Ерик Нюланд
Падането на Рийч (39)

Глава 37

0637 часа, 30 август 2552 (по Военния календар) / система Епсилон Еридани, станция „Гама“ на Рийч

— Регистрирам многобройни сигнали от детекторите за движение — каза Командира. — Заобикалят ни отвсякъде.

Коридорът зад Командира и „Син-1“ се изпълни с мигащи сигнали. Също и корабен отсек номер девет пред тях. Командира обаче забеляза, че не всички сигнали са вражески. На екрана на шлема му замигаха опознавателните знаци и на четирима морски пехотинци: сержант Джонсън, редник О’Браян, редник Бисенти и редник Дженкинс.

Командира се обърна към тях по канала за връзка:

— Хей, пехотинци. Много сте разпръснати, стегнете редиците. Атакувайте чакалите един по един, иначе просто ще си изхабите амунициите, без да пробиете щитовете им.

— Вие ли сте, Командире? — удивено попита сержант Джонсън. — Разбрано, сър!

— „Син-1“ — каза Командира. — Аз влизам вътре. Ще разрежем „Окръжност“ като консервна кутия. — Той кимна към разположения наблизо пеликан. — Хвърли няколко гранати отгоре.

— Разбрано — отвърна тя. — Прикривам ви, сър. — Тя издърпа предпазителите на две бризантни гранати, подаде се иззад люка и ги хвърли зад чакалите.

Командира се оттласна от стената и, използвайки безтегловността, полетя през отсека. Гранатите се взривиха и удариха чакалите в гръб. Синя кръв опръска вътрешността на скафандрите им и палубата.

Командира се блъсна в корпуса на пеликана. Изтегли се до страничния люк, отвори го и се промъкна вътре. Влезе в пилотската кабина, освободи застопоряващите механизми и еднократно натисна бутона на маневрените двигатели, за да полети. Пеликанът се отдели от палубата.

Командира се обади по канала за връзка:

— Пехотинци, „Син-1“, прикрийте се зад мен.

Той насочи пеликана към средата на корабния от сек. Дузина чакали нахлуха през коридора, от който „Син-1“ току-що се бе отдръпнала. Командира откри огън с картечницата на пеликана — проби щитовете на чакалите и ги обсипа със залп от куршуми. Те се разлетяха на парчета. В безтегловното пространство се извиха струи кръв от извънземните.

— Командире — каза Линда, — детекторът за движение дава хиляди сигнали, тези твари приближават от всички посоки. Цялата станция гъмжи от тях.

Командира отвори задния люк на пеликана.

— Качвайте се — рече той.

„Син-1“ и пехотинците се натъпкаха вътре. На пехотинците им бе необходимо известно време, за да свикнат със скафандрите „Мьолнир“ на Командира и „Син-1“. Командира обърна пеликана към фрегатата „Окръжност“. Прицели се с картечницата в предните илюминатори на кораба и откри огън. Хиляди куршуми излетяха от дулото на картечницата и пръснаха дебелото, прозрачно стъкло. След това той изстреля една ракета „Анвил II“. Тя прониза носа на кораба и разкъса корпуса му на две.

— Поеми управлението — каза той на „Син-1“.

Измъкна се от страничния люк и скочи на борда на „Окръжност“. Вътрешността на корабната кабина се бе превърнала в старо желязо. Той достигна компютърното табло на долната палуба и намери ядрото на навигационната база данни. Представляваше кристален куб памет с големината на палеца му.

Толкова много неприятности, само заради тази дреболия. Стреля три пъти с автомата си. Кристалът се превърна на прах.

— Мисията е завършена — каза той. Една малка победа сред цялата тази бъркотия. Съглашението нямаше да открие Земята… поне не днес.

Измъкна се от „Окръжност“. На нивото над тях, в корабния отсек се появиха чакали. Детекторът му за движение засвятка, предупреждавайки го за директната заплаха. Той скочи обратно на борда на пеликана, закопча предпазните си колани на пилотското кресло и обърна кораба към външните шлюзове.

— „Син-1“, дай сигнал на управляващия станцията ИИ да отвори външните шлюзове на корабния отсек.

— Сигналът е изпратен — каза тя. — Няма отговор, сър.

Тя се огледа наоколо.

— До шлюза има ръчка за отваряне — каза тя и тръгна към задния люк на пеликана. — Аз ще се погрижа за това, сър. Мой ред е. Прикривайте ме.

— Разбрано, „Син-1“. Наведи се. Аз ще отклонявам огъня им.

Тя изскочи през задния люк. Командира задейства двигателите на пеликана и корабът се издигна до равнището на второто ниво в отсека. Горните палуби бяха ремонтни нива, целите осеяни с разглобени кораби, в различен етап на поправка. Сред тях го причакваха стотина чакала и половин дузина войни-елити. Те започнаха да стрелят. Плазмени стрели се врязаха в корпуса на пеликана. Командира откри огън с картечницата и изстреля залп от ракети. Щитовете на извънземните проблеснаха и изчезнаха. Плисна синя и зелена кръв и на мига замръзна в леденостудения вакуум.

Той задейства горните двигатели, свали кораба едно ниво надолу и го прикри в една от корабните ниши. „Син-1“ приклекна до ръчката за отваряне. Външният шлюз се отвори, разкривайки нощта и звездите отвън.

— Изходът е свободен, Командире. Може да се при би…

На екрана за прицел на пеликана се появи нов сигнал — точно зад Линда. Щеше да я предупреди, когато… сноп плазма я удари в гърба. Друг огнен сноп блесна от горните палуби и плисна по гърдите й. Тя се преви, щитовете й премигнаха и изчезнаха. Още две плазмени стрели се стовариха в гърдите й. Трета попадна в шлема.

— Не! — извика Командира. Имаше чувството, че всяка от тези плазмени стрели бе пронизала и него.

Той премести пеликана, за да я прикрие. Сноп плазма улучи кораба и разтопи външната му обшивка.

— Вкарайте я вътре! — заповяда той на пехотинците.

Те скочиха навън, грабнаха Линда заедно с прогорения й скафандър и я издърпаха в пеликана. Командира затвори люка, запали двигателите, даде пълна тяга и се изстреля в пространството.

— Можеш ли да управляваш този кораб — попита той сержанта.

— Да, сър — отвърна Джонсън.

— Поеми управлението тогава.

Командира отиде до Линда и коленичи до нея. Части от скафандъра й се бяха разтопили и залепнали за нея. Под тях се виждаха овъглени кости. Той провери стойностите на жизнените й параметри на визьора на шлема си. Бяха спаднали застрашително.

— Успя ли? — промълви тя. — Намери ли базата данни?

— Да. Открихме я заедно.

— Добре — каза тя, — значи победихме. — Стисна ръката му и затвори очи.

Жизнените й параметри спаднаха на нула. Джон стисна ръката й и после я пусна.

— Да — горчиво промълви той, — победихме.

— Командире, приближете се — гласът на капитан Кийс долетя от канала за връзка. — „Есенна колона“ ще бъде на мястото на срещата след една минута.

— Готови сме, капитане — отвърна той. Постави ръката на Линда върху гърдите й. — Готов съм.

В момента, когато Командира скачи пеликана към „Есенна колона“, усети как крайцерът набира скорост. Бързо отнесе тялото на Линда до криогенната зала и незабавно я замрази. Тя бе в клинична смърт — това бе ясно. Все пак, ако успееха да я откарат до флотската болница, имаха шанс да я съживят. Шансовете не бяха големи, но тя бе спартанец. Лекарите искаха да прегледат и него, но той отказа и се качи на асансьора към мостика, за да докладва на капитан Кийс.

Докато се возеше в асансьора, усети как корабът ускори наляво, после надясно. Правеха маневри за изплъзване. Вратите на асансьора се разделиха и Командира стъпи на мостика. Отдаде отривисто чест на капитан Кийс.

— Явявам се, за да докладвам за мисията, сър.

Капитан Кийс се обърна и изглеждаше изненадан, че го вижда… или пък беше удивен от състоянието на скафандъра му. Той бе овъглен, очукан и покрит с кръвта на извънземни. Капитанът отвърна на поздрава на Командира.

— Унищожихте ли навигационната база данни? — попита той.

— Сър, нямаше да си тръгна, ако мисията ми не беше завършена.

— Разбирам, Командире. Отлично — отвърна капитан Кийс.

— Сър, мога ли да ви помоля да сканирате за активни опознавателни знаци в околността? — Командира погледна към наблюдателния екран и забеляза разпръснатите боеве между бойните кораби на Съглашението и на КУОН. — На станцията загубих един човек. Сега може би се носи някъде… там.

— Лейтенант Хол? — обърна се към нея капитанът.

— Сканирам — отговори тя. След малко се обърна назад и поклати глава.

— Разбирам — каза Командира. Може би имаше и по-ужасни начини да умреш, но не и за един от неговите спартанци. Да се носи безпомощен в космоса, умирайки бавно от студ и задушаване, победен от враг, срещу когото не можеше да се сражава.

— Сър — каза Командира, — кога ще се срещнем с моя наземен екип?

Капитан Кийс се обърна с гръб към Командира и се загледа в звездното небе.

— Няма да можем да ги вземем — тихо каза той. — Били са премазани от силите на Съглашението и не успяха да излетят от планетата. Загубихме връзка с тях.

Командира направи крачка напред.

— В такъв случай искам разрешение да взема един спускаем кораб и да ги прибера, сър.

— Отказвам, Командире. Мисията ни все още не е изпълнена. И не можем да останем тук още дълго. Лейтенант Доминик, задна камера на главния екран.

Съдовете на Съглашението кръжаха в системата на Рийч в дъговидни групи от по пет кораба. Оцелелите кораби на КУОН бягаха пред тях… поне тези, които все още можеха да се движат. Тези, които бяха твърде силно повредени, за да се изплъзнат, бяха взривени с плазма и лазерен огън. Съглашението бе спечелило тази битка. Сега разчистваха терена, преди да остъклят планетата. Командира бе виждал това десетки пъти досега, но сега всичко беше различно. Този път Съглашението щеше да остъкли планетата, докато неговите спартанци все още се намираха на нея. Опита се да измисли начин да ги спре, да спаси своите другари, но не можа.

Капитанът се обърна, приближи се до Командира и застана до него.

— Сега — каза той — мисията на д-р Хелси е по-важна отвсякога. Това може би е единственият шанс за спасяване на Земята. Трябва да се посветим на тази цел.

Три дузини кораби на Съглашението се насочиха към станция „Гама“ и към вече безжизнените орбитални отбранителни платформи. Те обсипаха инсталациите — най-могъщите оръжия от арсенала на КУОН — с плазма. Оръдията се разтопиха и се превърнаха в пара. Командира сви ръцете си в юмруци. Капитанът беше прав — единственото, което можеха да сторят сега, бе да завършат мисията, с която бяха натоварени.

Капитан Кийс излая:

— Сержант Лъвъл, максимално ускорение. Искам да навлезем в хиперпространството колкото е възможно по-скоро.

Кортана се обади:

— Извинете, капитане. Шест фрегати на Съглашението се опитват да ни пресекат пътя.

— Продължи с маневрите за изплъзване, Кортана. Подготви хиперпространствените генератори и намери подходящ случаен изходен вектор.

— Разбрано, сър — по холографското й тяло заблестяха навигационни символи.

Командира се загледа в приближаващите към тях вражески кораби. Той ли бе единственият оцелял спартанец? По-добре да загине, отколкото да живее без другарите си. Но все още имаше мисия: победа над Съглашението — и отмъщение за загиналите му другари.

— Генерирам случаен изходен вектор съгласно протокола на Коул — каза Кортана.

Командира погледна прозрачното й тяло. Напомняше д-р Хелси на младини. Точици, единици и нули се плъзгаха по тялото, ръцете и краката й. Мислите бяха буквално изписани на ръкава й. Символите се появиха и на навигационния пулт на сержант Лъвъл. Той вдигна глава, докато символите и числата се превъртаха по пулта. По екрана се усукваха изображения на до болка познати хиперпространствените вектори и скоростни криви. Беше ги виждал някъде и преди, но не можеше да си спомни къде.

— За какво се замислихте, Командире? — попита Кортана.

— Тези символи… Мисля, че съм ги виждал някъде преди. Няма значение.

Погледът на Кортана стана отнесен. Знаците по холограмата й се разместиха и пренаредиха. Командира видя как флота на Съглашението се събира около Рийч. Рояха се и обикаляха в кръг като акули. Първият от плазмените залпове се устреми към повърхността. Облаците по пътя му се изпариха.

— Скачайте в хиперпространството, сержант Лъвъл — каза капитан Кийс. — Измъкнете ни оттук, по дяволите.

Джон си припомни думите на Главния Мендес, че трябва да оцелеят, за да продължат борбата. Бе останал жив… и бе готов за битка. Щеше да спечели тази война, независимо какво щеше да му струва това.