Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хейло (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fall of Reach, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
GeOrg (2010 г.)

Издание:

Ерик Нюланд. Падането на Рийч

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

© 2001 by Microsoft Corporation ISBN 0-345-45132-5

© Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД, София, 2005

ISBN 954-761-172-0

История

  1. — Добавяне

Глава 35

0616 часа, 30 август 2552 (по Военния календар) / спускаем кораб на КУОН пеликан, система Епсилон Еридани, близо до станция „Гама“ на Рийч

— Готови за аварийна маневра! — изрева Командира.

Спартанците се хвърлиха към предпазните колани и ги закопчаха.

— Всички сме готови! — извика Кели.

Командира изведнъж задейства предните ускорители на пеликана и предизвика кратък, неочакван спирачен тласък. Пеликанът рязко намали скорост и спартанците полетяха напред, обтягайки коланите. После Командира бързо изключи двигателите.

Сега малкият кораб се бе изправил срещу фрегатата на Съглашението. От един километър лазерните кули и стрелковите отверстия на извънземния кораб изглеждаха внушително, а оръжията му — достатъчно мощни, за да изпарят спартанците за част от секундата. Първата мисъл на Командира бе да открие огън с ракетите „Анвил II“ и с оръдията, но спря, преди да посегне към бутона. Това само щеше да привлече вниманието им, а това бе последното, от което имаше нужда в момента. Засега извънземният кораб не им обръщаше никакво внимание, вероятно защото Командира бе изключил двигателите на пеликана. Освен това фрегатата не даваше никакви признаци на живот: не се забелязваха светлини, нито зареждане на плазмени оръжия, от него не излитаха еднопилотни кораби.

Спускаемият кораб продължи към дока, отдалечавайки се по инерция от фрегатата.

Пространството около кораба на Съглашението отново закипя и се раздели — появиха се още два кораба на извънземните. Те също не обърнаха никакво внимание на спускаемия кораб. Дали бе твърде малък, за да се занимават с него? За Командира това беше без значение. Явно засега късметът му работеше.

Провери радара — до космическата станция оставаха тридесет километра. Запали двигателите, за да убие скоростта. Трябваше да го направи, иначе щяха да се разбият в нея.

Двадесет километра.

Грохот разтърси кораба. Скоростта бе намалена, но не достатъчно.

Десет километра.

— Дръжте се — извика Командира на Линда и Джеймс.

Внезапният удар запрати Командира напред и после назад в креслото му. Коланът, с който бе препасан, изплющя. Примигна с очи, но не видя нищо, освен чернота. Постепенно зрението му се проясни и той забеляза, че индикаторът на защитното му поле бе паднал на нула и сега започваше бавно да се зарежда. Всички екрани и монитори в кабината бяха на парчета. Командира се отърси от замайването и се намести назад в креслото.

Вътрешността на кораба бе в пълен хаос. Всички добре застопорени предмети се бяха освободили. При сблъсъка кутиите с боеприпаси се бяха отворили и във въздуха свободно се рееха пълнители. Охлаждането бе протекло и разпръскваше сферични капки от черна течност. В безтегловност кабината приличаше на вътрешността на разклатена сфера, в която „вали“ сняг.

Джеймс и Линда излетяха от палубата на пеликана. Сега бавно се размърдваха.

— Ранени ли сте? — попита Командира.

— Не — отвърна Линда.

— Мисля, че да — рече Джеймс. — Всъщност не. Добре съм, сър. Това приземяване ли беше или ни улучи някой от корабите на Съглашението?

— Ако ни бяха улучили, сега изобщо нямаше да ни има. Вземете каквото можете от амунициите и излизайте оттук по-бързо — нареди Командира.

Грабна един автомат и комплект ракети „Джекхамър“. Намери и една раница. В нея имаше един килограм експлозив С-12, детонатори и противотанкова мина „Лотос“. Тези неща можеха да му свършат добра работа. Успя да намери пет непокътнати пълнителя, но не можа да открие портативния си ракетен двигател. Щеше да се справи и без него.

— Нямаме повече време — каза той. — Тук сме като мишени. Бързо се измъквайте през страничния люк.

Първа излезе Линда. Спря за момент и след като се увери, че силите на Съглашението не ги причакват в засада, махна на другите да излизат. Джеймс и Командира се измъкнаха и, без да се отделят от пеликана, заеха позиции на носа и в задната част на кораба.

Космическият док „Гама“ представляваше пръстен с диаметър три километра. От двете страни на кораба се извиваха дъги от сив метал. На повърхността на пръстена имаше сателитни чинии и няколко тръбопровода, които не осигуряваха прикритие. Входните шлюзове бяха плътно затворени. Станцията не се въртеше. Явно изкуственият интелект, който управляваше корабостроителницата, бе прекъснал всякакъв достъп до нея, след като бе открил незащитената навигационна база данни.

Командира се намръщи, когато погледна към опашката на пеликана. Тя бе смачкана и забита в корпуса на станцията. Двигателите също бяха повредени. Целият кораб бе килнат. Носът му и експлозивите С-12, с помощта на които трябваше да проникнат в някои от корабите на Съглашението, сега стърчаха нагоре. Командира усети как започва да се отделя от станцията и се прикачи към корпуса на кораба.

— „Син-2“ — рече той — прибери тези експлозиви. — Той махна към носа на кораба и от движението цялото му тяло се завъртя.

— Да, сър — от портативния ракетен двигател на Джеймс за миг изскочи пламък и той се понесе към носа на кораба.

Спартанците бяха обучавани да се сражават в безтегловност, но това изобщо не беше лесна работа. И най-лекото движение можеше да доведе до неконтролируемо въртене.

В корпуса на кораба се отрази проблясване отгоре. Командира вдигна поглед. Корабите на Съглашението бяха оживели — святкаха сини лазерни лъчи, а по страните им се трупаха искри червена светлина. Двигателите им заработиха и те се приближиха към станцията. Нещо се стрелна за миг пред очите на Командира. Щитът на централната фрегата на Съглашението засия в сребристо, после корабът се пръсна, превръщайки се в облак от искрящи късове.

Орбиталните оръдия се бяха завъртели и стреляха по новите цели. Тази маневра бе истинско самоубийство. Нима силите на Съглашението мислеха, че могат да издържат на подобна огнева мощ?

— „Син-1“ — рече Командира, — огледай тези кораби през твоя телескоп.

Линда се приближи до Командира. Вдигна снайпера си и се загледа в корабите.

— Виждам приближаващи се цели — каза тя и стреля.

Командира усили увеличението на визьора. От двата останали кораба на Съглашението излетяха дузина капсули. Следите от изгорели газове показваха, че се движат право към спартанците. Около капсулите се забелязваха по-малки петънца. Командира усили увеличението до край. Приличаха на хора в скафандри с ракетни двигатели… Не, определено не бяха хора.

Съществата имаха издължени глави и дори от това разстояние Командира можеше да различи зад стъклата на шлемовете акулоподобните им зъби и челюсти. Бяха с брони, които проблясваха при сблъсъка с отломките — значи имаха и енергийни щитове. Изглежда това бяха войни от елитната каста, за съществуването на която предполагаше д-р Хелси. Най-добрите бойци на Съглашението? Е, сега щяха да разберат.

Линда стреля по едно от облечените в скафандри извънземни. Около тялото му проблесна защитно поле и куршумът рикошира. Тя обаче продължи да стреля и изпрати в създанието още четири куршума. Всички те попаднаха в една и съща точка на врата му. Щитът примигна и един от куршумите проникна през него. От раната избликна черна кръв и съществото се запремята в пространството. Останалите извънземни ги забелязаха. Понесоха се към тях, стреляйки с плазмените си пушки и иглени пистолети.

— Прикрийте се — извика Командира. Той се отвърза и се прилепи отстрани на кораба.

Линда го последва. Огнени стрели обсипаха корпуса на кораба до тях, разпръсвайки разтопен метал. От щитовете им заотскачаха кристални игли.

— „Син-2“ — каза Командира, — наредих всички да отстъпят.

Джеймс почти беше успял да откачи експлозивите от носа на кораба, когато го засипа дъжд от игли. Една от тях попадна в резервоара на ракетния му двигател и се заби в него. Остана там за част от секундата и… експлодира.

От резервоара изригнаха пламъци и Джеймс се завъртя неконтролируемо. Блъсна се в станцията и отскочи, после полетя в откритото пространство, като се премяташе през глава, без да може да контролира движението си.

— „Син-2“! Обади се — изкрещя Командира по канала за комуникация.

— Не мо… контроли… — гласът на Джеймс се накъса от пукот. — Те са… навсякъде… — Шумът се засили и връзката прекъсна.

Командира видя как Джеймс с премятане се стапя в тъмнината. Цялото му обучение, неговите свръхчовешки способности: сила, бързина и решимост, бяха напълно безсилни пред законите на физиката. Не знаеше дори дали е мъртъв. За момента щеше да приеме, че е и да го извади от съзнанието си. Трябваше да доведе мисията докрай. Ако оцелееше, щеше да впрегне всеки кораб на КУОН в околността в спасителна операция.

Линда освободи ремъците на своя ракетен двигател.

Извънземните изведнъж спряха да стрелят. Към станцията се спуснаха капсули на Съглашението и се разположиха през около триста метра. Една капсула се приземи на двадесет метра и се разтвори като цвете. От нея се измъкнаха чакали в синьо-черни скафандри. Ботушите им прилепваха по повърхността на станцията.

— Разчисти терена, „Син-1“.

— Прието — каза тя.

Линда се прицели в незащитените от енергийните щитове места — ботушите, върховете на главата и пръстите. Един след друг, поразени от точната й стрелба, експлодираха скафандрите на три чакала. Останалите се хвърлиха обратно в капсулата.

Командира опря гръб в кораба и изстреля няколко кратки откоса с автомата си. Безтегловността пречеше на прицела му. Един чакал изскочи от прикритието си и се хвърли право срещу тях. Командира премина на автоматичен режим и обсипа щита му с куршуми. Извънземното полетя от станцията. Той изпразни пълнителя, презареди и извади една граната. Издърпа предпазителя и я хвърли. Тя полетя хоризонтално, рикошира в задната стена на капсулата и отскочи вътре. Блесна светкавица и нагоре изригна фонтан от синкав газ. Взривът бе достигнал до незащитените места от скафандрите на чакалите.

— „Син-1“, провери капсулата. Аз ще те прикривам — и той вдигна автомата си.

— Да, сър.

Линда се хвана за една тръба, която минаваше по продължение на станцията и се изтегли с ръце напред. Когато стигна до вътрешността на капсулата, изпрати сигнал на Командира — индикаторът на визьора му примигна в зелено. Той запълзя към носа на пеликана. Когато застана пред кораба, видя, че станцията вече гъмжи от войски на Съглашението — стотици чакали и поне шестима елити. Те посочиха към пеликана и започнаха бавно да се приближават към кораба.

— Само се приближете и ще си го получите — изръмжа Командира.

Извади от раницата си две гранати и ги втикна в експлозивите С-12 на носа на кораба. После се оттласна и се върна при Линда. Тя го хвана и го издърпа в отворената капсула. Вътрешността й бе покрита с останките на дузина мъртви чакали.

— Имаш нова цел — каза й той. — Двете бризантни гранати. Прицели се в тях и стреляй при моя заповед.

Тя подпря снайпера си на ръба на капсулата и се прицели. Чакалите се събраха около пеликана. Появи се и един от елитите и застана на поста над кораба. Войнът-елит с властен жест даде знак на чакалите да претърсят кораба.

— Огън — каза Командира.

Линда стреля. Гранатите избухнаха и възпламениха двадесетте килограма С-12. Върху Командира сякаш с всичка сила се стовари юмрук и го захвърли в другия край на капсулата. Макар че се намираше на двадесет метра, стените й се огънаха, а горните им краища се откъснаха и отлетяха. Той подаде глава, за да види какво е станало. На мястото, където преди се намираше пеликанът, се бе образувал кратер. Ако нещо бе оцеляло от взрива, то сега се намираше далече в орбита.

— Вече има откъде да влезем — отбеляза Командира.

Линда кимна.

В далечината, там, където кривината на станцията скриваше видимостта, се приземиха още капсули на Съглашението и Командира забеляза фигурите на стотици чакали и елити, които се приближаваха към тях пълзешком или носени от ракетните двигатели на скафандрите си.

— „Син-1“, да вървим.

Промъкнаха се към дупката. Взривът бе пробил пет палуби и бе образувал тунел от метал с назъбени краища и прекъснати, свистящи тръбопроводи.

Командира зареди на екрана на визьора си плана на кораба.

— Ето този — каза той и посочи две нива надолу. — Палуба B. Тук, на триста метра вляво, би трябвало да се намира девети отсек и фрегатата „Окръжност“.

Влязоха вътре и поеха по коридора на палуба В. Аварийните светлини на станцията светеха и изпълваха галерията със слаба червена светлина. Командира спря и даде знак на Линда да стори същото. Той измъкна от раницата си противотанковата мина „Лотос“ и я закрепи на палубата. Настрои чувствителността на максимум и активира датчиците за приближаване. Който и да тръгнеше след тях, щеше да се натъкне на малка изненада.

Командира и Линда се хванаха за перилата от двете страни и оттласквайки се с ръце, тръгнаха нагоре по коридора. Точно пред тях, в сумрака проблесна огън от автоматично оръжие.

— „Син-1“ — каза Командира, — на десет метра напред има отворен люк.

Бързо заеха позиции от двете страни на люка и той прокара оптичната сонда зад ъгъла.

В корабния отсек имаше дузина стоянки за кораби, разположени на две нива. Командира забеляза няколко очукани пеликана, сервизния кораб на станцията, а на стоянка номер единадесет масивни скоби придържаха елегантен частен кораб. На носа, където обикновено бе изписано името на кораба, бе нарисувана само окръжност. Явно това бе корабът, който търсеха. Две места по-назад, четирима пехотинци бяха попаднали под обстрела на плазмени и иглени оръжия. Командира завъртя оптичната сонда, за да види нападателите. В предната част на корабния отсек, под прикритието на енергийните си щитове, бавно се приближаваха тридесет чакала.

Пехотинците хвърлиха бризантни гранати. Чакалите се разпръснаха в търсене на прикритие и включиха защитните си полета. Безвъздушното пространство се озари от три беззвучни експлозии, но нито един от чакалите не бе засегнат.

Палубата се разтърси от друг взрив, този път зад тях. Силата му бе такава, че Командира го усети дори през скафандъра си. Мината „Лотос“ бе експлодирала. Не след дълго силите на Съглашението щяха да ги настигнат. Командира вдигна автомата си.

— „Син-1“, погрижи се за чакалите. Аз ще опитам да си проправя път до „Окръжност“.

Линда хвана ръба на люка с лявата си ръка, мушна автомата си през него и стисна спусъка с дясната ръка.

— Много са — каза тя, — ще ми трябват няколко секунди.

Сензорите за движение на визьора на Командира просветнаха и угаснаха. Той се обърна и вдигна автомата си. Не се виждаше нищо.

— „Син-1“, почакай. Искам да проверя тила ни.

Индикаторът за потвърждение на Линда примигна. Командира отстъпи десетина метра назад по коридора. Сензорите не отчитаха нищо. А и самият той виждаше само червена светлина и сенки… после една от сенките помръдна.

Само след миг от тъмнината се отдели черен контур и сянката се превърна във фигурата на неприятел. Съществото бе един метър по-високо от Джон и скафандърът му бе син на цвят, подобно на корпусите на бойните кораби на Съглашението. Шлемът му бе издължен и през него се виждаха редици остри зъби, сякаш съществото му се усмихваше. Войнът-елит вдигна плазмения си пистолет.

От това разстояние не можеше да не го уцели — плазмените заряди щяха да проникнат през бавно зареждащия се щит на Джон почти незабавно. Ако пък той използваше автомата си, куршумите нямаше да преминат през енергийния щит на извънземното. При проста размяна на огън, извънземното неизбежно щеше да победи. Това не го удовлетворяваше. Трябваше да обърне късмета на своя страна.

Командира се отблъсна от стената, хвърли се върху създанието и го повали, преди то да има време да стреля. Претърколиха се назад и се блъснаха в люка. Командира видя как щита на извънземното примигна и изгасна и с всичка сила удари по цевта на пушката му. Съществото изрева беззвучно в безвъздушното пространство и изпусна плазменото оръжие. Елитът го ритна в корема. Щитът на Командира пое основната тежест на ритника, но ударът го завъртя през глава. Той се опря с ръка в тавана, за да спре въртенето и след това се гмурна надолу преди следващия удар. Опита се да сграбчи извънземното, но отслабените им щитове само издадоха пукот при допира. Защитните полета се плъзнаха едно в друго.

Отскочиха обратно по извития коридор. Ботушът на Командира се заклини в една релса и се изви. Остра болка прониза крака му, но успя да спре движението на двамата. Елитът се измъкна и се хвана за релса от другата страна на коридора. След това се обърна и скочи обратно към Командира. Без да обръща внимание на болката в крака си, той се хвърли към извънземното. Сблъскаха се и Командира замахна с двата си юмрука, но ударът се плъзна по щитовете на елита.

Елитът го сграбчи и го събори. И двамата се завъртяха и се удариха в стената. Командира се оказа притиснат от извънземното. Идеално, най-сетне имаше за какво да се залови в безтегловното пространство. Замахна с юмрук, като използваше силата на всяко мускулче от тялото си и го стовари в корема на елита. Неговото защитно поле заблестя и изпука, но пропусна част от силата на удара. Извънземното се преви, политна назад… и ръцете му напипаха изпуснатото плазмено оръжие. Бързо се окопити и се прицели в Командира.

Той скочи и сграбчи ръката му, като заключи ставната връзка на китката на скафандъра си в мъртва хватка. Забориха се за надмощие. Оръжието се насочваше ту към извънземното, ту към Командира. Извънземното бе точно толкова силно колкото и Джон. Въртяха се и отскачаха от пода, от тавана и стените. Силите им бяха равни.

Командира успя да постигне патово положение — сега пистолетът бе насочен нагоре между телата им. При изстрел от такова разстояние щитовете им щяха да се разпаднат и двамата да се опекат. Командира замахна с лакът над китката на създанието и го блъсна в главата. За секунда то се замая и силата му отслабна. Джон обърна пистолета към лицето му и натисна спусъка. Плазменият заряд избухна в съществото и обгърна щита му в пламъци — той затрептя, примигна и угасна. Енергията на изстрела плисна и към Командира и от заряда на щитовете му остана само една четвърт. Температурата във вътрешността на скафандъра се вдигна до критична стойност.

Щитовете на елита обаче, бяха изключили напълно. Без да чака плазменият пистолет да се презареди, Командира сграбчи създанието с лявата си ръка, докато с десния си юмрук нанесе отдолу силен удар в главата му. Удари с лакът гърлото и гърдите му, последваха три светкавични удара с ръка по шлема му, който се напука и започна със съскане да изпуска газ. Командира отблъсна елита и стреля отново с пистолета. Огнената стрела попадна в лицето му. То се сгърчи. Увисналото в пространството тяло на елита потръпна конвулсивно и най-накрая остана неподвижно. Командира стреля още веднъж, за да е сигурен, че създанието е мъртво.

Сензорите за движение регистрираха множество цели, които се приближаваха по коридора. Бяха на четиридесет метра и разстоянието бързо намаляваше. Той се обърна и се затича обратно към „Син-1“. Линда бе там, където я беше оставил и стреляше по неприятелите с обичайната си концентрация и точност.

— Идват още — каза й той.

— Тук вече пристигнаха техни подкрепления — уведоми го тя. — Поне двадесет. Учат се бързо, прикриват се взаимно с щитовете си и ми е трудно да ги уцеля.

Комуникационният канал на Командира изпука:

— Командире, тук е капитан Кийс. Стигнахте ли до навигационната база данни? — капитанът дишаше на пресекулки.

— Не, сър. Но сме близо.

— Навлизаме в системата, за да ви приберем. Ще стигнем до вас след пет минути. Унищожете базата данни на „Окръжност“ и се измъквайте, колкото е възможно по-бързо. Ако не успеете да изпълните мисията… ще трябва да унищожа станцията с оръжията на „Есенна колона“. Времето ни изтича.

— Разбрано, сър връзката прекъсна.

Капитан Кийс грешеше. Времето им не изтичаше… вече беше изтекло.