Ерик Нюланд
Падането на Рийч (29)

Глава 27

0600 часа, 29 август 2552 (по Военния календар) / система Епсилон Еридани, Военен полигон на КУОН номер 01478-В, планета Рийч

Стрелбището беше необичайно тихо. Обикновено въздухът бе изпълнен с шум — острото, насечено тракане на автоматичната стрелба, виковете на войниците, които се упражняваха в ръкопашен бой и грубите, пълни с ругатни команди на инструкторите. Джон се намръщи, докато караше джипа към охранителния пост. Тишината, която цареше тук, го караше да се чувства неспокойно. Още по-обезпокояваща бе засилената охрана. Днес на портала имаше три пъти повече военни полицаи от обикновено.

Джон паркира джипа и към него се приближиха трима военни полицаи.

— Посочете причината за посещението си, сър — нареди най-старшият.

Без да каже и дума, Джон му подаде документите си — заповеди директно от висшето ръководство. Полицаят видимо се притесни:

— Моите извинения, сър. Д-р Хелси и останалите ви очакват в ПВ зоната.

Караулният отдаде чест и разтвори вратата.

На картите тренировъчният комплекс бе означен като „Военен полигон на КУОН 01478-В“. Войниците, които тренираха, му бяха измислили друго име — „Мъчилището“. Джон познаваше комплекса много добре — голяма част от началните тренировки на спартанците бяха преминали тук. Полигонът беше разделен на три области: зона за преодоляване на препятствия, тренировъчно стрелбище и ПВ зона — „Подготовка и възстановяване“ — която най-често се използваше по съвместителство като отделение за първа помощ. По време на обучението си Джон бе попадал доста пъти в това отделение.

С бърза стъпка Командира се насочи към издигнатата от сглобяеми плоскости конструкция. Друга двойка военни полицаи, с готови за стрелба автомати МА5В, провериха отново документите му, преди да го пуснат в сградата.

— А, ето че най-сетне се появи — каза непознат глас. — Да вървим, синко, и по-бързо, ако обичаш.

Джон спря. Човекът пред него бе възрастен, на около шестдесет години, облечен с комбинезон и престилка на корабен лекар. Нямаше обаче никакви отличителни знаци, помисли си Джон с известно притеснение. За миг в паметта му изникна яркият спомен за това как преди много години той и неговите другари спартанци бяха ритали и били до безсъзнание неуниформените инструктори.

— Какъв сте вие, сър? — попита той предпазливо.

— Аз съм капитан в КУОН, синко — усмихна се през зъби възрастният мъж, — но днес нямах време за издокарване. Хайде, да вървим.

Капитан и нови заповеди. Добре.

— Да, сър.

Капитанът с лекарска престилка го придружи до медицинското отделение на ПВ зоната.

— Съблечи се, ако обичаш — каза той.

Джон бързо се съблече, после сложи грижливо сгънатата си униформа на близкото болнично легло. Капитанът застана зад него и започна да маже врата и тила му с някаква миризлива течност, от която кожата му замръзна.

След малко влезе д-р Хелси.

— Това ще отнеме само минутка, Командире. Ще заменим с по-добри няколко компонента от стандартния ти невронен интерфейс. Легни и не мърдай, ако обичаш.

Командира се подчини. Един техник напръска врата му с препарат за местна упойка. Кожата му изтръпна, после стана студена и безчувствена. Усети как разрязаха кожата и после чу няколко отчетливи изщраквания, които отекнаха в черепа му. Последва кратък лазерен импулс и го напръскаха с друг спрей. В съзнанието му блеснаха искри и усети как стаята се завърта, после изпита замайване. Картината пред очите му се размаза. Премигна бързо и тя отново се нормализира.

— Отлично… процедурата завърши — каза д-р Хелси. — Моля, последвай ме.

Капитанът подаде на Командира хартиена престилка. Той я облече и излезе навън след д-р Хелси.

На полигона се издигаше куполът на голяма шатра. Бялата тъкан, с която бе обвита, се диплеше от вятъра. Около нея се бяха наредили десет военни полицаи с автомати в ръце. Командира забеляза, че те не бяха обикновени морски пехотинци. Носеха отличителните знаци със златна комета на специалните части — Орбиталните сили за бързо реагиране — „Скок в ада“. Непоклатими и безпощадни. В съзнанието му проблесна спомен — кръвта на войници точно като тези, просмукваща се в тепиха на боксовия ринг. При вида им Джон усети прилив на адреналин.

Д-р Хелси се приближи до военните полицаи на входа и им показа документите си. Те ги приеха, а след това сканираха ретината и гласа й. Същото направиха и с Командира. След като потвърдиха самоличността му, те веднага отдадоха чест, което технически погледнато не бе нужно, тъй като Командира не беше с униформа. От учтивост той отвърна на поздрава. Войниците продължаваха да се оглеждат напрегнато наоколо, сякаш очакваха нещо да се случи. Безпокойството на Джон се усили — малко неща можеха да уплашат един войник от ОСБР.

Д-р Хелси въведе Командира в шатрата. В центъра й, на издигната платформа между две колони, бе окачен празен скафандър „Мьолнир“. Не беше неговият скафандър. След дългите години употреба металните плочки се бяха назъбили и надраскали, а някога сияещото зелено покритие бе потъмняло до маслиненокафяво. Този скафандър беше безупречен, а повърхността му бе с лек метален блясък. Забеляза, че пластините на бронята бяха малко по-дебели, а в черния слой под тях бяха вплетени повече елементи. Захранващият блок бе два пъти по-малък, а около ставите сияеха тънки процепи.

— Това е истинският скафандър „Мьолнир“ — прошепна му д-р Хелси. — Това, което си използвал досега, притежава само малка част от възможностите на този. А тук — тя се обърна към Командира — е събрано всичко, за което някога съм си мечтала. Моля те, облечи го.

Командира се освободи от хартиената престилка и с помощта на двама техници постави отделните елементи на скафандъра. Д-р Хелси сведе поглед.

Макар че елементите на скафандъра бяха по-тежки и масивни от тези на стария, след като бяха свързани и активирани, те станаха леки като перце. Скафандърът прилягаше на Джон идеално. Биологичният слой се затопли и прилепна към кожата му, после започна да се охлажда, докато температурата на скафандъра се изравни с неговата.

— Направихме стотици малки подобрения — каза тя. — По-късно ще ти изпратя техническите данни. Две от тях обаче, представляват доста сериозни изменения в системата. Може да ти потрябва известно време, за да свикнеш.

Челото на д-р Хелси се набразди. Джон никога по-рано не я беше виждал притеснена.

— Първо, успяхме до голяма степен да възпроизведем и трябва да кажа, дори да подобрим енергийните щитове, използвани от чакалите на Съглашението.

Значи този скафандър имаше щит? Командира бе чувал, че изследователският отдел на ВСР работи над приспособяването на технологии на Съглашението. Самите спартанци имаха постоянни заповеди при възможност да събират устройства и апарати на Съглашението. Изследователите и инженерите бяха оповестили известен напредък в областта на изкуствената гравитация — някои кораби на КУОН вече преминаваха изпитания с гравитационните системи. Фактът, че скафандрите „Мьолнир“ разполагаха с щитове, бе невероятен пробив. Тази технология бе останала неразгадана с години. По-голямата част от научната общност вече бе загубила всяка надежда, че ще постигне успех с нея. Може би точно това тревожеше д-р Хелси. Може би не бяха успели да отстранят всички проблеми.

Д-р Хелси кимна на техниците:

— Да започваме.

Техниците се обърнаха към таблата на приборите. Един от тях, по-млад от останалите, нахлузи слушалките на вътрешния канал за връзка.

— Окей, Командире — гласът му изпука в слушалките на шлема на Джон. — На визьора на шлема ви има икона за активиране. Освен това на дванадесета позиция в шлема има ръчен превключвател.

Джон натисна превключвателя с брадичка. Нищо не се случи.

— Моля изчакайте малко, сър. Трябва да подадем на скафандъра заряд за активиране. След това той може да се презарежда с енергия от захранващия си блок. Качете се на платформата и останете абсолютно неподвижен.

Джон се качи на платформата, на която първоначално бе поставен скафандърът. Колоните премигнаха и засияха с яркожълта светлина. Започнаха да се въртят бавно около основата на платформата. Командира усети как пръстите на ръцете и краката му изтръпват от събралия се електростатичен заряд. Блясъкът се засили и предпазният слой на визьора на шлема му автоматично потъмня. Зарядът във въздуха нарасна и от йонизацията по кожата му полазиха тръпки. Усети мириса на озон. След това въртенето се забави и светлината отслабна.

— Натиснете отново бутона за активиране, Командире.

Въздухът около него изпука, сякаш отскочи от скафандъра. Не виждаше обаче блещукането, характерно за щитовете на Съглашението. Дали работеше? Прокара длан по ръката си и усети съпротивление на сантиметър от скафандъра. Да, работеше. Колко пъти на него или на неговите другари им се бе налагало да търсят начини да преодолеят щитовете да чакалите? Сега трябваше да преосмисли тактиката си. Да преосмисли всичко.

— Осигурява защита отвсякъде — разнесе се от слушалките гласът на д-р Хелси — и изразходва енергията много по-ефективно от щитовете на Съглашението, открити от спартанците. Полето на щита е концентрирало около ръцете, главата, краката, гърдите и гърба. На дланите то изтънява и е с дебелина под милиметър, за да не ви пречи да държите или манипулирате с различни предмети.

Главния техник натисна друг бутон на таблото и на визьора на Джон се появиха нови данни.

— В горния край на визьора се намира разделена на части лента — каза той. — Точно до индикаторите за боеприпасите и биологичното състояние. Тя показва нивото на заряд на щита. Не го оставяйте да се разреди напълно — тогава ударите ще достигнат до скафандъра.

Командира се плъзна по платформата. Успя да запази равновесие и да спре. Движенията му сякаш бяха смазани. Земята се плъзгаше под краката му.

— Можете да настроите излъчвателите в долната част на ботушите, както и тези в ръкавиците, за да усилите триенето. При нормални обстоятелства е най-удобно да ги сложите на минимум, само помнете, че защитата ви на тези места ще бъде отслабена.

— Разбрано — той настрои силата на полетата. — В безтегловност полето в тези участъци се засилва до максимум, нали?

— Точно така — отвърна д-р Хелси.

— Колко може да издържи щитът, преди да поддаде?

— Това ще научиш днес, Командире. Както ще видиш, ние сме ти подготвили няколко изпитания, за да разбереш колко може да издържи защитното поле.

Той кимна. Беше готов за изпитанието. След седмиците, прекарани в пътуване през хиперпространството, имаше нужда от малко тренировка. Джон вдига визьора на шлема си и се обърна с лице към д-р Хелси:

— Казахте, че има две сериозни подобрения в системата, докторе?

Тя кимна и се усмихна.

— Да, разбира се.

Бръкна в джоба на престилката си и извади един прозрачен куб.

— Не вярвам да си виждал нещо подобно досега. Това е паметно-процесорното ядро на ИИ.

— Като Дежа ли?

— Да, като някогашния ви учител. Но този ИИ е малко по-различен. Позволи ми да ти представя Кортана.

Командира огледа цялата шатра. Не забеляза компютърен интерфейс или холографски проектор. Погледна въпросително д-р Хелси.

— Между активните вериги на скафандъра и вътрешните биоконтактни слоеве е вграден един нов слой — обясни д-р Хелси. — В него са вплетени паметно-процесорни свръхпроводници.

— Същият материал като ядрото на ИИ ли?

— Да — отговори д-р Хелси, — точно така. Твоят скафандър ще носи Кортана. Системата „Мьолнир“ има почти същите възможности като корабен изкуствен интелект. Кортана ще осъществява връзката между теб и скафандъра и ще осигурява важна за теб тактическа и стратегическа информация на бойното поле.

— Не съм сигурен, че разбирам.

— В Кортана са заложени всички хакерски програми, познати на ВСР — каза д-р Хелси, — а и тя притежава истински талант да ги адаптира за нуждите си в процеса на работа. Освен това разполага и с най-добрия софтуер за превод от езиците на Съглашението. Основната й цел е да прониква в техните компютърни и комуникационни системи. Тя може да прихваща насочените предавания на Съглашението и да осигурява актуална информация за неприятеля.

Текуща разузнавателна информация при операция без предварително разузнаване. Идеята допадна на Командира. Това до голяма степен щеше да увеличи шансовете му за победа.

— Този ИИ е компютърният специалист, който ще качим на кораба на Съглашението, така ли? — запита Командира.

— Да… и нещо повече. Нейното присъствие ще ти позволи да използваш възможностите на скафандъра по-ефективно.

Джон изведнъж си спомни — ИИ-та поемаха голямата част от насочената отбрана по време на военноморските операции.

— Тя може ли да контролира скафандъра? — тази мисъл не му хареса особено.

— Не. Кортана се намира в интерфейса между твоя мозък и скафандъра, Командире. Това рязко ще подобри времето ти за реакция. Тя може да трансформира в движение импулсите директно от двигателните центрове на мозъчната ти кора, но не може да те накара да подадеш такива импулси.

— Този ИИ — каза той — вътре в съзнанието ми ли ще се намира? — Явно това бе целта на „подобряването“ на стандартния интерфейс на КУОН.

— Точно това е въпросът, нали? — отвърна д-р Хелси. — Не мога да отговоря, Командире. Поне не научно.

— Не ви разбирам, докторе.

— Какво всъщност представлява съзнанието? Интуиция, разум, емоции — знаем, че те съществуват, но все още не знаем какво движи човешкия разум — тя замълча, търсейки подходящите думи. — Създаваме ИИ-та по подобие на невронните мрежи на човека, на електрическите сигнали в мозъка, защото знаем, че човешкият мозък функционира… но не знаем нито как, нито защо. Кортана се разполага „между“ твоето съзнание и скафандъра, като интерпретира електрохимичните сигнали в мозъка ти и ги предава към скафандъра през невронната присадка. Така че, поради липса на по-подходяща терминология, можем да кажем, че наистина Кортана ще бъде „вътре“ в съзнанието ти.

— Госпожо, моята първостепенна задача ще бъде да завърша успешно мисията си. Този ИИ — Кортана — може да има различни директиви.

— Не се притеснявай за това, Командире. Кортана има същите параметри на мисията като теб. Тя ще направи всичко необходимо, за да гарантира изпълнението на мисията, дори ако за това трябва да пожертва себе си или теб.

Командира си отдъхна с облекчение.

— А сега, застани на колене, ако обичаш, за да мога да вкарам паметно-процесорната й матрица в куплунга на врата ти.

Командира коленичи. Чу се свистене, леко изпукване и после в съзнанието му нахлу студена вълна. Остра болка притисна челото му, след това се разсея.

— Малко е тесничко тук вътре — каза мек женски глас. — Здравей, Командире.

Този ИИ имаше ли офицерски чин? Със сигурност тя не беше цивилен, нито обикновен войник. Трябваше ли да се отнася с нея просто като с произведена от КУОН екипировка? Все пак той винаги се отнасяше към екипировката си с нужното уважение. След всяка мисия полагаше грижа да почисти и провери всеки нож или оръжие. Беше малко объркващо… гласът на Кортана се чуваше от слушалките на шлема му, но в същото време имаше чувството, че тя говори вътре в главата му.

— Здравей, Кортана.

— Хмм… Регистрирам високи нива на активност в мозъчната кора. Значи ти не си натъпканият с мускули автомат, за какъвто те представя пресата.

— Автомат? — промълви Командира. — Интересен израз от страна на един изкуствен интелект.

Д-р Хелси наблюдаваше Командира с нескрито любопитство.

— Не се сърди на Кортана, Командире. Понякога тя се държи малко дръзко. Ще трябва да се примириш с някои от чудатостите й.

— Да, госпожо.

— Мисля, че веднага трябва да започнем с теста. Вие двамата ще се опознаете най-добре по време на тренировъчното сражение.

— Никой нищо не е споменавал за сражение — каза Кортана.

— Шефовете от ВСР уредиха изпитание за теб и новата система „Мьолнир“ — каза д-р Хелси — Някои от тях смятат, че вие двамата не сте готови за предложената от нас мисия.

— Госпожо! — изпъна се Командира. — Аз съм готов, госпожо!

— Знам, Командире. Някои други обаче… се нуждаят от доказателство. — Тя се загледа в сенките, хвърляни върху платнените стени на шатрата от застаналите отвън пехотинци. — Не е необходимо да ти напомням да си готов за всичко… и все пак бъди нащрек.

Гласът на д-р Хелси премина в шепот:

— Мисля, че някои офицери от ВСР биха се радвали, ако се провалиш при това изпитание, Командире. И може би са се погрижили това да стане, независимо от всичко.

— Ще се справя, докторе.

Челото й се набразди от бръчки, но те бързо изчезнаха.

— Знам, че ще се справиш.

Тя отстъпи назад и вече на висок глас каза:

— Командире, заповедите са, след като изляза да преброиш до десет. След това трябва да преминеш трасето с препятствия. В другия му край има камбана. Целта ти е да я удариш.

Тя замълча, после добави:

— За да постигнеш тази цел, имаш право да неутрализираш всички заплахи.

— Разбрано — каза Командира. Край на неопределеността — сега разполагаше с цел и правила за действие.

— Внимавай, Командире — тихо каза д-р Хелси. Тя даде знак на двамата техници да я последват, обърна се и излезе от шатрата.

Командира не разбираше защо д-р Хелси смята, че е изложен на опасност, а и не бе нужно да разбира причината. Достатъчно му бе да знае, че опасността е налице. А той знаеше как да се справя с опасности.

— Протоколите за битка се зареждат — каза Кортана, — алгоритмите за електронна детекция, задействани. Скоростта на невронния интерфейс, увеличена с осемдесет и пет процента. Готова съм, когато кажеш, Командире.

Командира чу изщракване на метал около шатрата.

— Анализ на звуковия сигнал — каза Кортана, — открито съвпадение в базата данни. Идентифициран като…

— Някой, който зарежда автомат МА5В. Да, знам. Стандартното оръжие на Орбиталните сили за бързо реагиране.

— След като си толкова осведомен, Командире — иронично отвърна Кортана, — надявам се, че имаш и план за действие.

Джон свали визьора на шлема си и затвори скафандъра херметично.

— Да.

— В плана, предполагам, не влиза да те застрелят…?

— Не.

— Е, какъв е той? — гласът на Кортана звучеше загрижено.

— Първо ще довърша броенето до десет.

Джон чу как Кортана отчаяно въздъхна. Поклати глава в недоумение. Досега не се беше сблъсквал с така наречените умни ИИ-та. Кортана звучеше точно като човек. По-лошо, звучеше като цивилен. Нямаше да му е лесно да свикне с това.

По стената на шатрата пробягаха сенки — войниците отвън се движеха.

Осем.

Още преди да стигне до трасето с препятствия, в мисията се бяха появили пречки. Трябваше да се бие с войници от силите на КУОН. Реши да остави настрана въпросите защо. Бе получил заповеди и смяташе да ги изпълни. А с войници от ОСБР си бе имал работа и преди.

Девет.

Трима войници влязоха в шатрата, движейки се сякаш на забавен кадър — облечени в черно фигури, спуснати шлемове, ниско приведени, с готови за стрелба автомати. Двама заеха позиции по фланговете, а третият в средата откри огън.

Десет.

Движението на Командира бе светкавично. Скочи от платформата за активиране и, преди войниците да успеят да се прицелят отново, се приземи сред тях. Претърколи се и се изправи на крака точно до този, който бе стрелял първи. Сграбчи автомата и с рязко движение го измъкна от ръцете му. Със силно изпукване ръката на войника се откачи от рамото и той политна напред, губейки равновесие. Джон завъртя автомата и стовари приклада му в ребрата на мъжа. Те изпращяха и войникът се строполи в безсъзнание на пода. Джон се завъртя и се обърна наляво с вдигнат на нивото на главата му автомат. Прицели се, но все още имаше време — войникът не беше готов да стреля. За изострените сетива на Джон, подсилени от Кортана и невронния интерфейс, всичките му движения изглеждаха забавени. Съвсем забавени.

Замахна отново с приклада на оръжието. Главата на мъжа полетя назад от мощния, светкавичен удар. Той се преметна през глава и се стовари на земята. Опитното око на Джон оцени състоянието му за миг: мозъчно сътресение, счупен гръбначен прешлен. Стрелец номер две бе извън строя.

Последният от тримата успя да се завърти и откри огън. Три куршума рикошираха от енергийния щит на скафандъра. Индикаторът на щита примигна и спадна с едно деление. Преди войникът да успее да реагира, Командира отстъпи настрани и с всичка сила блъсна надолу собствения му автомат. Войникът изрева, когато кракът му се пречупи. От панталона на ранения изскочи назъбения връх на счупена кост. Командира го довърши с удар на приклада по шлема. Джон провери състоянието на автомата и като установи, че не е повреден, измъкна няколко пълнителя от колана на поваления войник. В другия войник намери също остър като бръснач боен нож и го взе.

— Можеше да ги убиеш — каза Кортана. — Защо не го направи?

— Заповедите ми дават право да „неутрализирам заплахите“ — отвърна той. — Те вече не представляват заплаха.

— Въпрос на семантика — отвърна Кортана весело. — Не отричам обаче резултата… — тя млъкна изведнъж. — Нови цели. Седем сигнала от датчика за движение. Заобиколени сме.

Още седем войника. Командира можеше да открие огън и да ги избие. При други обстоятелства би го направил, но техните автомати не представляваха директна заплаха за него. Освен това КУОН се нуждаеше от всеки войник за битката срещу Съглашението. Хвърли се към централния стълб, който поддържаше покрива на шатрата и с рязко движение го измъкна. В мига, когато покривът започна да се свлича, той направи прорез в плата и изскочи през него. Срещу него стояха трима пехотинци. Започнаха да стрелят и Командира пъргаво отскочи встрани. Хвърли се към тях и замахна със стоманения прът през краката им. Костите изхрущяха, последвани от викове на болка.

Командира се обърна, когато шатрата се свлече на земята. Сега останалите четирима можеха да го видят. Един от тях измъкна от колана си граната. Останалите трима бяха насочили автоматите си към него. Командира хвърли пръта като копие към човека с гранатата. Уцели го в гърдите и той се свлече с вик. Гранатата с изваден предпазител обаче падна на земята. Командира се хвърли и я ритна. Тя описа дъга над паркинга и се взриви, като изпусна облак от дим и шрапнели.

Останалите трима пехотинци откриха огън, като осеяха въздуха със залп от куршуми. Те обаче отскачаха със свистене от енергийния щит. Индикаторът за заряда на щита примигваше и спадаше след всяко попадение — постоянният огън бързо щеше да го изтощи. Джон се сви и се претърколи, като едва избягна един картечен откос и се хвърли върху най-близкия пехотинец. Замахна и удари с длан гърдите му. Ребрата на пехотинеца хлътнаха и той беззвучно се свлече на земята с бликаща от устата му кръв. Джон се завъртя, вдигна пушката си и стреля два пъти. Вторият войник изрева и изпусна автомата си, когато куршумите пронизаха колената му. С един ритник Джон изкриви цевта на захвърления автомат и го превърна в неизползваемо парче метал.

Последният пехотинец беше замръзнал на мястото си. Командира не му остави време да се окопити. Измъкна автомата от ръцете му, откъсна колана с гранати и силно го удари по шлема. Войникът падна на земята.

— Време от началото на мисията: двадесет и две секунди — отбеляза Кортана. — Макар че, технически погледнато, започна да се движиш четиридесет милисекунди по-рано.

— Ще го имам предвид.

Командира преметна през рамо автомата и гранатите и се затича към прикритието на казармите. Вмъкна се под издигнатите сгради и лазешком се насочи към полигона. Нямаше нужда да се превръща в мишена за снайперистите, макар че щеше да му е интересно да разбере куршуми от какъв калибър можеше да отклони щитът. Опасно беше да мисли по този начин. Защитното поле беше полезно, но при масиран огън отслабваше много бързо. С него беше много по-издръжлив, но не и непобедим.

Излезе в началото на трасето с препятствия. Първата част представляваше пробег през десет акра едър назъбен чакъл. Понякога караха новобранците да минават по трасето боси. Като се изключи болката, това беше най-лесната част от цялото трасе. Командира тръгна към полето с чакъл.

— Чакай — спря го Кортана. — Улавям инфрачервени сигнали с термичните сензори. Кодирана последователност… декодирам… ето, готово. Това е сигнал за активиране на мина „Лотос“. Минирали са полето, Командире.

Той замръзна. Беше използвал мини „Лотос“ и познаваше пораженията, които можеха да причинят. Острите шрапнели пронизваха бронята на танк със същата лекота, както и кора от портокал. Това щеше да го забави значително. Нямаше друг избор, освен да премине през полето. Беше получил заповед. Не искаше да си служи с хитрост и да заобиколи отстрани. Трябваше да докаже, че той и Кортана са готови за мисията.

— Някакви идеи? — попита я той.

— Вече мислех, че никога няма да попиташ — отвърна Кортана. — Определи позицията на една от мините, а аз ще оценя приблизително разположението на останалите на база на стандартната процедура за случайно разпределение, която използват инженерите на КУОН.

— Ясно.

Той измъкна една граната, издърпа предпазителя, преброи до три и я метна в средата на полето. Тя отскочи и експлодира, а ударната вълна отекна в земята и задейства две от мините. Във въздуха изригнаха два стълба от прах и чакъл. Експлозията разтърси Командира. Питаше се дали щитът на скафандъра би издържал подобно нещо. Нямаше желание да пробва, докато се намираше вътре в него. Увеличи силата на полето от долната страна на ботушите си до максимум. На визьора му се появи координатна мрежа, по която засвяткаха линии, докато Кортана обработваше различните пермутации.

— Открих решение! — каза тя. Върху мрежата се подредиха две дузини червени кръгчета. — Това е с точност деветдесет и пет процента. Най-доброто, което можах да направя.

— Никога няма пълна гаранция за нещо — отвърна Командира.

Той стъпи на чакъла и започна да се придвижва с къси, отмерени стъпки. С активираното защитно поле отдолу на ботушите си имаше усещането, че се плъзга по лед. Вървеше с наведена глава, като избираше пътя си между червените точки на визьора. Ако Кортана бе сбъркала, вероятно нямаше да му остане време да го разбере. Изведнъж видя, че чакълът е свършил. Вдигна глава. Беше успял.

— Браво, Кортана. Благодаря ти.

— Няма защо… — гласът й се проточи. — Улавям сигнали с разместени честоти по канал D. Кодирани заповеди оттук до военновъздушната база „Феърчайлд“. Използват лични пароли, така че не мога да разбера какво са намислили. Каквото и да е, обаче, не ми харесва.

— Тогава продължавай да се ослушваш.

— Правя го непрекъснато.

Той изтича към следващата част от трасето с препятствия: полето с бодлива тел. Тук новобранците трябваше да пълзят в калта под кълба от бодлива тел, докато инструкторите им стреляха над тях с бойни куршуми. Така войниците разбираха дали имат достатъчно кураж, за да понесат свистящите на сантиметри над главите им куршуми.

От двете страни на трасето сега имаше нещо ново: три установки с 30-милиметрови картечници.

— Картечниците се прицелват в нас, Командире — съобщи Кортана.

Той не смяташе да чака, за да разбере дали тези картечници имат настройка за минимална височина на стрелба. Нямаше намерение да пълзи през полето, докато бързата стрелба на картечниците изтощи защитното му поле.

Картечниците изщракаха и започнаха да се завъртат към него. Той се втурна към най-близката от тях. С няколко изстрела прекъсна кабелите, които захранваха серводвигателите на установката и я обърна към другите картечни гнезда. Приклекна зад металния щит на картечницата и откри огън по съседната установка. За сметка на скоростната си стрелба, картечниците бяха пословични с лошия си прицел. Затова Кортана коригира своя оптичен мерник и го синхронизира с този на картечницата. С нейна помощ Командира успя да улучи платформата на съседната картечница, а после насочи огъня към запаса и от боеприпаси. Миг по-късно избухна облак от огън и дим, картечницата замлъкна… и рухна на земята. Джон се наведе, издърпа предпазителя на една граната и я запрати към другата картечница. Гранатата полетя във въздуха и се взриви точно над установката.

— Картечницата е унищожена — съобщи Кортана.

Още две гранати и всички картечници бяха извън строя. Чак сега забеляза, че индикаторът на защитното му поле бе спаднал с една четвърт и започваше да се презарежда. Дори не бе разбрал, че го бяха улучили куршуми. Каква немарливост.

— Струва ми се, че се справяш с положението — каза Кортана. — Ще отделя няколко секунди, за да проверя нещо.

— Разрешавам — каза той.

— Не съм искала разрешение, Командире — отвърна тя.

Хладното течно присъствие в съзнанието му се отдръпна и той почувства някаква празнота. Понесе се през полето с бодлива тел, късайки стоманените жици като мокър канап. Кортана отново нахлу в съзнанието му с хладен повей.

— Току-що се свързах със сателитния канал — каза тя. — Използвах един от техните сателити, за да видя по-добре какво става тук долу. От базата „Феърчайлд“ насам се приближава изтребител „Скайхоук“.

Той се закова на място. Картечниците бяха едно нещо, но той не знаеше дали скафандърът щеше да издържи на огневата мощ на изтребителите. Те разполагаха с четири 50-милиметрови оръдия, в сравнение с които картечниците приличаха на детски играчки. Освен това имаха и ракети „Скорпион“, проектирани за поразяване на танкове. Казано накратко — не можеше да направи нищо срещу тях. Командира се затича, трябваше да намери прикритие. Отправи се към следващия участък от трасето — Колоните на Локи.

Този участък представляваше гора от десетметрови стълбове, разположени на случаен принцип едни спрямо други. Обикновено на стълбовете, под и около тях бяха скрити най-различни капани — зашеметяващи гранати, заострени колове… всичко, което инструкторите можеха да измислят. Целта беше наборниците да се научат да се придвижват бавно и да си отварят очите на четири. Командира нямаше време да търси капаните. Той се изкачи на първия стълб и застана на върха му. Скочи на следващия, олюля се, но възстанови равновесието си и продължи по-нататък. Заедно със скафандъра тежеше близо половин тон и трябваше да контролира реакциите си до съвършенство, за да успее да се приземи успешно върху дебелия десет сантиметра дървен стълб.

— Сензорите за движение улавят приближаваща цел в края на обхвата — предупреди го Кортана. — Профилът на скоростта отговаря на изтребител „Скайхоук“, Командире.

Той се обърна, едва не загуби равновесие и трябваше да се залюлее напред-назад, за да не падне. На хоризонта се появи точка и до него долетя далечен гръмотевичен тътен. Само след миг се оказа, че точката има крила, а термодатчиците на Командира засякоха и реактивната струя зад нея. Изтребителят се приближи за секунди и откри огън с 50-милиметровите оръдия. Той скочи. Дървените стълбове се разлетяха на трески, докосени като стръкове трева. Командира се претърколи, сви се и залегна на земята. Няколко куршума го улучиха и зарядът на щита му спадна наполовина. Тези куршуми незабавно щяха да пронижат стария му скафандър. Кортана съобщи:

— По моите пресмятания имаме единадесет секунди преди изтребителя „Скайхоук“ да обърне при максимално ускорение и да ни атакува отново.

Командира се изправи и се понесе през остатъците от стълбовете. Около него избухваха гранати и изригваше напалм, но той се движеше толкова бързо, че оставяше най-тежките поражения зад гърба си.

— Следващият път няма да използват оръдията — каза той. — След като не успяха да ни спрат с тях, сега ще използват ракетите.

— Може би е по-добре да излезем от трасето и да намерим по-добро прикритие — предложи Кортана.

— Не — каза той, — ще победим… по техните правила.

Последният участък на трасето представляваше открито поле, което трябваше да се прекоси тичешком. В края на полето Командира забеляза стойка, на която бе окачена камбаната. Погледна през рамо. Изтребителят се бе обърнал и сега се носеше право към него. Дори с много по-високата си скорост на движение, дори със скафандъра „Мьолнир“, нямаше да успее да стигне до камбаната навреме. Нямаше да стигне до нея жив.

Застана с лице към приближаващия се самолет.

— Ще имам нужда от помощта ти, Кортана — каза той.

— Само кажи — прошепна тя. Той долови тревогата в гласа й.

— Изчисли скоростта на приближаване на ракетата „Скорпион“. Като отчиташ времето ми на реакция и скоростта на изтребителя при изстрелването, ми кажи в кой момент трябва да се дръпна встрани, за да отклоня ракетата с лявата си ръка.

Кортана замлъкна за секунда.

— Изчислението е завършено. „Да отклоня“ ли каза?

— Ракетата „Скорпион“ има насочващи сензори и детонатори при приближаване. Не мога да я надбягам, а и тя няма да ме подмине. Възможностите, които остават, са много малко.

Изтребителят пикира.

— Бъди готов — каза Кортана. — Надявам се, че знаеш какво правиш.

— Аз също.

От върха на лявото крило на самолета излезе пушек, изригна огън и изгорели газове и ракетата се понесе към тях. Командира забеляза как тя коригира курса си и полетя право към неговата позиция. В шлема му отекна пронизителен звук — насочващите системи на ракетата го бяха прихванали. Натисна един бутон и звукът изчезна. Ракетата се движеше бързо. Десет пъти по-бързо от него.

— Сега! — каза Кортана.

Извършиха движението заедно. Той помръдна мускулите си и скафандърът „Мьолнир“ — подсилен от връзката с Кортана — се подчини с невиждана досега бързина. Кракът му се сви и го изтласка настрани. Лявата му ръка се вдигна и мина пред гърдите му. Единственото, което виждаше, бе главата на ракетата. Въздухът сякаш замръзна и се сгъсти. Ръката му продължи да се движи с отворена, готова за удар длан, с най-голямата скорост, с която можеше да задвижи тялото си. Върхът на ракетата премина на сантиметър от главата му. Ръката му полетя във въздуха, пръстите му докоснаха металния корпус и го тласнаха встрани. Изтребителят „Скайхоук“ изрева над главата му. Ракетата се взриви.

Ударната вълна удари тялото му. Той прелетя шест метра, превъртя се през глава и се стовари по гръб на земята. Примигна, но не видя друго, освен тъмнина. Мъртъв ли беше? Нима беше загубил? Индикаторът за статуса на защитното поле на визьора му слабо пулсираше. Беше на нулата… след това примигна в червено и започна да се презарежда. По вътрешната страна на шлема му имаше пръски кръв, а в устата си усещаше метален вкус. Изправи се, въпреки съпротивата на мускулите си.

— Тичай! — извика Кортана. — Преди да са се върнали.

Командира се затича. На мястото, където се намираше преди, сега бе зейнал двуметров кратер. Усети как ахилесовото му сухожилие се къса, но не забави скорост. Премина половинкилометровия отрязък точно за седемнадесет секунди и заби пети, за да спре. Грабна въжето на камбаната и я разклати три пъти. Звънкият тон бе най-прекрасният звук, който някога бе чувал. По комуникационния канал се разнесе гласът на д-р Хелси:

— Изпитанието е завършено. Отзовете хората си, полковник Акерсън! Ние спечелихме. Отлично, Командире. Великолепно! Остани там, изпращам лекарски екип.

— Да, госпожо — отвърна той задъхано.

Командира огледа небето за следи от изтребителя. Нямаше нищо, беше изчезнал. Коленичи и остави кръвта да се стича от носа и устата му. Погледна отново към камбаната… и се засмя. Познаваше добре това парче стомана с назъбени краища. Беше същата камбана, която бе ударил през първия ден от службата си. Деня, в който Главния Мендес го бе научил как се работи в екип.

— Благодаря ти, Кортана — каза той накрая. — Нямаше да се справя без теб.

— Няма защо, Командире — отвърна тя. После с дяволита нотка в гласа добави: — Да, нямаше да се справиш без мен.

Днес с Кортана бе усвоил един нов начин на съвместна работа. Д-р Хелси му беше направила страхотен подарък. Беше му дала оръжие, с което можеше да унищожи Съглашението.