Ерик Нюланд
Падането на Рийч (5)

Глава 3

2300 часа, 23 септември 2517 (по Военния календар) / Система Епсилон Еридани, Военен комплекс „Рийч“, планета Рийч

Д-р Хелси бе застанала на подиума в центъра на амфитеатъра. Заобикаляха я все още празните концентрични кръгове на трибуните. Прожекторите бяха насочени към нея и се отразяваха от бялата й престилка, но тя усещаше някакъв хлад.

Тук би трябвало да се чувства в безопасност. Рийч бе една от най-големите промишлени бази на КУОН, обградена от орбитални артилерийски батареи, космически товарни пристани и флота от тежковъоръжени бойни кораби. На повърхността на планетата се намираха специалните военни тренировъчни площадки на военноморските сили и офицерски школи, а подземните съоръжения бяха отделени от повърхността от триста метра закалена стомана и бетон. Стаята, в която се намираше сега, можеше да издържи директно попадение на 80-мегатонна ядрена бомба.

Защо тогава се чувстваше толкова уязвима?

Д-р Хелси знаеше какво трябва да стори. Да изпълни дълга си. Беше за доброто на всички. Щеше да е за благото на цялото човечество… дори ако се наложеше една шепа хора да страдат за това. И все пак, като се вгледаше в себе си, бе възмутена от собствената си роля в това начинание. Искаше й се лейтенант Кийс все още да е с нея. През последния месец той се бе проявил като незаменим помощник. Но вече бе започнал да разбира същността на проекта или поне част от истината за него. Д-р Хелси бе уредила да го прехвърлят на „Магелан“ и да го повишат в чин заради неговата помощ.

— Готова ли сте, докторе? — запита безплътен женски глас.

— Почти готова, Дежа — въздъхна д-р Хелси. — Моля те, извикай главен морски старшина Мендес. Бих искала и двамата да присъствате по време на обръщението ми към тях.

До д-р Хелси с примигване се появи холограмата на Дежа. Този изкуствен интелект беше създаден специално за нейния проект „СПАРТАНЕЦ“. Бе избрала външността на гръцка богиня: бе босонога, загърната в тога, а около сияйната й бяла коса танцуваха слънчеви зайчета. В лявата си ръка държеше глинена плочка, изпъстрена със знаци от клинообразно писмо. Д-р Хелси не можеше да не се удиви от вида, избран от изкуствения интелект, всеки ИИ определяше сам своя холографски вид и всеки от тях бе уникален.

Една от вратите в горната част на амфитеатъра се отвори и по стълбите закрачи главният морски старшина Мендес. Бе облечен с черна униформа, а гърдите му бяха отрупани със сребърни и златни звезди и цяла дъга от почетни ленти. Късо подстриганата му коса бе посивяла на слепоочията. Не бе нито висок, нито особено мускулест и за човек, преживял толкова много битки, изглеждаше съвсем обикновен. Издаваше го единствено походката му. Движеше се бавно и елегантно, сякаш се намираше почти в безтегловност. Той поспря пред д-р Хелси, като изчакваше нейните указания.

— Качете се тук, моля — обърна се към него тя, сочейки към стълбите от дясната си страна.

Мендес се изкачи на подиума и застана спокойно до нея.

— Прочетохте ли психологическите оценки, които ви изпратих? — обърна се Дежа към д-р Хелси.

— Да. Много бяха изчерпателни — отвърна тя. — Благодаря ти.

— И какво?

— Мисля, че няма да последвам препоръките ти, Дежа. Смятам да им кажа истината.

Мендес изсумтя едва чуто в знак на одобрение — това бе едно от най-многословните изказвания, които д-р Хелси бе чувала от него. В ръкопашния бой или при физическата подготовка Мендес бе най-добрият във флота. Имаше обаче още какво да се желае от него като събеседник.

— Истината носи рискове — предупреди я Дежа.

— Също и лъжата — отговори д-р Хелси. — Няма значение каква история ще изфабрикуваме, за да мотивираме децата — че родителите им са били отвлечени от пирати, или пък са загинали от чума опустошила планетата им — ако по-късно разберат истината, ще се обърнат срещу нас.

— Това е логично основание — призна Дежа и направи справка с глинената плочка. — Мога ли да ви предложа да прибегнем до селективна нервна парализа? Тя води до ограничена амнезия…

— Загуба на паметта, която после може да се разпространи и към други части на мозъка. Не — отсече д-р Хелси, — даже и с непокътнат разум, опасността за тях е достатъчно голяма.

Тя почука по микрофона си.

— Сега можете да ги доведете.

— Разбрано — отговори глас от високоговорителите на тавана.

— Ще се приспособят — обърна се към Дежа д-р Хелси. — А ако не успеят, няма да продължат тренировките и ще отпаднат от проекта. И в двата случая сега искам просто да приключа по-бързо с това.

В горната част на амфитеатъра се разтвориха четири двойни врати. С маршова стъпка през тях влязоха седемдесет и пет деца, всяко придружено от военен инструктор, облечен в маскировъчно облекло. Децата имаха тъмни кръгове от умора под очите. Всички те бяха прибрани, запратени тук през хиперпространството и едва преди малко бяха извадени от криогенния сън. Хелси си даде сметка, че шокът от това изпитание явно доста ги беше разтърсил. Едва сподави пристъпа си на разкаяние. Когато всички насядаха по трибуните, тя прочисти гърлото си и каза:

— Съгласно заповед на военноморските сили 45812, всички вие сте зачислени към специален проект на КУОН с кодово наименование „СПАРТАНЕЦ 2“.

Тя замълча, думите заседнаха в гърлото й. Нима очакваше те да разберат това? Самата тя трудно можеше да приеме моралните основания на тази програма. Изглеждаха толкова объркани. Няколко от тях се опитаха да станат и да си излязат, но техните инструктори поставиха ръка на раменете им и ги заставиха да седнат отново. Шестгодишни… беше твърде много, за да го възприемат. Но тя трябваше да им обясни, да им го разясни с прости думи, които можеха да схванат. Д-р Хелси направи нерешителна стъпка напред.

— Вие сте призовани тук, за да служите — поясни тя. — Ще бъдете тренирани, за да постигнете най-доброто, на което можем да ви научим. Ще станете защитници на Земята и всичките й колонии.

Няколко от децата се изпънаха, сега по лицата им се четеше не само страх, но и интерес. Д-р Хелси потърси с поглед Джон, номер 117, първото момче, което беше посочила като подходящ кандидат. Той беше сбърчил чело, изглеждаше объркан, но слушаше с неотклонно внимание.

— Знам, че ще ви е трудно да разберете, но не може да се върнете при родителите си.

Децата се размърдаха неспокойно. Инструкторите им ги държаха все така здраво за раменете.

— Това място ще се превърне във ваш дом — каза д-р Хелси с най-успокояващия тон, на който бе способна. — Отсега нататък другарите ви в тренировките ще бъдат вашето семейство. Обучението ще бъде трудно. Ще се сблъскате с много трудности, но съм уверена, че всички ще се справите.

Тези патриотични думи звучаха кухо в собствените й уши. Искаше й се да им каже истината, но как можеше да го стори? Знаеше, че не всички щяха да се справят. „Загубите ще са в рамките на приемливото“ — беше я уверил представителят на военноморската служба за разследване.

— Сега си починете — каза им д-р Хелси. — Започваме утре.

Тя се обърна към Мендес.

— Придружете децата… курсантите до казармите. Дайте им храна и ги сложете да си легнат.

— Ясно, госпожо — рече Мендес. — Разпръсни се! — извика той.

Децата станаха по знак от техните инструктори. Джон 117 се изправи, но задържа погледа си върху д-р Хелси със запазено самообладание. Много от тях изглеждаха стреснати, устните на някои потрепваха, но никое не заплака. Това наистина бяха най-подходящите деца за този проект. Д-р Хелси се надяваше да разполага поне с част от тяхната смелост, когато дойдеше времето.

— Утре се постарайте да им осигурите достатъчно занимания — каза тя на Мендес и на Дежа. — Не ги оставяйте да мислят за това, което току-що им причинихме.