците като приближаващи ракети, а лазерите на защитните им системи бяха дяволски точни. Джон включи канала за връзка.

— Докторе, ще ни е от полза, ако капитан Уолас пожертва няколко ракети за примамки.

— Разбрано — каза тя.

На екрана на шлема му корабът на Съглашението бързо се увеличаваше. Двигателите му проблеснаха и той леко се завъртя. При скорост от сто милиона километра в час, дори и при най-малкото отклонение от курса можеше да пропусне целта си с десетки хиляди километри. Джон внимателно коригира своя вектор.

Импулсният лазер от едната страна на вражеския кораб започна да се зарежда с енергия, докато засия в ослепително синьо и след това стреля… но не към него. С периферното си зрение Джон видя експлозиите. „Федерация“ бе изстрелял залп от ракети „Арчър“. В мрака около него беззвучно избухваха оранжево-червени огнени кълба.

Сега скоростта на Джон почти съвпадаше с тази на кораба. Бавно се доближаваше до корпуса — двадесет метра, десет, пет… и тогава изведнъж корабът на Съглашението започна да се изплъзва под него. Движеше се твърде бързо. Задейства двигателите за спускане и се насочи перпендикулярно към корпуса. Корабът ускори, но той вече бе достатъчно близо. Протегна ръце, но корпусът прелетя на метър от него. Пръстите му се докоснаха до нещо полутечно. Виждаше как ръката му се плъзга по почти невидима, гладка и блестяща повърхност: енергийния щит.

По дяволите. Щитът още работеше. Огледа се, но не можа да види огромната пробойна. Плъзгаше се по корпуса, без да може да се задържи. Не. Отказваше да приеме, че е стигнал толкова далече, за да се провали точно сега. На стотина метра от него блесна импулсен лазер. Екранът на шлема му едва успя да реагира и блясъкът почти ослепи Джон. Той примигна и след това видя как сребристият филм бързо се затваря около тумбестата основа на кулата на лазерното оръдие.

Значи щитът се отваряше при всеки изстрел?

Лазерът започна да се зарежда отново. Трябваше да действа бързо и да определи подходящия момент безпогрешно. Ако се хвърлеше към кулата преди изстрела, щеше да отскочи надалече. Ако ли пък попаднеше там по време на изстрела… е, тогава от него нямаше да остане много. Кулата започна да сияе все по-ярко… Джон настрои двигателя си на максимална тяга и го насочи към лазера. Не бе останало почти никакво гориво. Затвори очи, долови ослепителния блясък през клепачите си, усети в лицето си горещата вълна, след това отвори очи и… в същия миг се блъсна в корпуса на кораба.

Плочите на корпуса бяха гладки, но имаха вдлъбнатини и странни органични назъбвания, идеални за захващане. Разликата между неговата инерция и тази на кораба едва не измъкна ръката му от рамото. Той стисна зъби и се вкопчи по-здраво. Беше успял. Джон се плъзна по корпуса, докато стигна дупката, която снарядът на „Федерация“ бе пробил в кораба. Там го чакаха само двама други спартанци.

— Къде се забави толкова? — изпука гласът на Сам по канала за връзка.

Другият спартанец вдигна отражателния предпазител на шлема си и той видя лицето на Кели.

— Мисля, че това сме всички — каза Кели. — Никой друг не се обади по каналите за връзка.

Това можеше да означава или че корабът екранира предавателите им, или че не бяха останали други спартанци, с които да се свържат. Джон се постара да не мисли за втората възможност.

Пробойната бе с диаметър десет метра. От краищата й стърчаха назъбени късове метал. Джон се надвеси над нея и видя, че магнитният снаряд наистина бе преминал през целия корпус. Видя поредица от оголени палуби, разкъсани тръбопроводи и прерязани метални греди, а от другата страна — черно пространство и звезди. Влязоха вътре. Джон незабавно се стовари на първата палуба.

— Гравитация — каза той. — При това без нищо да се върти.

— Изкуствена гравитация? — удиви се Кели. — Д-р Хелси би дала всичко, за да види това.

Продължиха навътре, катерейки се по метални стени, през редуващи се зони от гравитация и безтегловност, докато се озоваха приблизително в средата на кораба. Джон спря и забеляза, че звездите, които се виждаха през дупката, се завъртат. Корабът на Съглашението правеше завой. Готвеше се да нападне „Федерация“.

— По-добре да побързаме.

Той стъпи на една открита палуба и появата на гравитация успокои стомаха му, като му даде усещане за горе и долу.

— Проверка на оръжията — каза Джон.

Разгледаха автоматите си. Не бяха пострадали по време на пътуването. Джон зареди пълнител с бронебойни куршуми и с удоволствие забеляза, че скафандърът му незабавно синхронизира визьора на автомата е неговата система за прицел. Метна оръжието на рамо и провери високоексплозивните бойни глави, прикачени към бедрото му. Таймерът и детонаторът изглеждаха непокътнати.

Изправи се срещу затворените половини на плъзгаща се херметична врата. Тя бе гладка и гъвкава на пипане. Можеше да е направена от метал или пластмаса, можеше дори да е жива тъкан. Той и Сам хванаха двете страни и дръпнаха, напънаха, механизмът поддаде и вратата се отвори. Чу се изсвистяване на газ, после видяха, че пред тях се простира тъмен коридор. Влязоха и заеха бойна позиция — всеки прикриваше незащитените места на другите.

Помещението бе високо три метра и караше Джон да се чувства дребен.

— Мислиш ли, че имат нужда от цялото това пространство, защото са толкова големи? — попита Кели.

— Скоро ще разберем — отвърна й Джон.

Приведоха се и с готови за стрелба оръжия тръгнаха бавно по коридора. Джон и Кели вървяха напред. Коридорът направи завой и те се озоваха пред други херметически врати. Джон насочи ръка към процепа по средата.

— Чакай — спря го Кели. Тя коленичи до табло с девет бутона. Всеки бутон бе означен с рунически извънземен символ.

— Тези символи са странни, но един от тях би трябвало да отваря тази врата. Тя докосна един и той се освети, после натисна друг. В коридора засвистя газ.

— Поне сега налягането е изравнено — каза тя.

Джон провери отново сензорите. Нищо… въпреки че извънземният метал на кораба може би блокираше сканирането.

— Опитай с друг бутон — каза Сам.

Тя го направи… и вратите се плъзнаха встрани. Стаята не беше празна. Вътре имаше двуного извънземно, високо метър и половина. Издутата му люспеста кожа имаше болнав петнисто жълтеникав цвят, върху черепа му и по долните части на ръцете му се виждаха алени и жълти перки. От дупки в издължената глава на извънземното се подаваха блестящи, изпъкнали очи. Джон беше чел сценариите за първи контакт на КУОН — те препоръчваха предпазлив опит за комуникация. Той обаче не можеше да си представи да комуникира с нещо подобно на тази твар. Напомняше му за лешоядите на Рийч — мръсни и зли.

Създанието остана неподвижно за момент, втренчено в хората натрапници. После изпищя пронизително и посегна към пояса си с отсечено, птиче движение. Спартанците вдигнаха оръжия и изстреляха три залпа точно в целта. Бронебойните куршуми се врязаха в него и разкъсаха гърдите и главата му. То се свлече като безформена купчина, без да издаде и звук, мъртво още преди да падне на палубата. От тялото му потече гъста кръв.

— Това беше лесно — отбеляза Сам и подритна създанието с ботуша си. — Явно не са толкова неуязвими, колкото корабите им.

— Да се надяваме, че и с останалите ще е така — отвърна Джон.

— Отчитам радиационно излъчване от тази посока — каза Кели. Тя махна с ръка към вътрешността на кораба.

Продължиха надолу по коридора и тръгнаха по едно от разклоненията. Кели пусна един навигационен маркер и двойка сини триъгълници запулсираха на екраните на шлемовете им. Спряха пред друга двойна херметична врата. Сам и Джон застанаха от двете страни на Кели, за да я прикриват. Кели натисна същите бутони както преди и двете половини на вратата се плъзнаха встрани.

Тук имаше друго създание. Стоеше насред кръгло помещение с кристални контролни пултове и огромен наблюдателен прозорец. Този път обаче, създанието с глава на хищна птица не издаде писък, нито изглеждаше особено изненадано. Изглеждаше по-скоро разярено. То вдигна в ръка устройство, подобно на животинска щипка и се прицели в Джон. Джон и Кели откриха огън. Куршумите засвистяха във въздуха и отскочиха от сребристия трептящ щит пред съществото. От щипката изригна нажежена до синьо струя. Тя приличаше на плазмата, която бе поразила „Федерация“ и бе изпарила една трета от кораба.

Сам се хвърли напред и блъсна Джон встрани от трасето на струята. Енергийният заряд го удари отстрани. Отражателното покритие на неговия скафандър „Мьолнир“ заблестя. Той падна, притиснал едната си страна, но успя да стреля. Джон и Кели се претърколиха по гръб и обсипаха създанието с куршуми, но всички те рикошираха и отскачаха от защитното поле. Джон погледна към брояча на амунициите си — бяха останали само половината.

— Поддържайте огъня — извика той.

Извънземното също не спираше да стреля. Няколко енергийни заряда се забиха в Сам и той падна на палубата. Пълнителят му бе празен. Джон се хвърли напред, стовари крак върху щита на извънземното и го извади от равновесие. После завря цевта на автомата си в разтворената му в писък уста и натисна спусъка. Бронебойните куршуми пронизаха извънземното и изпръскаха стената зад него с кръв и парченца кост. Джон се надигна и помогна на Сам да се изправи.

— Добре съм — каза Сам, като се държеше за едната страна и направи гримаса. — Само леко опърлен.

Отражателното покритие на бронята му бе почерняло.

— Сигурен ли си?

Сам му направи знак да го остави.

Джон се наведе над останките от извънземното. Забеляза проблясване на метал от една предпазна гривна и я взе. Натисна един от трите бутона на устройството, но нищо не се случи. Закачи я на ръката си. Може би щеше да представлява интерес за д-р Хелси.

Тримата влязоха в помещението. Прозорецът гледаше към голяма зала, която обхващаше три нива. През цялата зала преминаваше цилиндър и по протежението му пулсираше червена светлина, която напомняше на плискаща се напред-назад течност. Под прозореца, от тяхната страна се намираше плот със заоблени ъгли — може би контролен пулт? Повърхността му бе осеяна с дребни знаци: светещи зелени точки, стълбове и квадрати.

— Това би трябвало да е източникът на радиация — каза Кели и посочи към залата под тях. — Техният реактор… или може би оръжейна система.

Към цилиндъра се приближи друго извънземно. Забеляза Джон и веднага се обви в сребристото блещукане на защитно поле. Нададе писък и тревожно се заклати, след това се втурна да се скрие.

— Лоша работа — каза Джон.

— Имам идея — Сам пристъпи с накуцване напред. — Дайте ми бойните глави.

Джон му подаде своите, Кели също.

— Разбиваме с изстрели този прозорец, настройваме таймерите на бойните глави и ги хвърляме там долу. И купонът започва.

— Тогава да го направим, преди да са извикали подкрепления — рече Джон.

Обърнаха се и стреляха по прозореца. Той се напука и се посипа на парчета.

— Мятайте бойните глави — извика Сам — и да изчезваме оттук.

Джон настрои таймерите.

— Три минути — каза той. — Ще имаме време точно да се върнем обратно и да се махнем от кораба.

След това се обърна към Сам.

— Ти ще останеш, за да ги задържиш. Това е заповед.

— Но какво говориш? — попита поразена Кели.

— Сам знае.

Сам кимна.

— Надявам се да мога да ги задържа за това време.

Той погледна към Джон и Кели. Обърна се и им показа прогореното място на костюма си. Дупката бе с големината на юмрук, а под нея се виждаше почерняла и напукана кожа. Той се усмихна, но със стиснати от болка зъби.

— Това не е нищо — каза Кели. — За нула време ще те закърпим. Само да се върнем на кораба и… — устата й бавно увисна.

— Именно — тихо каза Сам. — Точно връщането е проблемът.

— Тази дупка — Джон протегна ръка към нея. — Няма с какво да я запечатаме.

Кели поклати глава.

— Още с напускането на този кораб, декомпресията ще ме убие — каза Сам и потрепери.

— Не — изрева Кели — Не, всички ще се измъкнем оттук. Ние не изоставяме хората от нашия отряд.

— Той вече получи заповедите си — отвърна Джон.

— Ще трябва да ме оставите — меко се обърна Сам към Кели. — И не ми казвай, че ще ми дадеш твоя костюм. На ония техници на Дамаск им отне петнадесет минути да ни напъхат в него. Не знам дори откъде да започна да го откопчавам.

Джон свали поглед към палубата. Главния му бе казал, че ще трябва да изпраща хора на смърт, но не го бе предупредил как ще се почувства.

— Не губете време в приказки — каза Сам. — Новите ни приятелчета няма да ни чакат, докато решим какво да правим. — Той пусна таймерите. — Готово, решено е.

В ъглите на екраните на шлемовете им се появи брояч. Отчете три минути и започна да намалява.

— Хайде, вие двамата тръгвайте.

Джон грабна ръката на Сам и я стисна. Кели се поколеба, после отдаде чест. След това Джон я хвана за ръката.

— Хайде, спартанец. Не се обръщай назад.

Истината бе, че самият Джон не смееше да се обърне. Ако го направеше, щеше да остане със Сам. По-добре е да умреш до своя приятел, отколкото да го изоставиш. Но колкото и да искаше да остане и да загине в битка до него, трябваше да даде пример на останалите спартанци и да остане жив, за да продължи борбата. Джон и Кели затвориха херметичните врати след себе си.

— Сбогом — прошепна той.

Броячът неумолимо отмерваше изминалите секунди.

2:35…

Изтичаха по коридора, отвориха блокировката на външния люк и… въздухът излетя навън.

1:05…

Покатериха се през тунела от изкривен метал, който магнитният снаряд бе прорязал в корпуса.

0:33…

— Насам — каза Джон и посочи към основата на заредения импулсен лазер. Те пропълзяха към нея, изчаквайки сиянието да прерасне в смъртоносен заряд.

0:12…

Приклекнаха и се хванаха един за друг. Лазерът стреля. Горещината опърли гърба на Джон. Отблъснаха се с всичка сила, допълнително увеличена от скафандрите „Мьолнир“.

0:00.

Щитът се разтвори, те излетяха от кораба и се понесоха в черното пространство.

Корабът на Съглашението потрепери. В пробойната се прокраднаха червени отблясъци, след това се надигнаха огнени талази, които се върнаха обратно, след като взривната вълна достигна и се отрази от собствения щит на кораба. Плазмата се плисна и обхвана цялата му дължина. Щитът блещукаше в сребристо и задържаше унищожителната енергия вътре. Металът засвети и се стопи. Кулите на лазерните оръдия потънаха в корпуса, който се покри с мехури, изду се и закипя. Най-накрая щитът поддаде и корабът експлодира.

Кели се притисна до Джон. Хиляди разтопени късове се понесоха покрай тях. С охлаждането цветът им преминаваше от бяло в оранжево, после в червено, докато изчезваха в тъмнината. Смъртта на Сам им показа, че Съглашението не е неуязвимо. То можеше да бъде победено, макар и на висока цена. Едва сега Джон разбра какво бе искал да каже Главния, каква бе разликата между пропилян и пожертван живот. Той знаеше също, че човечеството има шанс за победа… и бе готов да започне битката.